Настъпи кратка тишина.
— Погледни ме — тихо прошепна Лоугън.
Мадлин се подчини. Той потърси очите й и поклати глава, като че се отказва от нещо отегчително.
— Ти си лоша актриса, Мади. Бих искал да узная какво преследваш, но имам много други задължения, особено сега, когато почти една четвърт от трупата се е разболяла. Щом положението в „Капитал“ се нормализира, ще поискам да напуснеш театъра. Ще си намериш друга, по-добра работа.
— Искам да остана тук.
Лоугън не помръдна.
— Повярвай ми, че и за двама ни така ще е по-добре.
Мадлин едва преглътна, защото вълна на разочарование се стовари отгоре й. Ами сега? Тя направи предложение, което беше отхвърлено. Неговият отказ закънтя в ушите й и тя се зачерви от сподавения гняв. Ръцете й сграбчиха полата на роклята, късайки тънката материя.
Какво глупачка е била! Пропиля толкова време, фантазирайки си какво ли не за него, за нещо, което никога няма да стане. Сега беше останала с празни ръце, освен това скоро близките й щяха да открият, че в училището я няма.
За част от секундата тя се замисли дали да не обясни ситуацията на господин Скот и да не се остави на милостта му. Не… Той изобщо не я съжалява. „Омъжи се за Клифтън и се примири с това“, тя почти чуваше циничните му думи. Всъщност, едва ли беше способна да направи нещо друго.
Стиснала юмруци, Мадлин решително се отправи към вратата. Тя нямаше да прекара живота си като собственост на лорд Клифтън.
— Много добре — каза тя, като се спря да вратата. — Ще напусна „Капитал“, когато поискате. Не бива да се безпокоите повече за мен. Аз съм напълно способна да се справя сама.
Мадлин излезе, без да дочака отговора му.
Лоугън отиде до вратата и се хвана за рамката й. Притисна чело до хладното дърво и изстена.
Една нощ с теб… Той би дал цяло състояние за това! Не беше изживявал нещо по-прекрасно от усещането да я държи в ръце, да я чувства ранима, покорна и очакваща — това направо го разбиваше. Но не можеше да си позволи, не можеше да позволи на някого отново да къса части от нараненото му сърце.
Тя скоро щеше да си отиде. Лоугън очакваше някакво облекчение, но то не идваше.
Той отвори рязко вратата и отиде в кабинета си, без да обърне внимание на любопитните погледи на хората, с които се разминаваше. Затвори се в малката стая и тършува из бюрото си, докато не откри бутилка „Хайленд“. Седна върху бюрото и отпи направо от шишето. В гърлото си усети мекия аромат на пушек и торф. Още една глътка и почувства жарката топлина па питието. Но тя се стопи в буцата лед, заседнала в гърдите му.
Пиеше лениво, вдигнал крака върху бюрото, и съзерцаваше върховете на излъсканите си кожени обуща. В апогея на живота си, когато беше постигнал голям успех, смяташе, че е неуязвим. Изглеждаше наистина учудващо, че една малка женичка успя така да го опустоши.
Вероятно това се дължеше на факта, че Мадлин беше уникално явление в житейския му път. Тя явно беше твърде далеч от жените от висшето съсловие, които ясно показваха на Лоугън, че в обществото стоят над него, дори когато му подхвърляха тайни писъмца за романтични срещи.
Освен това имаше едни същества, които той най-много ненавиждаше… Златните дъщери на аристокрацията, чиято единствена цел в живота беше да се омъжат и да възпроизвеждат себеподобни.
Ако Лоугън пожелаеше да ухажва някоя от тези привилегировани млади дами, веднага щеше да бъде уведомен от семейството й, че тя има далеч по-перспективни кандидати. Само гледката на придружена от компаньонка и облечена в бяло девица на някой бал или soiree беше достатъчна, за да му припомни, че въпреки всичките му успехи, има определени неща, които той никога няма да притежава. Лоугън никога нямаше да бъде приет без резерви. Той не принадлежеше към определена среда извън театъра.
Изглежда, че Мадлин Ридли беше в същото положение. Тя беше твърде сърдечна и непосредствена, за да е госпожица от обществото, но и твърде голяма идеалистка, за да е куртизанка. Очевидно беше определена да стане нечия съпруга, но Лоугън не можеше да си представи мъжа, който би я заслужавал. Мадлин имаше нужда от човек, който би се погрижил духът й да не се пречупи, който би бил способен да я обича така, както и тя би го обичала.
