Момчето тръгна, поглеждайки към кабинета.
— Ами ти? — попита то загрижено. — Не трябва ли и ти да не го доближаваш?
— Не вярвам да се разболея — отговори Мадлин. — Ако щях да боледувам, вече трябваше да е станало. Моля те, Джеф, тръгвай бързо. Аз ще остана при господин Скот, докато дойде каретата.
— Да, госпожице Мади — Джеф я погледна с възхищение. — Ако не възразяваш, ти си ангел, госпожице Мади. По-хубава и мила от всички момичета, които познавам.
Мадлин поклати глава със смутена усмивка.
— Благодаря ти, Джеф.
Тя се върна в кабинета, намери наметката на Скот и го зави с нея. Дебелата вълна трябваше да го стопли, но той продължаваше да трепери и да кашля. Щом се надигна от стола си, Мадлин се втурна към него.
— Господине, недейте! Никак не сте добре. Лакеят скоро ще дойде да ви помогне.
— Мога сам да си отида — измърмори Лоугън, отблъсквайки малките, протегнати ръце.
— Не бих могла да ви задържа да не паднете — настоя Мадлин. — А ако паднете, преди да стигнете до каретата, може да се нараните… Освен това си помислете как ще изглежда подобно нещо в очите на другите. Не бихте желали да ви видят в такова състояние.
Скот се успокои и Мадлин разбра, че е улучила слабото му място. Той не би понесъл проявата дори и на най-малка слабост. С цената на всичко беше готов да запази авторитета си в очите на своите работници. Опрял глава на ръце, той покорно чакаше и това почти изплаши Мадлин. Лоугън не приличаше на себе си.
След няколко минути, които на Мадлин се сториха цяла вечност, лакеят, облечен в тъмна ливрея със сребристи украси, се появи в кабинета. Макар че се опитваше да изглежда безразличен, той опули очи, когато видя Скот. Мадлин го помоли да помогне на господин Скот да се изправи и слугата се подчини, без да каже нито дума. Тя се зачуди защо той толкова се изненада, като видя господаря си болен. Очевидно Скот наистина се беше превърнал в легенда, та всички, дори слугите му, не вярваха, че той беше просто човек.
Пред кабинета се беше събрала група актьори и сценични работници. Докато наблюдаваха Скот, лицата им изразяваха всичко — от любопитство до тревога.
— Мисля, че трябва да се отдръпнете — каза Мадлин. — Ще бъде ужасно, ако още някой се разболее.
Групата веднага се подчини и се отдръпна на почтително разстояние.
— Какво ще правим сега? — попита един реквизитор. Въпросът не беше отправен конкретно. — Кой ще ръководи театъра, щом и дукесата, и господин Скот ги няма?
— Ще попитам господина — каза Мадлин и влезе в кабинета. Лакеят вече беше изправил Скот. Кръвта се беше отдръпнала от лицето му и сега то изглеждаше пепеляво. Погледът му блуждаеше из стаята, докато не се спря върху Мадлин.
— Господине — прошепна тя. — Да кажа ли на трупата, че искате господин Бенет да ръководи театъра във ваше отсъствие?
Бенет беше помощник-режисьорът, който обикновено водеше репетициите и играеше ролята на арбитър, когато дукесата и Скот бяха заети с друга работа. Скот я гледаше с трескави очи и Мадлин се питаше дали я разбира добре. После леко й кимна.
Тя се върна при групата и повтори указанията. Скот излезе, като се подпираше на рамото на лакея и внимаваше как върви. Способността му да стои прав в такова състояние беше изпитание за неговата физическа издръжливост.
Мадлин го придружи към задния изход на театъра. Тя чу, колко тежко диша, видя несигурните му крачки и разбра, че няма да издържи дълго. Лакеят очевидно едва издържаше под тежестта на отпуснатото му тяло.
— Почти стигнахме — обяви Мадлин, надявайки се отчаяно, че той няма да се строполи.
Те излязоха през задния изход навън. Режещият вятър развя роклята на Мадлин и вкочани бузите й. Втори лакей отвори вратата на каретата, лакирана в бронзово и черно. Чифт добре охранени дорести коне чакаха нетърпеливо, от ноздрите им излизаха облачета пара на мразовития въздух. Лакеят спусна стъпалото и въпросително погледна Мадлин.
