Мадлин седеше с него в полутъмната стая и се изчервяваше. Лоугън изричаше думи, които тя никога не беше чувала, които я шокираха и я възбуждаха, а косите й се изправяха. Той говореше неприлични думи и накрая Мадлин реши, че на това трябва да се сложи край.
— Моля ви — тихо каза тя, като слагаше студена кърпа на челото му — трябва да се успокоите…
Лоугън така стисна китката й, че костите й щяха да се счупят. Мадлин изохка, тогава той пусна ръката й и сякаш се смути. Споменаваше и някакво женско име… Оливия… Гласът му ставаше злобен, искаше да я убие. Всичко му беше отнела. Той плачеше и кълнеше, страданието му беше толкова силно изразено, че Мадлин почувства ревност.
— Били ли сте влюбени някога? — беше го попитала тя неотдавна.
— Веднъж — беше отговорил той. — Но не се получи.
Стана ясно, че Оливия е била жената, която Лоугън беше обичал и която го беше предала. Мадлин погали косата му и се наведе над него така, че нейното тяло да успокои неговото.
— Аз никога не бих те напуснала, ако зависеше от мен — прошепна тя, притиснала сърцето си към неговото. — Никога няма да ти причиня страдание. Обичам те.
Тя страстно целуваше горещото му лице и сухите устни.
— Обичам те — повтаряше отново в отчаяното си желание да му вдъхне от своята сила.
Лоугън издаде неразбираем звук и се успокои, губейки съзнание от температурата.
Мадлин се изправи и сложи ръка на гърдите му. Дишането му едва се долавяше. Тя усети как жизнените му сили изтичат. „Той ще умре в ръцете ми“, мислеше си тя и в стомаха й се сви студен възел.
Мадлин бавно коленичи на пода. Тя не беше силно вярваща, като се изключеха редовните посещения на църквата и неделните религиозни проповеди в училището. По натура беше с бунтовен дух — силно негодуваше от уверенията на майка си, че женитбата й с лорд Клифтън е „божие предначертание“. Все й се струваше, че желанията на Господ-Бог лишаваха живота от радости. Но ако Той беше наистина милостив, щеше да приеме облога с нея… и тя никога и за нищо повече нямаше да го моли.
Мадлин събра ръце в молитвена поза и се помоли, като влагаше цялата си душа във всяка дума. След като изля страховете и копненията си, тя усети нещо неочаквано. Стори й се, че за пръв път в живота й молитвата не е безполезен ритуал, а изповед, изречена пред сърдечен приятел…
— Моля за прошка на греховете ми — шепнеше тя в полутъмната стая. — Ще бъда вече послушна дъщеря и ще направя всичко, което искат родителите ми. Ще се омъжа за лорд Клифтън и ще му се подчинявам във всичко, без да се оплаквам… Само Лоугън да оздравее. Не ме интересува какво ще се случи с мен. Искам само той да е жив. Не заслужава да умре толкова млад. Трябва да остане жив…
Мадлин нямаше представа откога се моли. Когато най-сетне се изправи, коленете й бяха изтръпнали и сковани, а тя се усещаше леко замаяна. Отиде до леглото на Лоугън, сложи лед в торбичките и ги нареди около тялото му.
През тази нощ Мадлин изрече още много молитви. Имаше чувството, че върши всичко в сън, който нямаше край. Правеше всичко механично — увещаваше Лоугън да пие, успокояваше несъзнателните му изблици, докато най-после той се укроти. Тя едва забеляза, че когато първите лъчи на зората се показаха, френските прозорци се отвориха към малък балкон.
— Госпожице Ридли.
Мадлин се стресна и се обърна.
Госпожа Бийчъм и камериерът се приближиха — лицата им бяха побледнели от тревога.
— Как е той? — попита икономката, като отиде към леглото и видя, че Лоугън лежи спокойно. Мадлин мълчаливо я наблюдаваше, олюлявайки се с мокра кърпа в ръце.
Икономката сложи дланта си на челото на Лоугън, дълго време остана така, после се обърна към Мадлин с успокоено и разведрено лице.
— Слава Богу! Температурата е спаднала.
