избръснато. Беше облечен в бяла фланела, която се закопчаваше на врата, но Мадлин си спомняше какво има под фланелата — всеки сантиметър от гладката му кожа и твърдите му мускули се беше запечатал в ума й. Сега, когато видя, че е жив и здрав и се разпорежда, Мадлин трудно можеше да си представи, че го е гледала и докосвала по съвсем интимен начин.
Госпожа Бийчъм и прислужникът дискретно си излязоха и ги оставиха сами.
— Не сте от послушните болни — каза Мадлин, приближавайки леглото.
— Ще полудея — отговори той. — Искам да научиш от Бенет какво става в театъра ми, по дяволите, и да ми донесеш някои книги…
— Вие трябва да си почивате — отговори Мадлин, като се наслаждаваше на неговата безпомощност, а също и на белезите на възстановящата се жизненост. — Сигурна съм, че лекарят ви е казал да не се напрягате.
— Напрягам се, когато седя тук и ме гледат като някой инвалид.
Мадлин се усмихна и се наведе, докато носовете им не се докоснаха. Тя се вгледа в очите му, а и нейните блестяха предизвикателно.
— Вие сте инвалид, господин Скот.
Погледът му се насочи към устата й и времето сякаш спря.
— Не задълго — каза Лоугън нежно.
Между тях имаше нещо ново — усещане, че се познават интимно, което накара Мадлин да спре дъха си.
— Засега трябва да останете на легло.
Той погледна към деколтето й, към извивката на гърдите, обвити в жълтата коприна. Когато погледът му се върна на лицето й, в очите му играеха сини пламъчета.
— Хайде, накарай ме!
Мадлин бързо се отдръпна.
— Ще донеса книги и… и ще ви прочета доклада на господин Бенет.
— Като начало е добре — каза той. — Можеш да ми донесеш и някаква по-прилична храна.
— Това не мога да сторя. Доктор Брук не би го одобрил. Не бихте могли да скриете от него подобно нещо.
— Донеси ядене, Мади! — заповяда й той, като я наблюдаваше как излиза от стаята. — И се връщай бързо! Никога не съм скучал толкова!
Мадлин остана в къщата две седмици с пълното съзнание, че ще си спомня за това време като за най- щастливия период в живота си. Тя всеки ден се канеше да си тръгва, но решаваше да остане още мъничко. Знаеше, че поведението й е безотговорно, но не я интересуваше. Знаеше също, че връзката й с Лоугън е ограничена по време, и това я правеше още по-ценна. Мадлин не беше забравила обета си към бога да се върне у дома и да се омъжи за лорд Клифтън. Обетът беше даден с дълбока вяра и Господ беше изпълнил молбите й. Сега оставаше тя да изпълни своето.
Макар и в болнична обстановка, Лоугън живееше два пъти по-интензивно от другите. Той принуди Мадлин и останалата прислуга да му позволят да работи по четири часа дневно и да ръководи делата си. От леглото или от стола си диктуваше писма до господин Бенет относно театъра и пращаше бележки до управителите и агентите на именията си. Между другото, водеше кореспонденция с аристократи, художници и други известни личности… Предлагаше им проекти, напомняше им за обещани помощи и дарения, приемаше или отказваше различни покани в обществото.
— Вие трябва да сте най-заетият човек в Англия — възкликна Мадлин след една доста дълга серия от писма. Тя остави писалката и разтри изтръпналите си от болка пръсти.
— За известно време бях — призна Лоугън, като сключи ръце зад главата си и се облегна назад. Беше облечен в халат от луксозна коприна на виненочервени и кафяви райета. До леглото му стоеше тясна френска масичка за ядене, на която беше струпал книгите и статиите, за да са му под ръка.
— Претрупаната програма ми помогна да не мисля за други неща.
— Какви неща? — попита Мадлин, без да се замисли.
Устните му се извиха в усмивка, която я притесни.
— Най-вече за липсата на личен живот. Не е лесно да постигнеш равновесие, особено когато си така ангажиран с професията си като мен.
— Вие лесно бихте си намерили партньорка — каза Мадлин, като погледна към бюрото. Тя подреждаше попивателната, хартията и сребърната мастилница точно по местата им. — Сигурна съм, че всяка жена би приела подобно предложение.
— Но аз не бих приел всяка жена.
— Разбира се…
Тя прегъна лист хартия, докато получи малко, но дебело квадратче.
— Вие искате да е жена е опит. Някоя зряла и с повече умения.
— Това исках преди — отговори Лоугън и изчака, докато тя го погледне. Очите му светеха като на разбойник и той добави: — Сега вече не съм сигурен дали е така.
Обезкуражена, Мадлин етана и се насочи към вратата.
— Ще обсъдя обяда е готвача.
— Можеш да го сториш по-късно.
— Бихте ли желали супа, пресни зеленчуци и парче шунка…
— Не искам да говоря за ядене. Искам да зная защо остана толкова дълго да се грижиш за мен.
Мадлин спря до вратата, за да запази разстоянието между тях.
— Нямаше кой друг да го стори.
— Имам толкова прислужници, които биха се справили доста добре.
Мадлин дълбоко си пое дъх.
— Съжалявам, ако сте предпочитали тях.
— Независимо от предпочитанията ми ти не беше задължена да се грижиш за мен.
Ръцете му направиха знак тя да се приближи.
— Искам да чуя от теб защо остана. Само Господ знае какво ти е струвало всичко това.
Мадлин прикри неудобството си с лека усмивка.
— Не зная как точно се случи. Отначало исках да ви съблазня, а вместо това вие за малко да си отидете в ръцете ми.
— Сиреч, останала си от съжаление? — попита той и я погледна втренчено. — Или все още храниш надежда, че ще ме съблазниш?
— Не — отговори тя веднага, цялата изчервена. — Не бих… Не го искам вече.
— Тогава да съм спокоен — високо отвърна Лоугън, макар че в гласа му се усещаше нотка на съжаление. Погледът му продължаваше да я приковава към мястото й. — Изобщо не ми стана ясно защо така решително се стремеше да влезеш в леглото ми?
Мадлин сви рамене и хвърли отчаян поглед към вратата с желание по-скоро да излезе в коридора. Изобщо не можеше да мисли как да му отговори.
Нейното смущение не му убягна. Лоугън изпитателно я гледаше, докато тишината стана непоносима.
— Понякога — каза той бавно, — жените се мъчат да стигнат до мен по този начин, защото смятат, че една нощ с един добре известен актьор е нещо като… трофей. Завоевание, с което биха могли да се хвалят пред приятелките си.
— Да — отговори Мадлин, хващайки се за думата, макар че определението беше съвсем далеч от истината. — Точно затова исках да го направя.
Лоугън я погледна стъписано. Когато заговори, гласът му беше по-мек и по-нежен от всеки друг път.
— Мъничката ми… Не знаеш ли, че струваш много повече?
Тя наведе очи, неспособна да издържи на погледа му. Ако не си излезеше веднага, щеше да избухне в плач и да му се хвърли на врата.
— Но ние нямахме любовна връзка — каза тя е последни сили. — Няма от какво да се срамуваме. Това е
