коси.
Деколтето беше дълбоко изрязано, показваше шията и ключиците и стигаше до началото на бюста й. Линията на роклята следваше стегнатата й талия и тя изглеждаше необикновено тънка. Блестящата жълта коприна се диплеше по ханша и бедрата й и падаше до земята на дълбоки гънки.
— Толкова съм различна — каза Мадлин, останала без дъх.
— Наистина е така — отвърна госпожа Бърнард. — Жалко, че не можете да си позволите повече украси за роклята, но може би е за хубаво. Стилната простота придава изтънченост на дрехата.
Тя направи проба на още три рокли. Едната беше от кафяво кадифе с дълги ръкави, другата — от син кашмир, а третата — в цвят слонова кост, беше толкова къса, че Мадлин се питаше ще може ли да се появи с нея в обществото. Към роклята имаше шарф със светлосиня бродерия, който трябваше да седи леко драпиран около лактите й.
Като разбра, че Мадлин няма подходящи обувки, госпожа Бърнард извади чифт кадифени пантофки с малки панделки, които се връзваха на глезена.
— Бяха малки на клиентката, която ги поръча — каза тя, като отклони предложението на Мадлин да ги плати.
Госпожа Бърнард беше доволна от пробата и обеща на Мадлин, че роклите ще бъдат готови в близките дни, в зависимост от времето на Рут, която щеше да ги поправи. Мадлин дълго благодари на двете жени, като не можеше да повярва на късмета си.
— На Нел Флорънс трябва да благодарите — каза госпожа Бърнард. — Тя е велика старица. Умно сте постъпили, като сте я избрали за своя покровителка.
— Тук умът не играе роля — отговори Мадлин. — Беше си истински късмет. Ако и в бъдеще е така…
— Ако говорите за мъжа, когото искате да съблазните, нямате нужда от късмет. Щом ви види в тези рокли, веднага ще бъде ваш.
— Не мога да си представя — каза през смях Мадлин, като се сети за строгото лице на Лоугън Скот. После се сбогува с шивачката.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Човек винаги чува най-интересните клюки при шивачката си — каза замислено госпожа Флорънс, след като изслуша разказа на Мадлин за посещението й при госпожа Бърнард. — Изглежда там винаги кипи от скандали и интриги. За мен се разнасяха клюки в много ателиета и магазини. Жените се страхуваха, че мога да отнема съпрузите им.
— А вие отнемахте ли ги? — не можа да се въздържи Мадлин.
— Само един-двама.
Мадлин се усмихна и огледа дневната на госпожа Флорънс. По средата на една от стените беше закачена рамка с миниатюрен костюм, изработен от газ и украсен с полускъпоценни камъни. От двете страни на рамката имаше гравирани сандъци.
— Какво пазите в тях? — попита Мадлин.
— Спомени от младите ми години.
Госпожа Флорънс се настани удобно в стола си, тапициран с кадифе и хапна от сандвичите.
— Можеш да погледнеш вътре, ако желаеш.
Без да чака повторна покана, девойката коленичи на килима и отключи единия сандък. Вътре ухаеше на сушена лавандула. Мадлин внимателно извади сгънатите дрехи, увити в тънка материя.
— Така бях облечена в ролята на Иполита от „Колебаещата се дама“ — каза госпожа Флорънс, докато Мадлин разопаковаше военен костюм заедно с кюлоти и шапка с перо. — Бях много добра в ролите на преоблечени като момчета момичета — имах хубави крака.
Тя се облегна назад с нарастващ интерес и наслада.
— А това беше роклята ми в ролята на Офелия.
Мадлин благоговейно държеше прекрасна рокля в бяло и зелено, украсена със стотици малки бродирани розови пъпки.
— В този костюм сигурно сте била изключително красива.
— В една от по-малките кутии има подходяща перука — каза госпожа Флорънс.
Мадлин отвори друга кожена кутия и вътре откри бижута, ръкавици от дантела, коприна и кожа, пантофки, с извезани флорални мотиви, и много ветрила. Госпожа Флорънс разказваше за всеки предмет, като описваше какъв е бил театърът по нейно време, а Мадлин жадно я слушаше.
Но когато момичето посегна към една зелена лакирана кутия, усмивката на госпожа Флорънс изчезна и на лицето й се изписа израз на безпокойство и тъга.
— Не я отваряй, дете, това е нещо лично.
— О, извинете…
— Всичко е наред. Моля те, подай ми я.
Старата жена пое кутията с набръчканите си ръце и я стисна здраво. Тя се загледа в нея, сякаш напълно забравила присъствието на Мадлин.
— Мадам… да прибера всичко, преди да си тръгна — тихо попита Мадлин.
Госпожа Флорънс се стресна от гласа й. В погледа й се четеше безкрайна скръб.
— Тук има няколко миниатюри — каза тя, а пръстите й шареха по лакираната кутия и оставяха петна по повърхността й.
Старицата бавно повдигна кутията и я целуна, после погледна Мадлин със светнали очи:
— Искаш ли да видиш една от тях?
Мадлин кимна, приближи се и коленичи в краката й.
Госпожа Флорънс непохватно издърпа една от картините в позлатена рамка и я подаде на Мадлин.
Миниатюрата изобразяваше малко момиченце на пет-шест години с големи сини очи и ангелско лице. На главата си носеше голяма шапка, изпод която се подаваха червеникави къдрици.
— Колко е сладка — каза искрено Мадлин. — Коя е?
— Дъщеря ми.
Мадлин се сепна и продължи да разглежда миниатюрата.
— Не знаех, че вие…
— Малцина знаеха. Тя беше незаконно дете.
Госпожа Флорънс замълча и погледна Мадлин, търсейки някакъв знак на изненада или укор. Като не го откри, тя продължи:
— Бях горе-долу колкото теб, когато се роди моята Елизабет. Баща й беше чудесен мъж — красив и благороден, макар и не благородник. Искаше да се ожени за мен, но при условие че напусна сцената.
— Обичахте ли го?
— Да, за Бога! Ако през живота си съм изживяла някакво вълшебство, то беше с този мъж. Но аз отхвърлих предложението му. Не исках да жертвам кариерата си, тя означаваше много за мен. Когато разбрах, че чакам дете, изобщо не му казах. Той се ожени за друга и живя с нея щастливо. От общи познати разбрах, че е починал преди десет години.
— Съжалявате ли, че не се омъжихте за него? — попита Мадлин.
— Не си позволявам да съжалявам.
И двете замълчаха, като гледаха миниатюрата.
— Къде е тя сега? — запита Мадлин. Отговорът на госпожа Флорънс едва се чу.
— Елизабет почина преди много години.
— О, госпожо Флорънс… — Мадлин беше изпълнена със съчувствие.
— Не можах да я опозная добре — призна старата жена, като протегна ръка към миниатюрата и пръстите й здраво я стиснаха. — В ранното й детство беше непрекъснато с мен, но когато порасна я изпратих в училище.
— Защо?
— Животът в театъра не беше подходящ за Елизабет — да я гледат мъжете и разни други неща. Исках да я предпазя от това, исках да е образована. Постарах се да има най-хубавите дрехи, книги, кукли… Всичко, от което има нужда. Не говорехме за моята професия, нито за живота, който водех. Мечтаех си как някой
