най-важното.
Преди той да отговори, Мадлин излезе бързо, като притисна с ръце горящите си бузи. Тя знаеше, че вече е твърде късно да пламне нещо интимно между тях. Обичаше го много, за да го използва по този начин.
Единственото, което можеше да направи, беше да се върне към предишния си начин на живот и да приеме титлата на почитаемата Мадлин Матюс. „Почитаема“, повтори си тя засрамено и въздъхна. Провали всички, като се захвана с тази работа. Нещо по-лошо, тя вече искаше само едно: да остане с Лоугън завинаги и да живее като пропаднала жена. Беше сигурна, че на сестрите й никога не са им хрумвали подобни мисли. Но те пък никога не са срещали мъж като Лоугън Скот.
Благодарение на магарешкия си инат Лоугън най-накрая успя да замени болничната храна с обичайната за него кухня. Нещо повече, той настоя Мадлин да вечеря с него в апартамента му. За пръв път той се почувства достатъчно добре. Вече не заспиваше, както правеше през изминалите две седмици. Мадлин неохотно се съгласи, като реши, че ще намери подходящ момент по време на вечерята да му каже, че на следващия ден смята да напусне къщата.
Тя облече синята си кашмирена рокля. Леката материя обгърна фигурата й и придаде на кожата й особен блясък. Косата й беше прибрана на врата, с виещи се кичури около лицето.
В осем часа Мадлин влезе в спалнята на Лоугън. Той я чакаше до масата, сервирана със сребърни прибори и украсена със запалени свещи. Беше облечен в един от многото си луксозни халати и носеше бежов панталон. Приличаше на лъв, който почива в бърлогата си. Въздухът беше пропит с различни ухания: супа от праз и черен пипер, сьомга, задушена с вино, пиле, приготвено с подправки, трюфели и шампанско.
Лоугън изучаващо я огледа на светлината на свещите, докато тя стоеше изправена насред стаята.
— Надявам се, че си гладна — каза той, като я настани галантно на стола.
Френските блюда, приготвени от личния готвач на Лоугън, бяха далеч по-различни от обикновената английска кухня, която Мадлин познаваше. Тя се опиваше от ароматите, следващи един след друг. Въпреки предупрежденията на Лоугън, Мадлин преяде още на второто блюдо и така се насити на вкусните ястия, че не беше в състояние да опита от салатите и десертите, които последваха.
— Бавно — съветваше я той и очите му блестяха, докато я гледаше как жадно пие френското вино. — Епикуреецът трябва да се наслаждава на всяка капка.
— Епикуреец ли? — повтори Мадлин с любопитство.
— Човек, който е посветил себе си изцяло на наслаждението — обясни Лоугън и напълни чашата й. — Човек, който приема удоволствието като начин на живот.
— Вие такъв ли сте? — попита девойката.
— Опитвам се да бъда.
— Но вие работите почти през цялото време.
— За мен и това е удоволствие.
Тя повдигна вежда.
— Идеята да посветиш целия си живот на удоволствието ми се вижда доста странна.
— А какъв би трябвало да е животът тогава?
— Дълг и пожертвователност в името на хората. И ако сме били добри, то удоволствието ще дойде по- късно, когато бъдем възнаградени в отвъдното.
— Аз ще взема възнаграждението си сега.
— Това е светотатство — отговори Мадлин намръщено.
— Епикурейците не се придържат към религията. Страданието, саможертвата, смирението… Нито една от тези добродетели не ми помогна да се издигна.
Тя замълча и се смути, неспособна да обори логиката на разсъжденията му.
— Мади — каза Лоугън нежно и избухна в несдържан смях, докато я гледаше. — Ти си дяволски млада.
— Вие ми се подигравате — обиди се тя.
— Не. Ти си едно приятно изключение сред тълпата дегенерати, с които общувам. Запазила си идеалите си.
— Вие също.
— Първо, никога не съм имал идеали, мила. Никога не съм вярвал в честността и добротата — у никого не съм ги срещал. Освен у теб.
Стомахът на Мадлин се сви от чувство за вина. Тя не постъпи честно спрямо него и всеки неин жест на доброта беше провокиран от низки мотиви до момента, в който осъзна, че е влюбена в него. Дори и тогава тя щеше да изпълни предначертания план, ако не се страхуваше, че той щеше да страда и да стане още по-голям циник, отколкото беше.
— Какво има? — попита Лоугън, като я гледаше изпитателно, и тя реши, че той много лесно ще разкрие тайната й.
— Аз не съм добър човек, нито пък мил — каза тя тихо. — Бих постъпила лошо, ако допусна да си мислите така.
— Имам собствено мнение по въпроса — отвърна той с нежен поглед.
Поднесоха десерта — блюдо от круши във винен сос, покрити с английски крем. Между лъжичките, пълни с вкусната сладост, Мадлин изпи чашка ликьор. Замаяна от алкохола, тя примигваше, докато се вглеждаше в Лоугън на светлината па свещите.
— Късно е — каза той. — Искаш ли да се оттеглиш?
Мадлин поклати глава. Тя беше изпълнена със съзнанието, че последна вечер са заедно.
— Какво искаш тогава? — в гласа на Лоугън се долавяше нещо предизвикателно. Той беше спокоен и красив, златистата светлина играеше в тъмните му коси, които изглеждаха като огнени езици.
— Може би ще ми рецитирате нещо — предложи Мадлин. И двамата обичаха литературата и философията, защото бяха беседвали на най-различни теми като превъзходството на Кийтс над Шели, както и по теориите на Платон. Мадлин се зарадва, когато откри много ценни и уникални книги в библиотеката, повечето от които бяха купени на частни аукциони или бяха подарени от богати приятели.
Лоугън помогна на Мадлин да стане от стола и повика прислуга да прибере масата. Той я поведе към съседна стая, в която имаше възглавници с цвят на кехлибар, китайски порцелан, картини и бронзови корнизи по стените.
Седнала пред мраморната камина, Мадлин потръпна от приятната топлина на огъня. Лоугън седна на пода до нея, като се подпря на кадифена възглавница и започна тихо да рецитира част от „Хенри V“. Хипнотизирана, Мадлин едва чуваше думите.
Опитваше се да запомни всяка подробност на лицето му: сенките на ресниците, когато гледаше надолу към ръката си, финия овал на лицето му, формата на широката му уста. Лоугън рецитираше по-скоро по памет онези пасажи, в които Хенри ухажва Катрин, дъщерята на френския крал. Думите изразяваха горчивина, нежност, ирония. Внезапно Мадлин почувства, че не би могла да издържи още един момент да слуша настойчивите молби, от които сърцето й се късаше. Сцената беше твърде интимна, думите — съвсем близки до нейните собствени копнения.
— Моля ви, достатъчно — каза тя, останала без дъх, когато Лоугън стигна до репликата : „Устните ти омагьосват, Кейт…“
Той остави книгата.
— Защо?
Мадлин поклати глава, ставайки от възглавниците, но Лоугън се протегна и я хвана. Привлече я до себе си, галейки тялото й.
— Не си отивай — тихо каза той.
Мадлин изстена, когато той я притисна към себе си. Седяха един до друг и той беше толкова едър, раменете му се надвесиха над нея. Тя не можеше да види лицето му, но почувства допира на устните му, когато той пошепна в ухото й.
— Остани при мен тази нощ, Мади.
Това бяха думите, които тя очакваше е толкова копнеж. Мадлин изведнъж се задави от сълзите си.
— Не мога — успя само да пророни.
