В театъра цареше необикновено затишие, репетиционните зали и работилниците бяха пусти. Мадлин разбра, че сутрешната репетиция е отменена и отиде в шивашкото ателие, където веднага се срещна с госпожа Литълтън.
— Изглежда, че половината от трупата боледува — каза пълната жена, дишайки тежко. Тя шиеше някаква дреха. — Десетина вече съобщиха, че няма да дойдат. Но моята работа трябва да се свърши, както винаги, и няма кой да ми помогне.
Мадлин остана в шивачницата почти през цялата сутрин, като благодареше наум, че засега няма възможност да се види с господин Скот. Наложи й се да отиде до главната сграда на театъра само, когато госпожа Литълтън я изпрати да занесе па дукесата няколко скици за костюми. Когато наближи кабинета, Мадлин чу разговор между непознат мъжки глас и нежния, ясен глас на Джулия. Тя се спря, защото не искаше да ги прекъсва.
— Стига толкова — говореше мъжът. — Казах ти да не идваш в този проклет театър.
— Има много работа — отговаряше му Джулия. — Само още един ден, мили. Може би два. Не мога да оставя толкова неща недовършени…
— Здравето ти за мен е много по-ценно, отколкото някой или нещо в този театър.
— Обещавам ти, че ще съм добре.
— Ела си у дома, Джулия.
— Първо трябва да опаковам някои неща.
— Ще изпратя слуга да вземе всичко, което пожелаеш.
— Ти си неразумен…
После настъпи дълга пауза, последвана от някакви звуци, които Мадлин не можа да различи — След това мъжът каза нежно:
— Още ли искаш да спориш с мен, Джулия?
— Не.
Мадлин никога не беше чувала дукесата да говори с такъв смирен тон — тя обикновено говореше твърдо и заповедно. Мадлин предпазливо заобиколи и видя дукесата да стои в средата на кабинета, където нежно я целуваше тъмнокос мъж. „Дукът на Лийдс“, помисли си Мадлин, изгаряща от любопитство. Той вдигна глава — слабото му лице беше екзотично красиво, а самият той гледаше съпругата си с любов, граничеща с отчаяние. Усетил, че вече не са сами, той погледна към Мадлин с живите си сиви очи.
Мадлин се изчерви и пристъпи напред.
— Простете ми, не исках да прекъсна…
— Няма нищо, Мади — каза Джулия с порозовели страни, като се освободи от ръцете на съпруга си. Тя ги представи и Мадлин почтително се поклони.
— За мен е удоволствие — промърмори дукът с приятелско огънче в очите. — Госпожице Ридли, бих ви бил много благодарен, ако помогнете на дукесата да събере необходимите й книги, защото тя веднага ще си тръгне.
— Да, ваша милост.
Джулия примигна и въздъхна.
— Струва ми се, че нямам друг избор. Мади, моля те кажи на господин Скот, че трябва веднага да говоря с него. Той беше в кабинета си през цялата сутрин — опитваше се да промени програмата предвид отсъствията на актьорите.
Мадлин кимна в знак на съгласие, макар че се страхуваше да се срещне с господин Скот. Щом тя излезе, дукът и дукесата продължиха разговора си. Изглежда, че и двамата изпитваха голямо удоволствие от своите спорове.
Мадлин отиде до вратата на кабинета на Скот и се спря колебливо, ослушвайки се да долови какво става вътре. Но там цареше тишина. С надежда, че господин Скот не е вътре, тя вдигна ръка и леко почука.
— Работя — чу се заплашително ръмжене.
Мадлин сплете ръце и се стъписа. Събрала смелост, тя най-после проговори със спокоен, овладян глас.
— Господин Скот, дукесата иска да говори с вас.
За момент той замълча.
— Ти! — каза Лоугън с враждебен тон.
— Мисля, че дукесата иска да ви каже, че си отива, господине. Дукът е дошъл да я отведе у дома. — Мадлин не получи отговор. — Не е разумно в нейното състояние да стои в „Капитал“. Сигурна съм, че бихте се съгласили с това при толкова болни от треска…
— Прав й път! А сега се махни от вратата!
Мадлин е радост си тръгна, но след няколко крачки спря.
В гласа му имаше нещо странно — нотка, която я трогна. Той беше уморен. „Не е за чудене“, помисли си тя, „толкова хора отсъстват.“ Въпреки заповедта му да се махне и личната си обида и притеснение, Мадлин се върна до вратата.
— Господин Скот, мога ли да направя нещо за вас? Искате ли чай?
— Просто си върви — промърмори той. — Имам работа… нямам настроение за развлечения.
— Да, господине.
Но тя още не можеше да си тръгне. Все повече се убеждаваше, че нещо не е наред. В стаята беше толкова тихо. Не беше в характера му да държи вратата затворена по това време, като се отделя от останалите членове на трупата. С ръка на дръжката на вратата, тя затвори очи и дълбоко си пое дъх. Ако подозренията й се окажеха неверни, Скот най-много да й отрежеше главата.
Мадлин влезе в стаята и й се стори, че той не забеляза това, докато тя не се приближи до него. Лоугън седеше на бюрото си сред купчина изцапана и смачкана хартия. Той избърса с ръкав челото си, преди да вземе писалката. Беше без палто и жилетка, само по ленена риза, и гърбът му потреперваше от студения въздух на стаята. Той силно се закашля и хвърли писалката, която покапа мастило по бюрото.
— Господине — каза Мадлин тихо.
Скот обърна глава към нея — лицето му беше зачервено, а очите му блестяха. Стори й се, че я гледа като през мъгла. Без да се замисля, Мадлин се наведе да докосне косата му и леко я погали. Пръстите й се спуснаха по челото, което гореше от висока температура.
— Нека ви помогна — каза тя, а той се обърна и тихо изруга.
— Трябва да довърша новите програми.
Той мрачно взе захвърлената писалка.
— Вие имате температура, господин Скот. Трябва да си отидете вкъщи и да си починете.
— Не съм болен. Аз никога… — Той се сви, когато тя докосна отново горещото му чело и затвори очи.
— Ръката ти е толкова хладна — каза дрезгаво Лоугън и хвана пръстите й. — Боже, главата ми се пръска.
Мадлин се разтревожи. Нямаше ли кой да се погрижи за него, за здравето му? Застанала в нерешителност, тя го видя как се тресе от студ.
— Трябва да си отидете вкъщи, господине, — твърдо произнесе Мадлин и го повтаряше въпреки неговите възражения, докато Скот не замълча, отпуснат на бюрото си. С едната си ръка бе подпрял чело, а с другата държеше пръстите й. Мадлин внимателно се опита да се освободи.
— Не мърдайте — каза тя. — Веднага ще се върна. Лоугън не отговори, остана безразличен и с последни сили се опита да седи изправен.
Чиракът от дърводелницата, Джеф, случайно минаваше покрай кабинета. Мадлин го извика, без да се колебае.
— Боя се, че господин Скот е болен — каза тя, посочвайки полуотворената врата. — Трябва веднага да си тръгне. Моля те, би ли повикал каретата му?
— Господин Скот… болен? — повтори момчето и сякаш не чу останалото. То стоеше като гръмнато, като че подобно нещо не беше възможно.
— Има още нещо — допълни Мадлин. — Кажи на дукесата веднага да се прибере у дома. Тя не бива да се доближава до господин Скот — за нея ще е много опасно, ако се разболее.