Тя се поколеба, като гледаше мечтателно луксозната карета. Нямаше право да изоставя Скот. Все пак той би могъл да има нужда от нея…
Девойката побърза да се качи, преди да е променила решението си. Тя седна на кадифената седалка с благодарност, че е избягала от студеното време навън. С голямо усилие лакеят настани Скот, който се сви в ъгъла — тялото му се смали, а очите му бяха затворени. Наметката му се беше дръпнала и Мадлин хубаво уви вълнената дреха около врата му. Той силно се закашля, като трудно си поемаше дъх.
Каретата се понесе леко и бързо. Отвътре тя беше най-прекрасното нещо, което Мадлин беше виждала някога — леко полирано дърво, тапицерията беше с цвят на кафе, с изрисувана на тавана емблема на театър „Капитал“. Дори баща й, който се гордееше е каретите си, щеше да се впечатли от тази красота.
Тя погледна Скот, който изглеждаше едновременно внушителен и раним, като победен лъв. Един тласък на каретата го накара да изстене. Мадлин веднага се обърна към него, като притисна хладната си ръка до челото му.
Докосването й сякаш го просветли за момент и потъмнелите му очи проблеснаха в синьо.
— М-мади — каза той, стискайки зъбите си, за да не се разтракат.
— Да, господин Скот?
Ръката й се протегна към лицето му и нежно погали сухата, загрубяла кожа.
— Ти не биваше… да идваш с мен.
— Съжалявам. — Тя отдръпна ръката си. — Зная, че вие много държите на своето уединение. Но не бива да се страхувате, господине. Няма да остана дълго. Искам само да се уверя, че всичко е наред.
— Н-не, не е за това… — Той стисна челюстите си, за да не тракат, и допълни отчетливо. — Ще се заразиш.
Мадлин изненадано го погледна. Колко ли хора в неговото състояние биха се замислили за здравето й? Трогната от неочакваната му загриженост, тя се засмя.
— Чувствам се много добре, господин Скот.
Той изглеждаше твърде изтощен, за да спори. Затвори очи и облегна глава назад. Усмивката на Мадлин се стопи и тя се помъчи да си спомни какво правеше бавачката й, когато тя и сестрите й боледуваха… Затопляше ги, слагаше им синапени компреси на гърдите, гореща тухла на краката и ги хранеше с говежди бульон и попара. За кашлицата бавачката правеше сироп от лимони и бадемово масло. Медицинските познания на Мадлин се изчерпваха дотук. Тя въздъхна, защото се почувства напълно излишна.
Каретата влезе в тих двор в предградието Сейнт Джон Скуеър, като премина през каменна врата, украсена с бронзови грифони. Мадлин надникна през завесата, докато преминаваха през алея от дървета, за да стигнат до къща с колони отпред.
Щом каретата спря, единият от лакеите скочи и се затича напред. Той стигна до двойната входна врата и енергично зачука. Едно от крилата се отвори и настъпи суетня.
Едно момче, облечено в грубо палто и шапка дойде при кочияша да му помогне да разпрегнат конете. Двама лакеи подхванаха господин Скот и го свалиха от каретата. Те застанаха от двете му страни, за да го подкрепят, и така влязоха в къщата. Мадлин ги последва. Тя имаше чувството, че стъпва в забранена територия, че нахлува по начин, който Скот никога не би допуснал, ако беше здрав.
Влязоха във величествена входна зала, осветена от кристален полилей, съставен от множество кръгове. Вратата към главната зала се отвори и икономка с вид на матрона започна да дава заповеди на цял куп прислужници.
— Извадете чисти чаршафи и вода — говореше тя авторитетно. — Тилда, донеси ми медицинската чанта и кажи на Гуин да приготви кана със солен разтвор. Лекарят може да ги използва, ако се наложи.
Сивокос иконом организираше мъжете, като им нареждаше да приготвят бутилки с бренди и уиски и да помогнат на камериера да сложи Скот в леглото му. Мадлин стоеше отстрани, като наблюдаваше
