започващата болест.
Госпожа Бийчъм отиде към вратата.
— Ще изпратя за лекаря — каза тя покорно, — но няма да е хубаво да будим сега госпожица Ридли след всичко, което преживя. И преди да се опитате да станете от леглото, ще ви предложа да хапнете нещо. Ще наредя на прислужницата да ви донесе яйце и препечени филийки.
Когато икономката излезе, Лоугън се облегна на възглавниците, макар и да не го искаше. Беше нетърпелив като младеж. Крайниците му като че не бяха негови. Слабостта му го подлудяваше, понеже винаги е бил необикновено здрав и пъргав. Той се облегна назад, докато световъртежът му премина, като ругаеше на всяко вдишване.
Въпреки уверенията на доктор Брук, че Мадлин не се е заразила от треската, Лоугън не беше доволен.
— Приятелю мой — каза доктор Брук през смях, — не бива да изразходвате силите си, като се тревожите за госпожица Ридли. Уверявам ви, че тя е здрава, но е малко изморена. Утре сутринта ще я видите в обичайния й вид. Сега не трябва да се хващате за работа, защото така възстановяването ви ще продължи два пъти повече. Останете на легло поне две седмици и възвърнете силите си.
Той намигна и добави:
— Това включва и въздържане от любовни преживявания, макар че, признавам, и аз на ваше място бих се изкушил. Госпожица Ридли е прекрасно същество.
Лоугън се раздразни от бележката на лекаря, защото изпита ревност. Той се намръщи и нервно забарабани с пръсти по покривката, показвайки с това, че доктор Брук трябва да си върви.
— Много добре — промърмори лекарят. — Няма повече нужда от моите визити, освен ако ви повтори. Изпълнявайте съветите ми, Скот, и не се претоварвайте.
Лоугън изсумтя в знак на съгласие и не престана да барабани с пръсти, дори след като лекарят си тръгна. Протегна се до звънеца и повика Денис.
Камериерът се възпротиви на желанието му да стане, но го подкрепи, за да стигне до стаята на Мадлин. Лоугън се изненада колко усилия му струваше това. Когато най-сетне пристъпи прага, дробовете и сърцето му едва смогваха да задоволят нуждата на тялото му от кръв и кислород. Той пусна рамото на камериера и сам отиде до леглото.
— Върви си — нареди той грубо. — Ще те повикам, ако ми потрябва помощ.
— Да, мосю — отговори Денис, а в гласа му прозвуча съмнение. — Но мисля, че състоянието и на двама ви не е подходящо за рандеву…
— Хайде, Денис!
Вратата се затвори. Лоугън се взря в неподвижната фигура на леглото. Мадлин лежеше на една страна като дете, ръцете й бяха свити, а гърдите — покрити със скромна бяла нощница, която стигаше до шията й. Лоугън седна до нея, докосна една златисто-кестенява къдрица, разпиляла се по възглавницата. Тя се раздвижи и се обърна с лице към възглавницата, а дишането й си остана все така дълбоко и ритмично.
Лоугън видя, че ръцете й са зачервени явно от грижите около него и се почувства неудобство. Не толкова, че я е видял в този вид — не се срамуваше от голотата и физическата близост. По-скоро усети, че тя е отнела някаква част от него, която той не можеше да си върне… Почувства се обвързан с нея. Беше раздвоен — една част от него не приемаше това чувство, а друга част му се радваше.
Питаше се какво ще прави с Мади. Едно беше сигурно — сега не можеше да я отпрати. Беше влязла в живота му и се беше настанила във всяко негово ъгълче. Затова той нямаше друг избор освен да я приеме. Защо да не изживее насладата, която тя му предлагаше? Беше млада, красива и безстрашна, притежаваше жизненост, от която той би трябвало да се възхищава. Погледът му се плъзна по формите на тялото й, покрито от чаршафи и вълнени одеяла. С въздишка докосна гърдите й, пръстите му погалиха меката плът, докато тя не изпълни шепата му. Палецът му изписа малко кръгче около зърното, докато то не набъбна. Мадлин промърмори нещо в съня си и нощницата й се вдигна, когато тя леко сви коленете си. Лоугън се усмихна, галейки копринените й коси, разпилени по възглавницата. За момент си позволи да мечтае за нещата, на които щеше да я научи, за удоволствията, които щяха да изживеят заедно, докато не усети топлата вълна на възбудата. Рано беше за подобни мисли. Имаше достатъчно време, докато и двамата възстановяха силите си. Тогава Лоугън щеше да задоволи всяка фантазия на Мадлин… пък и някои от своите.
