Той се опита да се обърне, стенейки от усилието.
— Тогава няма да ви съобщавам новините от господин Бенет — каза тя спокойно.
Лоугън застина и очите му се присвиха. Той я гледаше като зла котка.
— Само малко чай и няколко хапки от закуската — увещаваше го Мадлин, потискайки внезапния пристъп на смях. Ако не беше тревогата й, тя би се наслаждавала на положението — той да зависи от нея. Внимателно поднесе чашата с чай до устните му, като го подканяше да отпие от сладката течност. Той се подчини — очевидно му беше приятно топлият чай да накваси гърлото му. Все пак, първата лъжица от попарата — класическата храна в болниците — предизвика у Лоугън отвращение и той обърна глава.
— Мляко — промърмори той с нескрита погнуса.
— И аз не го обичам — призна Мадлин, загребвайки още една лъжица. — Но сега не можете да спорите. Хайде, още една лъжица.
Той отказа с някакви неразбираеми звуци, лицето му се сгърчи.
— Новините от господин Бенет — напомни му Мадлин и той злобно я погледна.
— Моля ви — произнесе тя, като промени тактиката. — Обещавам, че ако някога се разболея, вие ще дойдете, където и да съм, и лично ще ме храните с попара.
Идеята й май го въодушеви да изяде още няколко лъжици.
— Благодаря ви — каза накрая Мадлин, като отмести купичката. Тя се надвеси над него да махне излишните възглавници и погали косата му. — Скоро ще оздравеете и ще имате възможност да изберете отмъщението.
Той потърка лице в хладната й ръка и бързо заспа, като дишаше на пресекулки. Все още надвесена над него, Мадлин погали фината извивка на ухото му… какви малки уши за такъв голям човек… и го целуна под брадата. За миг почувства невероятното щастие да е близо до човека, когото обича, да може свободно да го докосва. Тя би сторила всичко, би прекрачила всички граници, за да му достави удоволствие.
Мадлин побърза да позвъни за прислугата. Седна на писалището да напише бележка на господин Бенет.
Госпожа Бийчъм, Денис и други двама прислужници се сменяха да помагат на Мадлин в грижите около Лоугън. Беше трудно — непрекъснато триеха тялото му със студени кърпи, ръкавите на роклята й се намокриха до лактите. В първия момент гледката на голото му тяло я беше сепнала, но после, в пристъпите на треската, нямаше време да съзерцава тялото му, без значение колко привлекателно беше то.
Мадлин непрекъснато правеше нещо в притъмнялата стая — квасеше устните на Лоугън, мокреше със студена вода тялото му, докато раменете и гърбът не я заболяха от постоянното навеждане. Петна от бульон, вода и билкови настойки покриваха роклята й отгоре до долу. Понякога госпожа Бийчъм я подканяше да се измие или да дремне, но Мадлин не би си позволила да изостави Лоугън.
Температурата не спадна нито от торбичките с лед, нито от студените компреси и положението стана неконтролируемо. В ранния следобед Лоугън изпадна в безсъзнание, от което не излизаше. Разтревожените слуги притичваха до вратата и предлагаха народни лекове и семейни рецепти, дори носеха стрити билки и амулети.
Госпожа Бийчъм приемаше всичко, като внимаваше да не обиди хората, и го слагаше в една кутия, за да бъде изхвърлено след това.
— Стрити кости — говореше тя с иронична усмивка, показвайки на Мадлин свита кърпичка, която беше донесъл един от лакеите. Беше пълна с фина сива пенел. — Купил я в един магазин в Лондон — казали му, че е от рога на еднорог и че лекува всичко. Горкият човек, да пожертва „вълшебното лекарство“ за господаря си!
— Те много го обичат, нали? — попита Мадлин от мястото си край леглото, гледайки лицето на Лоугън.
