безпомощно как качиха Скот по двойното стълбище от бял и сив мрамор във форма на подкова.
Икономката забеляза Мадлин и й се представи като госпожа Бийчъм.
— Моля да ни извините, госпожице…
— Ридли.
— Госпожице Ридли — повтори икономката. — Боя се, че в момента сме малко объркани. Ситуацията е извънредна.
— Разбирам.
Погледът на икономката се плъзна по девойката. Тя явно се опитваше да разбере коя е Мадлин и как точно се е запознала с господин Скот, но се въздържа от въпроси.
— Много мило, че сте придружили господин Скот от театъра дотук — отбеляза тя.
Мадлин погледна в посоката, в която отведоха Лоугън.
— Надявам се, че той ще оздравее.
— За господин Скот ще се погрижим възможно най-добре, докато чакаме лекаря. Бихте ли почакали долу в гостната?
— Да, благодаря.
Госпожа Бийчъм я придружи до просторна гостна стая, украсена с дискретни позлатени паравани в тъмновиолетово, с френски кресла, тапицирани с коприна и кадифе, и масички, на които имаше гравюри и томчета поезия. Едната стена беше покрита с гоблен, изобразяващ френски пейзаж. Между два високи прозореца стоеше маса с ориенталски статуетки.
Икономката забеляза, че Мадлин се загледа с интерес в малка японска статуетка, изобразяваща брадат старец със златен жезъл, и се усмихна сухо.
— Богът на щастието, според господин Скот. Така и не се научих да произнасям името му. Той има и други подобни в колекцията си — все божествени работи.
— Тази ми харесва — каза Мадлин и докосна статуетката е върха на пръста си. — Надявам се, че той живее някъде тук и носи щастие на господин Скот.
— Някои смятат, че господин Скот вече е получил по-големия дял от щастието си — отговори госпожа Бийчъм и се отправи към вратата на гостната.
Мадлин остана сама и приближи прозореца — отвън се виждаше градината с ред декоративни дървета и мраморен фонтан. Зимният ден беше светъл, а дърветата в овощната градина се превиваха на вятъра.
Мадлин потръпна, отиде до едно кресло и седна, като тупаше нервно с крак по дебелия килим на пода. На масичката до себе си забеляза дървена кутия и я отвори с любопитство. Отвътре кутията беше обкована със сребро, а на капака й беше закрепен шекспировия медал. На дъното имаше надпис: „На господин Скот от Стратфърд Корпорейшън“.
Някакъв глас прекъсна мислите й и Мадлин видя две от прислужниците да носят поднос с чай.
— Тази кутия била изработена от черницата в двора на Шекспир — обясни едната. — Господарят все получава разни награди за благотворителна дейност.
Мадлин се усмихна, усетила в гласа й нескрито възхищение.
Прислужницата постави подноса върху ниска масичка.
— Госпожа Бийчъм каза да ви предам да позвъните, ако имате нужда от нещо.
— Благодаря ви, но нищо не ми трябва. Здравето на господин Скот е най-важно.
— Доктор Брук скоро ще дойде. Той набързо ще оправи господаря.
— Надявам се — отвърна Мадлин и взе една празна порцеланова чаша с фина дръжка. Погледна към вратата, като се питаше кога ще пристигне лекарят, колко време ще му е нужно, за да прецени какво е състоянието на Скот и да постави диагноза.
Прислужниците излязоха от гостната и си зашепнаха, още не прекрачили прага. Без да иска, Мадлин дочу разговора им.
— Мислиш ли, че тази е следващата, а?
— Не.
— Хубавичка е.
— Аха, ама е още сукалче… не е по неговия вкус.
Момичето се намръщи и остави празната чаша. Забележката за младостта й дълбоко я засегна. Тя въздъхна, като се сети за стърчащите си кичури, измъкнали се изпод фуркетите. Без съмнение приличаше на някое лошо облечено дете, което скита из улиците.
Мадлин отиде до вратата в другия край на гостната и откри, че тя води към музикален салон, две дълги галерии и официална гостна, чийто под представляваше чудесен фигурален паркет. Навсякъде имаше произведения на изкуството, портрети и пейзажи, мраморни статуи, керамика и порцелан.
Докато обикаляше изисканите стаи, Мадлин почувства, че Скот сам е подбирал мебелите и произведенията на изкуството. Всичко беше отражение на онова, от което той се възхищаваше и което искаше да бъде. Той я очарова. Мадлин искаше да го опознае, искаше той да й довери най-интимните си мисли… Да се превърне в малка частица от света, който той беше сътворил само за себе си. Но Лоугън беше показал ясно, че не я иска. Тя се почувства самотна и се върна във входната зала. Лекарят трябваше да е дошъл досега. Къщата беше странно притихнала, като че цялата прислуга беше затаила дъх.
— Желаете ли нещо, госпожице Ридли — попита икономът, ставайки от едно кресло близо до стълбището.
— Да.
Мадлин колебливо се приближи до мраморните стъпала, като че икономът можеше да я спре.
— Бих искала да зная къде се намира стаята на господин Скот.
Икономът остана безразличен, но Мадлин усети, че вътрешно се ужаси. Тя знаеше, че той и цялата прислуга не бяха наясно с отношенията й със Скот — дали и тя като тях беше негова наемна работничка или е, може би, последната му любовница.
— Лекарят е при него, госпожице — поясни деликатно икономът. — Ако не ви харесва гостната, може би ще почакате на друго място.
— Бих предпочела да отида в стаята му — спокойно каза Мадлин, подражавайки на строгия тон, с който майка й говореше на прислугата.
— Да, госпожице Ридли — чу тя предпазлив отговор.
Икономът позвъни за лакей и му нареди да й покаже личните стаи на господин Скот в източното крило.
Коридорът беше осветен от дълъг ред прозорци, които осветяваха четири ниши, украсени със статуи. Едната беше на гола къпеща се жена и Мадлин се изчерви. Тя мина под арка от блестящ махагон и влезе в един апартамент, обзаведен в подчертано мъжки стил — богата махагонова ламперия, комплект древни германски карти в резбовани рамки от палисандрово дърво и персийски килими по пода.
Лакеят я заведе до затворена врата, където чакаше госпожа Бийчъм. Една прислужница стоеше наблизо, готова да донесе всичко, от което би могло да има нужда.
Госпожа Бийчъм вдигна вежди, когато видя Мадлин.
— Госпожице Ридли… Нима в гостната не ви хареса?
— Исках да разбера дали нещо се е изяснило.
Госпожа Бийчъм поклати глава.
— Лекарят е още при него. Ще ви съобщя веднага, щом науча нещо. А сега прислужницата ще ви придружи до приемната долу.
Мадлин беше готова да спори.
— Аз бих…
Тя беше прекъсната от отварянето на вратата. Мадлин мълчаливо изчака лекарят да излезе от стаята.
Доктор Брук беше мъж около трийсетте, с оредяваща коса и кръгли очила, затова някак си приличаше на сова. Лицето му беше добро, а очите — тъмни и тъжни. Той погледна госпожа Бийчъм, после — Мадлин.
— Аз съм госпожица Ридли — представи се Мадлин, като пристъпи напред. — Дойдох да попитам за здравето на господин Скот. Аз съм негова…приятелка.
Лекарят се ръкува с нея и се поклони вежливо.