СЕДМА ГЛАВА
Мадлин се събуди и остана неподвижна няколко минути, като си спомняше бавно всичко, което се бе случило. Понечи да стане от леглото и трепна от болката в мускулите. Най-много я боляха гърбът и раменете. Тя предпазливо се протегна и изохка, а от очите й бликнаха сълзи.
На вратата се почука и една прислужница влезе с кофа въглища, за да запали огъня в камината.
— Госпожице Ридли — произнесе тя с облекчение, че Мадлин е будна. — Госпожа Бийчъм каза, че всички трябва да ви благодарим за грижите, които сте положили за господаря.
— Как е той?
— О, много е добре, госпожице! Спи почти непрекъснато. Когато е буден, звъни на всеки пет минути — иска храна, ликьор, книги и разни други неща, но госпожа Бийчъм каза нищо да не му даваме.
Мадлин се усмихна, защото знаеше, че Лоугън по природа не е от послушните болни. Тя веднага поиска да отиде при него, но ръцете й попипаха сплъстената й коса.
— Сега ще ви напълним ваната — усмихна се прислужницата. — Ще ви донеса и закуска. Госпожа Бийчъм нареди да получите всичко, от което се нуждаете.
Тя отвори шкафа и там Мадлин видя няколко рокли.
— Тези рокли пристигнаха снощи.
Новите рокли!… Госпожа Флорънс трябва да ги е изпратила от Съмърсет стрийт веднага, щом са пристигнали от ателието. Мадлин мислено й благодари и отиде до шкафа. Извади жълтата копринена рокля, мръщейки се от болката в рамото. Прислужницата забеляза изражението й и бързо схвана причината.
— Ей сегичка ще приготвя ваната, госпожице. Топлата вода сигурно ще успокои болката.
Две прислужници помогнаха на Мадлин да се изкъпе и да измие дългата си коса. Плакнаха я с вода, ухаеща на виолетки, докато не заблестя. После увиха тялото й в топли хавлиени кърпи и изсушиха косата и пред огъня, донесоха и на поднос шунка, суфле и плодове и изгладиха всяка гънка на роклята й.
После сплетоха косите й и ги прибраха на кок, а отстрани на лицето й пуснаха по няколко свободни къдрици. Жълтата копринена рокля беше изработена семпло, но много отиваше на Мадлин. Придаваше й вид на не съвсем млада девойка, но не и на опитна млада жена. Тя се радваше на шумоленето на коприната около краката си а също и на бухналите над маншетите ръкави. Прислужниците ахнаха от възхищение, а Мадлин усети как деколтето й поруменява.
— Много е хубава — каза госпожа Бийчъм, влизайки в стаята с одобрителна усмивка — По-добре ли се чувствате, госпожице Ридли?
— Да, благодаря ви. А господин Скот…
— Пита за вас на всеки пет минути — отговори икономката. — Всъщност дойдох да ви кажа, че той иска веднага да ви види.
Мадлин се усмихна.
— Очевидно е дошъл на себе си.
— Така изглежда — съгласи се жената.
Мадлин последва госпожа Бийчъм в спалнята му. Когато приближиха, отвътре се чуха виковете на човек, който се оплаква.
— …Не искам повече бульон — говореше Лоугън на горкия прислужник, който му беше донесъл храна. — Искам месо, хляб, кафе. Как бих могъл да живея на пастет и бульон? И ако ми донесете нещо, в което има мляко, ще го…
Лоугън изведнъж млъкна, защото съзря Мадлин.
— Мади — произнесе той с дрезгав глас.
И той като нея се беше изкъпал наскоро. Косата му беше още влажна, лицето му блестеше, гладко