А това Лоугън никога не би сторил. Той не беше подготвен за подобна връзка, защото от ранна възраст беше научен да презира думите „дом“ и „семейство“. Беше оцелял само, защото беше безчувствен като човека, който го беше създал.
Боят и насилието, на които беше подложен години наред, превърнаха Лоугън в груб човек и направиха от него превъзходен лъжец. Баща му, Пол Дженингс, винаги извършваше насилничеството си в пиянски гняв… Но след това беше достатъчно силен да се изправи лице в лице с резултатите от действията си. От Лоугън се изискваше да се преструва, че е забравил всичко, като поддържаше привидната истина, че в къщата на Пол Дженингс всички са щастливи. Само една сълза, един болезнен стон или негодуващ поглед бяха достатъчни да предизвикат повторен побой, по-лош от предишния. Без да съзнава това, баща му се оказа превъзходен театрален педагог.
Веднъж, след един особено груб побой, Лоугън беше ходил три дни със счупена ръка, като отричаше, че го боли до момента, когато Андрю не го завлече в имението и не се погрижи ръката да бъде наместена и превързана.
— Как се случи това, момче? — беше го попитал графът, чиито проницателни очи шареха по пребитото му лице. Лоугън беше отказал да отговори, защото знаеше, че ако само намекнеше за истинската причина, Пол Дженингс щеше да го убие.
Години след това Лоугън се питаше защо майка му не го беше утешила, защо с майчини ласки не беше смекчила болката. Беше дошъл до заключението, че тя така отчаяно беше решена да брани спокойствието в дома си, че почти не му обръщаше внимание. Оттогава той беше престанал да търси състрадание у жената… нямаше нужда от удобства, нито от грижи. Жената трябваше да му доставя наслада, после да бъде отхвърлена, никога да не й се вярва. Нито пък да копнее за нея.
Сега, когато с Мадлин се бяха разбрали, не оставаше нищо друго освен да не й обръща повече внимание, докато Арлис оздравееше. Лоугън не се съмняваше, че Джулия щеше да възрази срещу уволнението на Мадлин. Но той щеше да се справи с нея. Освен това Джулия скоро щеше да бъде заета с новороденото си бебе и всички мисли за Мадлин Ридли щяха за изчезнат от главата й. Скоро всичко щеше да се подреди така, като че Мадлин изобщо не се беше появявала тук.
Лоугън усети ободряващото въздействие на уискито в костите си — чувстваше се приятно възбуден. Точно както обичаше. Той внимателно постави бутилката в чекмеджето и го затвори.
ПЕТА ГЛАВА
Мадлин си легна рано, след като реши да не провежда вечерния си разговор с госпожа Флорънс. Болката да си отхвърлена беше твърде силна. Може би утре или вдругиден щеше да намери сили да разговаря за това, но сега й трябваше време да се съвземе.
Вгледана в тъмнината, девойката обмисляше как да напусне „Капитал“. Мисълта да се срещне очи в очи с господин Скот изглеждаше непоносима. За съжаление, беше обещала на дукесата, че може да й помага при репетициите, докато оздравее госпожица Бари. Мадлин трябваше да удържи на обещанието си, но да стои срещу господин Скот на сцената и да го гледа в очите… Мадлин ужасно се притесни. Не беше сигурна дали щеше да има сили за това.
Само ден-два — докато госпожица Бари щеше да е вече добре. Мадлин щеше да се стегне, за да не се изчервява и заеква пред господин Скот. Тя щеше да се държи хладно и щеше да се владее напълно.
Цяла нощ се въртя в леглото си, като напразно се мъчеше да не мисли. На сутринта се събуди изтощена и уплашена, като се питаше дали някога ще преживее ден, подобен на вчерашния. Несъмнено тя не беше първата жена, провалила се в съблазняването на един мъж, но колко жени са били принудени да се изправят пред същия човек още на следващия ден и да се преструват, че нищо не се е случило.
Мадлин се облече и събра косите си на кок ниско на врата. Тя успя да излезе, преди госпожа Флорънс да е станала, и нае карета към театъра.
