— Как е той? — попита икономката.
Доктор Брук се обърна към двете.
— Напоследък имам доста подобни случаи. Съжалявам, но изглежда, че този ще е от най-тежките. Доста изненадващо, имайки предвид доброто здраве на господин Скот… Той не се пазеше, нали?
— Боя се, че не — отговори унило икономката.
— Ще го посетя отново утре, за да видя как се развива треската — продължи лекарят. — За съжаление най-лошото все още предстои. Разхлаждайте го начесто с вода и лед. За храна предлагам желе, бульон, може би по една супена лъжица млечен пунш от време на време.
— Имам стара семейна рецепта за настойка от евкалиптови листа в бренди — каза госпожа Бийчъм. — Да му давам ли от нея вечер?
— Не виждам защо не — лекарят замълча и погледна към Мадлин. — Госпожице Ридли, мога ли да ви попитам дали имате намерение да помагате в грижите за господин Скот?
— Да — каза твърдо Мадлин.
— Тогава предлагам да ограничите контактите си с хора извън къщата. Треската е силно заразна. Не бих изключил възможността и вие да се заразите.
Госпожа Бийчъм гледаше Мадлин напълно объркана.
— Смятам да ви приготвим една стая.
Мадлин разбираше нейното смущение. Никой от прислугата на Скот досега не беше чувал за нейното съществуване. Те очевидно обичаха господаря си и не допускаха някой да се бърка в личния му живот в момент, когато той не беше в състояние да го предотврати.
— Благодаря ви, госпожо Бийчъм — тихо каза Мадлин. — Уверявам ви, че само искам да помогна на господин Скот… Лоугън… с каквото мога.
Икономката кимна, все още разтревожена, и даде нареждания на прислужницата. Междувременно доктор Брук се сбогува с тях и си тръгна, придружен от лакея. Мадлин решително влезе през полуотворената врата на спалнята.
Стаята беше семпло мебелирана, без каквито и да е произведения на изкуството с изключение на една фреска на тавана, изобразяваща небе с облаци. В нея имаше много голямо легло с тъмновиолетова покривка и пухени възглавници, подредени една върху друга до рамката. Скот лежеше, завит е чаршаф и леко одеяло, а покривката на леглото беше сгъната в краката му. Беше облечен във фланелено бельо — ризата му беше разкопчана до средата на гърдите. Спеше като упоен, със зачервено лице, заровено във възглавницата.
Когато Мадлин влезе, камериерът поставяше кана с вода и куп сгънати чаршафи отстрани на леглото. Наблизо имаше малко кресло, но Мадлин предпочете да седне на леглото. Лекото движение при сядането й накара Лоугън да се обърне към нея с неразбираемо бълнуване и затворени очи. Той хъркаше.
— Всичко е наред — каза нежно Мадлин, натопи една кърпа във вода, изстиска я и я сложи на горещото му чело. Хладният допир изглежда го успокои и той се отпусна на възглавницата. Тя протегна ръка и се осмели да го погали по косата, за което отдавна копнееше. Пръстите й усетиха нейната мекота — като коприна с махагонов оттенък.
Мадлин се вгледа в лицето му — бледата кожа подчертаваше идеалния му овал. Ресниците очертаваха полукръгове па бузите му, клепачите потрепваха леко, когато той потъваше в трескави сънища. Този горд, самотен мъж лежеше сега безпомощен в съня си, устните му се бяха разтворили като на дете. Ако Мадлин беше влюбена в него, тази гледка би я съкрушила.
Тя седеше неподвижно, опитвайки се да осъзнае тъпата болка в гърдите си. Ако беше влюбена в него, болката нямаше никога да престане. Спомените щяха да я преследват до края на живота й… защото нямаше да има друг мъж като него.
Мадлин се замисли върху собствената си дилема. Тя разполагаше с много малко време. Може би вече беше твърде късно и родителите й бяха открили, че тя е напуснала училището. Ако беше така, те трябваше да са страшно разтревожени. Щяха да я търсят и щом я намереха, нямаше да я оставят, докато не им се подчини. И накрая тя щеше да се омъжи за лорд Клифтън, въпреки всичките й усилия да се противопостави на това. Освен ако стоката не се окажеше развалена.