Госпожа Бийчъм нежно попи капките пот по кожата му със сухия край на чаршафа.
Мадлин гледаше, без да разбира. Камериерът се приближи до нея и й заговори с френски акцент.
— Всичко е наред, мадмоазел. Той ще оздравее.
Замаяна, Мадлин се обърна към него, като че се страхуваше да повярва на думите му. Помъчи се да си спомни името му.
— Денис? — попита Мадлин със сухи устни и стаята се завъртя пред очите й. Тя усети как жилавите му ръце я подхванаха и за първи път в живота си припадна.
Лоугън се събуди и започна да се бори с пластовете мокри чаршафи и торбичките с разтопен лед около себе си. Тялото му най-сетне се освободи и той се измъкна. Чувстваше се отпаднал и слаб. Беше по-лесно да се отпусне в лека дрямка, но една мисъл се въртеше в мозъка му и го караше да стои буден. Мадлин! Той отвори очи и изчака, докато погледът му се избистри. Нямаше я. Устните му се разтвориха, но от тях излезе само хриплив звук.
— А, господин Скот, — над него се появи познатото усмихнато лице на икономката. — През последните няколко дни доста ни изплашихте. Слава на небесата, вече сте много по-добре. Сигурно искате да пийнете нещо.
Тя повдигна главата му и му предложи няколко глътки изстинал бульон. Лоугън изпи течността, която имаше солен, леко метален вкус.
Мислеше да попита за „Капитал“, но в момента този въпрос беше по-маловажен от другото, което се въртеше в ума му. Той си спомняше, че Мадлин през цялото време на треската се въртеше около него. Беше усетил ръцете й, когато го свестяваше след ужасните кошмари. „Мади“, мислеше си той, искаше я и жадуваше за нея. Но тя си беше отишла. Дали наистина е била тук или си е въобразявал?
Лоугън слушаше безразлично бърборенето на икономката, почти не обърна внимание на това, че следобед доктор Брук щял да го посети, че дукът и дукесата на Лийдс били толкова разтревожени за здравето му, та изпратили личния си лекар, че цялата прислуга се радвала на оздравяването му. Пръстите му нервно подръпваха чистото бельо и той се вгледа в лъча дневна светлина, който влизаше през френските прозорци. После госпожа Бийчъм каза нещо, което привлече вниманието му.
— …Сигурно по-късно следобед ще дойде да ви види и госпожица Ридли, въпреки че според мен това по-вероятно ще стане утре…
— Тя тук ли е?
Лоугън се помъчи да седне, очите му бяха впити в икономката.
— Господин Скот, не бива да се вълнувате…
— Къде е? — изхриптя той, докато ставаше и ругаеше собствената си слабост.
— Госпожица Ридли спи през няколко врати оттук. Не зная дали да я будя, господине. Тя поиска да се грижи за вас през последните три дни и три нощи — нито яде, нито пи. Накрая тази сутрин горкото пиленце припадна, като разбра, че треската ви е преминала.
Госпожа Бийчъм замълча, като видя лицето му.
— О, не бива да се безпокоите, господине — рече икономката бързо. — Тя не е болна. От изтощението е. Не съм сигурна дали няколко часа сън ще са й достатъчни да се възстанови.
Устата на Лоугън изсъхна. Той посегна към чашата с вода на масичката до леглото и несигурно я поднесе към устните си.
— Защо не я накарахте да си почине? — остро попита той. — Нямаше нужда да се изтощава.
— Не можех да я спра. Настояваше тя да се грижи за вас…
— Донесете ми халат!
— Господине!
Госпожа Бийчъм се ококори, като разбра, че той се кани да стане от леглото.
— Господин Скот, не бива изобщо да… защото това е лудост…
— Позвънете на Денис — каза Лоугън, без да се замисли, че самият той иска да види Мади. — И изпратете за доктор Брук.
— Но, господине, казах ви, че той ще намине по-късно…
— Искам… — Лоугън млъкна, защото се задави от силна кашлица. Стиснал чашата с вода, той отпи още една глътка. — Искам да видя госпожица Ридли. Веднага!
Трябваше да се увери, че Мади е добре, че е само изтощена и че слабостта й не се дължи на
