— Ти ми беше казала, че си искала точно това от първия миг, в който се срещнахме.
— Така беше… Но не се случи онова, което очаквах да бъде.
— Ти си истинска загадка — каза Лоугън, бършейки сълзите в крайчетата на очите й с пръсти. — Кажи ми тогава какво искаш.
Той беше толкова мил, толкова нежен, че в един момент Мадлин се поколеба дали да не си признае всичко. Но ако Лоугън узнаеше истината, щеше да я намрази, защото го беше излъгала, защото беше кроила планове да го използва и да го превърне в част от глупавия си замисъл, без той да знае това. Тя нямаше друг изход, освен да го напусне и да се надява, че той никога нямаше да разбере какво се е опитвала да стори.
— Лоугън — каза Мадлин с глас, който потъваше в копринения му халат. — Не мога да остана повече при теб. Утре си отивам.
Той отдръпна главата й от гърдите си и я погледна е проницателните си сини очи.
— Защо?
— Последните две седмици приличаха на сън. Тук бях много щастлива… с теб… Но трябва да се върна в своя свят. Време е да си отида у дома.
Ръката му бавно се спусна по гърба й.
— Къде е домът ти, Мади?
— В един съвсем друг свят — каза тя, като си представяше далечната провинциална къща, където щеше да живее до края на дните си като съпруга на лорд Клифтън, щеше да ражда децата му и да се старае да му угоди.
— Има ли друг мъж? — попита Лоугън, сякаш четеше мислите й.
Самодоволното лице на лорд Клифтън се появи в съзнанието й и Мадлин затвори очи, от които закапаха сълзи.
— Да.
Лоугън не показа, че е изненадан от отговора, но Мадлин усети някакво силно чувство… Гняв?… Ревност?… То вреше под спокойната му външност.
— Кажи ми кой е той. Аз ще се погрижа за останалото.
Тя се разтревожи от решителните нотки в гласа му.
— Не, не можеш…
— Мади, ти ще останеш тук!
Той измъкна фуркетите от косата й и разпусна къдриците й.
— Отдавна имам нужда от човек като теб. Сега те намерих и никой не е в състояние да те отнеме от мен!
— Аз не съм такава, за каквато ме мислиш — прошепна Мадлин, като триеше насълзените си очи. — Ние сме много различни.
Лоугън се усмихна горчиво в знак на съгласие.
— Съмнявам се дали отговаряме на нечия представа за съвършена двойка, но това не ме интересува. Бях забравил какво означава да желаеш някого така силно. След последния си опит се бях заклел да не го допускам никога повече.
— Когато си се влюбил в Оливия — каза тя.
Усмивката му изчезна и той я погледна въпросително.
— Как узна името й?
— Споменаваше го в трескавото си бълнуване. Беше ядосан… говореше неща, които никога не бях… — Мадлин млъкна и се изчерви, като си спомни думите, които той беше изрекъл тогава.
— Да — каза Лоугън с горчивина в гласа. — Стана така, защото Оливия спа с Андрю, въпреки че беше сгодена за мен.
— С лорд Дрейк? Приятелят ви… Но защо е постъпила така?
— Оливия беше впечатлена от титлите и общественото му положение, които са много над онова, което аз някога бих постигнал. Сглупих, като си мислех, че я обичам… Тя беше красива и опитна, от онези жени, за които си мислех, че никога не ще притежавам.
Лоугън замълча, сякаш се пренесе някъде.
— Не зная какво си слушала за миналото ми. То никак не е хубаво.
Мадлин остана смълчана и любопитна, чакаше той да продължи.
— Баща ми беше арендатор в имението на граф Рочестър. Андрю е единственият му наследник. Израснах с Андрю, за известно време ми беше разрешено да уча заедно с него, докато не станах толкова непокорен, че Рочестър ме обвини в лошо влияние над сина му.
— Не мога да повярвам.
Лоугън тъжно се усмихна.
— Не знаеш какъв бях тогава. Дребен крадец, вандалин… Бях се прочул като селският побойник.
— Защо?
— Бунтарска възраст… Гняв! Бунтувах се срещу факта, че никога нямахме достатъчно храна, че живеехме в колиба… Най-много ме беше яд, че каквото и да направех, пътят ми в живота вече е определен.
— Да — каза Мади е разбиране. — И аз съм се чувствала така.
Лоугън я погледна изпитателно.
— Вярвам ти.
— Как стана актьор? — попита тя, чувствайки неудобство от проницателния му поглед.
— Когато бях на шестнайсет години, напуснах дома си и станах чирак при един търговец на вина в Лондон. Добре се справях с търговията и може би щях да продължа в този бранш, ако не бях посетил едно представление на Друри Лейн точно на осемнайсетия си рожден ден. Това промени всичко. Тръгнах с една пътуваща трупа, като играех малки ролички и учех занаята на сценичните работници. След две години се върнах в Лондон и създадох „Капитал“. По същото време се срещнах с Оливия. — Лоугън се усмихна горчиво. — Мислех си, че като се оженя за нея, ще наваксам всичко останало, от което някога бях лишен.
— Разбирам — каза Мадлин и сведе очи, за да не покаже, че изпитва ревност.
— Докато бях зает с подбора на трупата — продължи Лоугън, — направих грешка, като запознах Оливия с Андрю. Очевидно тя реши, че титлата на Андрю и наследството му са за предпочитане пред несигурното бъдеше, което й предлагах аз. Тя избра него, без да знае, че Андрю изобщо нямаше намерение да се жени.
— Как разбра, че те са… — Мадлин замълча ужасена и се мъчеше да подбере подходящата дума.
— Заварих ги заедно в леглото.
— Колко непочтено от тяхна страна — възкликна тя, като се изчерви от възмущение и презрение.
— И аз си помислих същото — каза Лоугън сухо.
— Не мога да разбера как си могъл да им простиш.
Той сви рамене.
— След време разбрах, че всъщност Андрю ми е направил услуга, като ми е показал що за жена е Оливия. Пък и не можех да виня Оливия, че иска нещо повече от онова, което аз можех да й предложа.
— Тя би трябвало да се гордее и да е благодарна, че е спечелила сърцето ти…
— Тя ме виждаше такъв, какъвто си бях — каза Лоугън спокойно. — Богатството ми беше спечелено, защото забавлявах хората… играех пред тях като дресирана маймуна, както се изразява Рочестър. Актьорът е слуга на всички, които плащат билетите си, за да го гледат — пройдохи, търговци, а също и благородници. Оливия проумя това и не й хареса.
Лоугън свали ръката си, която галеше косите й, и я протегна пред нея.
— Независимо, че на сцената често играя ролите на крале и принцове, аз винаги ще си остана Дженингс. Имам ръце и крака на работник. Сиреч, да тегля и да ора. Освен това и лицето ми…
— Не — каза бързо Мадлин, а пръстите й докоснаха устата му, за да замълчи.
Лоугън хвана ръката й и целуна дланта й, преди да я пусне.
— Ти заслужаваш, човек, който да е по-добър от мен. Да е млад и идеалист. Някой, който да открива нещата от живота заедно с теб. Аз не съм добър и имам повече недостатъци, отколкото ми се ще да изброя.