— Господин Скот е необикновен човек — отвърна икономката, докато пълнеше платнени торбички с лед и ги нареждаше на един поднос. — Той се гордее, че не се поддава на чувствата си, но не издържа на детски плач, нито пред вида на изплашен или пък на изпаднал в беда човек. Колко неща е направил за прислугата си… Е, направо ще се учудите.
Тя спря за малко със замислени очи.
— Господин Скот умее да привлича хората, като ги кара да разчитат на него… и въпреки това успява да ги държи на разстояние.
— Защото така напълно ги контролира — каза Мадлин, вземайки торбичките с лед, за да ги нареди около тялото му. — Така се чувства защитен.
Икономката я погледна изненадано.
— Изглежда, че го познавате доста добре.
— Не съвсем. Просто зная, че би предпочел да се откаже от нещо, което желае страшно много, пред риска да страда.
— Разбирам. — Лицето на госпожа Бийчъм изрази някакво просветление и в очите й се появи интерес. — Вие сте „нещото“, което той иска, нали? И все пак ви е отблъснал.
Вероятно умората и безпокойството накараха Мадлин да си признае.
— Той каза, че всякакво обвързване би донесло страдание и на двамата — каза тя е наведена глава.
Икономката потърка измръзналите си ръце, докато размишляваше върху думите на Мадлин.
— Вероятно е бил прав, госпожице Ридли. Ако бях на ваше място, щях да му повярвам.
— Повярвах му. Единствената причина да съм тук е, че не мога да си отида, докато е болен… без да се сбогувам.
— Госпожице Ридли. — Гласът на икономката беше нежен. Тя почака, докато Мадлин я погледне с блестящите си очи. — Вярвам, че със сърцето си той сигурно разбира, че го обичате. Това е най-хубавият подарък, който можете да му поднесете.
Мадлин стисна устни, за да не се разтреперят, замига бързо, за да не капнат сълзи от очите й и отново зае мястото си на стола край леглото.
На следващия ден лорд Дрейк дойде на неочаквано посещение. Той беше научил за болестта на стария си приятел и го навести, без да се бави. Стоеше във входната зала и разпитваше госпожа Бийчъм, когато случайно зърна Мадлин да минава наблизо с куп мокри чаршафи.
— А, малката помощничка от театъра — възкликна лорд Дрейк, давайки знак на Мадлин да се приближи. Той се смееше, но очите му бяха тревожни. — Бях сигурен, че Джими има хубава болногледачка.
— Джими? — смутено попита Мадлин.
Лорд Дрейк се усмихна леко.
— Е, не се е казвал цял живот Лоугън Скот.
Госпожа Бийчъм взе чаршафите от Мадлин.
— Аз ще се оправя с тях, госпожице Ридли — промърмори тя, като хвърли поглед на разчорлената Мадлин. — Може би ще си починете за малко.
— Да, може би — отговори Мадлин и потърка слепоочията си. — Извинете ме, лорд Дрейк…
— Чакайте — възпря я той и престана да се перчи като петел. Мадлин го погледна — лицето му беше подпухнало и бледо от прекаленото пиене и недоспиване. Тя усети, че под външността си на непукист, той крие истинската тревога за приятеля си.
— Дойдох да предложа помощта си… да попитам мога ли да направя нещо за Джими. Той е моят най- стар приятел, знаете. Никога в живота си не е боледувал. Разбрах, че е сериозно болен, щом е напуснал театъра. Кажете от какво има нужда — каквото и да е то — за него ще го намеря.
— Благодаря ви — отвърна Мадлин, трогната от искреността в гласа му. — Но мисля, че за него нищо повече не може да се направи.
Тя усети, че гърлото й се сви, не можа да продължи и само го погледна в безпомощно отчаяние.
По изражението й лорд Дрейк разбра, че положението е много сериозно.
— Толкова ли е зле? — попита той и тихо изруга. — Искам да говоря с него.
Мадлин поклати глава.
— Той е в безсъзнание, лорд Дрейк.
