— Трябва да го видя.
— Но може да се заразите…
— Не ми пука! Джими ми е като брат. Заведете ме при него… моля ви.
След дълго колебание Мадлин го поведе нагоре. Лампата едва осветяваше стаята. Безизразното лице на Лоугън беше като маска, той дишаше на пресекулки. Почти не приличаше на себе си, тялото му беше отпуснато и безпомощно.
— Господи!
Мадлин чу лорд Дрейк да мърмори, докато отиваше към леглото. Той се вторачи в неподвижния болен и смутено поклати глава.
— По дяволите, Джими, — измърмори Андрю — нали няма да умреш?
После се усмихна хитро.
— Само заради едно — дължа ти цяло състояние и ще ти го изплащам години наред. И друго има — ти си единствената ми опора.
Той въздъхна и прокара пръсти през дългите си тъмни къдрици с жест, който се стори много познат на Мадлин. Беше виждала как Лоугън по същия начин прокарва пръсти през косите си в моменти на напрежение и обърканост.
— Предупреждавам те, старче… оправяй се или ще отговаряш пред мен!
Лорд Дрейк се обърна и се отдалечи от леглото. Той спря до Мадлин и й заговори с видимо затруднение.
— Ако смятате, че нямате нужда от помощта ми, ще ида да се накъркам до козирката.
— Това на никого няма да помогне — отговори тя.
— На мен ще помогне, госпожице Ридли, уверявам ви. — Той потърка чело. — Ще си тръгвам.
Доктор Брук дойде на визита вечерта. Мадлин заедно е госпожа Бийчъм чакаше пред стаята на господин Скот, докато лекарят го преглеждаше. Не след дълго доктор Брук излезе.
— Вижда се, че отлично сте се справили като болногледачка — отбеляза той, но тонът му беше по-скоро утешителен, отколкото обнадеждаващ. Макар лицето му да беше сдържано и вежливо, както предишния ден, Мадлин усети, че нещо се е променило.
— Смятате ли, че температурата скоро ще спадне? — попита тя. — Не бива да продължава толкова дълго.
— Не, не бива, госпожице Ридли. Не бива, защото той ще умре. Много е зле. Трябва да се подготвите за възможността да не дойде на себе си.
На Мадлин й трябваше време, за да осъзнае какво казва лекарят. Тя изчака отговора на госпожица Бийчъм, но икономката мълчеше. На лицето й Мадлин видя същото изражение на изумление, каквото вероятно беше нейното.
Тя погледна пак лекаря, тъй като отказваше да приеме думите му.
— Тогава предпишете нещо. Кажете ми какво да направя.
— Никой не може да му помогне, госпожице Ридли. В подобен момент не мога да предложа нищо друго освен молитва.
— Молитва?! — възкликна горчиво Мадлин, която искаше нещо много по-реално.
— Ще дойда утре сутринта. Продължавайте да давате течности и да го охлаждате, колкото можете.
— Това ли е всичко? — попита недоверчиво Мадлин. — Казваха, че сте най-добрият лекар в Лондон… Казваха, че ще го излекувате! Не можете да си тръгнете, без да направите нещо!
Доктор Брук въздъхна.
— Не мога да правя чудеса, госпожице Ридли, а и трябва да посетя много пациенти като него. Повечето от тях се измъкнаха от кризата, но има няколко случая, в които треската не можа да бъде преодоляна. Бих могъл да му пусна кръв, но при пациентите, с които опитах, това не доведе до някаква значителна промяна.
— Но… той беше съвсем здрав преди три дни — извика Мадлин, объркана и страшно ядосана, сякаш лекарят отговаряше за живота, който гаснеше в тялото на Лоугън.
При вида на бледото й лице, доктор Брук реши да я успокои.
— Той е млад човек, при това има за какво да живее. Понякога точно това е най-важното.
Той оправи палтото си и кимна на лакея да го изпрати до изхода.
— За какво ли му трябва да живее? — попита Мадлин презрително, като се върна в стаята на болния със стиснати юмруци. — За театъра?!
Това беше само една сграда, едно място, в което би могъл да се погуби. Нямаше семейство, любовница, никого, на когото би отдал сърцето си.
Мадлин си помисли за планините от цветя и подаръци, които се бяха натрупали в приемната, изпратени от приятели и познати като израз на добрите им чувства. Имаше дори кутия с желе от госпожа Флорънс, вързана с хубава синя панделка. Как може човек, който познава толкова много хора, човек, комуто се възхищават и когото уважават, да умре в самота?
Тя не се усети, че изрече последните думи на глас, докато не чу госпожа Бийчъм да й отговаря.
— Той искаше да е така, госпожице Ридли. А и не е сам. Той ви помоли да останете, нали?
— Не искам да гледам как умира.
— Тогава ще си тръгнете ли?
Мадлин поклати глава и отиде до леглото. Лоугън се въртеше и бълнуваше в безсъзнание, като че искаше да избяга от този ад.
— Някой трябва да съобщи на дукесата на Лийдс — каза тя. — Сигурно иска да знае как е той.
Мадлин отиде до писалището, откъсна лист хартия и потопи перо в мастилото. „Състоянието на господин Скот се влоши…“ написа тя. Почеркът й, обикновено красив, сега беше разкривен. „Според лекаря не се очаква…“ Тя спря да пише и се вторачи в буквите, които сякаш танцуваха пред очите й.
— Не мога — каза Мадлин и остави писалката.
Госпожа Бийчъм отиде до бюрото и довърши писмото.
— Веднага ще наредя да го изпратят — каза тя и излезе от стаята, сякаш не би могла да остане повече вътре.
Към полунощ пристигна личният лекар на дука и дукесата на Лийдс. Той беше любезен и по-възрастен от доктор Брук, показваше компетентност, която обнадежди Мадлин.
— С ваше разрешение, дукесата ме изпрати да прегледам пациента — каза той на Мадлин. — Вероятно ще мога да му помогна по някакъв начин.
— Надявам се — произнесе Мадлин, като го посрещна на вратата на стаята. Тя остана вътре, докато лекарят извършваше прегледа. Мадлин вече изобщо не се притесняваше. Тя познаваше всяка линия на костите му, извивките на мускулите му, вече силно очертани под кожата. Той й напомняше на остарял дремещ лъв.
Надеждите й бързо се стопиха, когато разбра, че лекарят не може да направи нещо повече от онова, което вече бяха сторили. Преди да си тръгне, той остави собствения си еликсир, но Мадлин се досети, че самият той не вярваше да има някакъв ефект.
— Госпожице Ридли — обади се госпожа Бийчъм, като се приближи до нея. — Вие бяхте при господин Скот през целия ден. Сега аз ще остана при него, а после ще ме смени Денис.
Мадлин се усмихна на икономката, която имаше изтощен вид.
— Не съм изморена — отговори й тя, макар че всичко я болеше, а ръцете й до лактите бяха подпухнали от леда и билковите лапи. — Ще остана още малко.
— Наистина ли? — попита госпожа Бийчъм.
Мадлин кимна.
— Искам да остана насаме с него.
— Много добре. Позвънете на мен или на Денис, ако имате нужда от помощ.
Вратата се затвори. Стаята се осветяваше единствено от пламъка на лампата и на огъня от камината. Лицето на Лоугън също беше осветено — профилът му блестеше във виненочервено. Мадлин притисна торбичка, пълна с лед, върху челото му, но той я отстрани — движенията му бяха доста енергични.
— Полека — говореше Мадлин и галеше горещата му кожа.
Безпомощен и в безсъзнание, Лоугън повтаряше реплики от пиеси и разговаряше с невидими хора.