Мадлин трябваше да намери някого, с когото да има любовна връзка. Несъмнено за това имаше много повече желаещи от Лоугън Скот. Тя изобщо не беше допускала, че щеше да е толкова трудно да го съблазни — особено с репутация като неговата. Но съвсем не беше предвидила неговото смущение и неочакваните му скрупули. Лоугън беше отказал да я обезчести и Мадлин не биваше да се заблуждава, че би могла да промени решението му.
Тук нямаше нужда от нея. Скот разполагаше с достатъчно слуги, ползваше услугите на отличен лекар, имаше и безброй приятели и познати. Той щеше да оздравее и без нейната помощ. Мадлин дълго наблюдава съня му. Седеше на леглото, като сменяше кърпата на челото му или му сипваше в устата по малко сироп, когато кашлицата ставаше много силна.
При нея току идваше някой слуга да я попита иска ли нещо. Но тя всичко отказваше. С изключение на тези кратки прекъсвания, за нея светът извън спалнята на Лоугън не съществуваше. Минутите се превръщаха в часове, докато следобедното слънце залезе и сенките на нощта паднаха над къщата.
Докато Мадлин се чудеше дали да поиска малко бульон от прислужниците, Скот започна да се събужда. Той се протегна и премигна, очите му блестяха от треската. Мадлин нежно махна кърпата от челото му и зае мястото си в края на леглото.
— Господин Скот — промълви тя с усмивка.
Той се вторачи в нея, като че ли сънуваше. Изражението на лицето му беше любопитно и малко разочаровано, след това лека усмивка се появи на устните му. Прекъсван от силна кашлица, той проговори с дрезгав глас:
— Изглежда че… няма никога да се отърва от теб.
Мадлин наля чаша вода и му даде да пие, като с едната ръка държеше чашата, а с другата крепеше главата му. Той несигурно се облегна на ръката й, докато пое няколко глътки. Беше много тежък и мускулите на ръката й започнаха да изтръпват. Когато се напи, той отвърна лице и тя внимателно го настани на възглавницата.
— Искате ли да си отида? — попита Мадлин нежно.
Лоугън затвори очи и толкова дълго мълча, че на нея й се стори, че е заспал.
— Остани — каза той най-сетне.
— Има ли някого, когото да повикам да се грижи за вас? Приятел или роднина…
— Не. Искам теб.
Той затвори очи, разговорът свърши. Пръстите стискаха роклята й.
Въпреки безпокойството Мадлин искаше да се смее. Дори и болен, той си командваше, както винаги. Имаше причина, заради която искаше тя да остане. Той й вярваше. Намерението й да си отиде се стопи.
— Лоугън — прошепна тя, като пробваше как би произнасяла името му.
След провала на амбициозния си замисъл, Мадлин се оказа в ролята на болногледачка. Нищо не вървеше по план. Най-странното от всичко беше, че изобщо не я беше грижа за собствените й проблеми. Всичко, което искаше, беше да види Лоугън отново здрав.
Тя отиде до писалището, разположено под един от прозорците, и написа бележка на госпожа Флорънс, в която обясняваше положението. Сгъна листа, запечата писмото с кафяв восък, после позвъни на прислужницата и й заръча да бъде предадено в дома на госпожа Флорънс на Съмърсет стрийт.
— Моля, изпратете лакей да прибере вещите ми — добави тя, а прислужницата й се поклони, преди да излезе.
Мадлин се върна на поста си до леглото. Изглеждате, че състоянието на Лоугън се влошава с часове, температурата бавно се вдигаше. Той беше твърде слаб, за да спори с нея, когато тя му даде няколко лъжички бульон. След дълго настояване успя да поеме половин чаша от хранителния бульон, а после отново заспа.
Някъде в къщата голям часовник би дванайсет пъти дълбоко и звучно. Мадлин се почувства изморена, главата й се наклони и тя почти задряма. После стана и се протегна, за да се разсъни, и направо се стресна, когато чу, че някой влиза в стаята.
