се запита защо ръката му така силно стиска рамката на вратата, та чак пръстите му са побелели. Притеснена, тя си помисли, че господин Скот не й казва истината. Той й се сърдеше. Мадлин отиде зад кулисите и тежко въздъхна, като прибираше нагоре широкото деколте на роклята си.
Защо беше избрала мъж, който толкова трудно се съблазняваше? Можеше да се спре на Чарлз Хейвърсли и край! Но Хейвърсли не будеше у нея същите чувства, които Скот будеше. Неговата близост я изпълваше със зашеметяваща нервност, страх и удоволствие. Тя искаше да е в прегръдките на Скот, а не на друг… да познае забраненото удоволствие да бъде с него…
— Мади — чу се гласът на дукесата на Лийдс.
Мадлин се показа иззад завесата.
— Да, ваша милост?
Джулия седна на първия ред и се усмихна, като съзря Мадлин.
— Много си хубава в този костюм, Мади. Преди да почнем, искам да ти кажа, че никой не очаква от теб да постигнеш нещо съвършено. Следвай текста, колкото можеш по-добре, и се забавлявай.
Мадлин изслуша наставленията на Джулия. Щяха да репетират началото на пиесата, в което духът на младата жена се появява на близките, които е напуснала: брат й — изпълняваше го Чарлз Хейвърсли; родителите й — в изпълнение на госпожа Андърсън и господин Бърджис… и, разбира се, съпруга й, чиято роля играеше господин Скот.
— Никой от тях не бива да те види или чуе — каза Джулия на Мадлин, — но те имат усещането, че някой… или нещо… е там.
— Разбирам — каза Мадлин, връщайки се зад кулисите, откъдето трябваше да се появи.
Репетицията вървеше леко, с малки прекъсвания. След известно време Мадлин преодоля смущението си и подражаваше, доколкото можеше на Арлис Бари, както с жестове, така и с интонации.
— Много добре, Мади, — казваше от време на време Джулия, когато Мадлин влизаше и излизаше от сцената, като се обръщаше към близките си, които не я чуваха, и наблюдаваше какво става след смъртта й.
Репетицията спря само веднъж, когато Чарлз Хейвърсли погледна към Мадлин и спря насред изречението. Внезапно той избухна в безпомощен смях. Стресната, Мадлин се вгледа в него, а Джулия попита какво се е случило.
Хейвърсли поклати глава и се извини с поглед, като продължаваше да се смее.
— Не мога да се въздържа, ваша милост — каза той и дълбоко пое дъх. — Госпожица Ридли ме гледа така, като че вярва на всяка дума, която произнасям, и при това видът й е толкова сериозен… Това е достойно за възхищение.
Джулия го погледна недоверчиво.
— Не бива да я гледате, Чарлз, тя е дух.
— Не мога — повтори той, като се хилеше към Джулия. — Ако сте мъж, ще ме разберете.
— О, разбирам — каза сухо Джулия. — Чарлз, ще ви помоля за малка услуга. Ако обичате играйте ролята на брата, а не на градския бик.
— Градския бик ли? — попита объркано Мадлин, която не беше се сблъсквала с подобно сравнение в училището на госпожа Олбрайт. При нейния въпрос Чарлз избухна в нов пристъп на смях. Тя погледна към кулисите, където господин Скот очакваше реда си да излезе на сцената. Той впечатляваше с фигурата си, облечен в елегантен костюм и застанал на фона на кадифените завеси — позата му беше спокойна и овладяна.
Мадлин изведнъж си представи как след сто години хората ще четат в историческите книги за Лоугън Скот и ще се питат какво ли е било усещането на зрителите, които са гледали неговите изпълнения. Никакви думи не биха могли точно да опишат гласа му — дълбок, с хиляди нюанси, нито пък изключителното богатство на дарбата му. Струваше й се, че у Скот живеят две същества: взискателният човек извън сцената и актьорът, чиито чувства изригваха като вулкан по време на представление. Госпожа Флорънс беше права — точно в такъв момент той беше уязвим.
Лоугън наблюдаваше репетицията зад кулисите и в гърдите му кипеше гняв. Проклета да е Джулия, че предложи на тая Мадлин да замества Арлис… Проклета да е Арлис и болестта й… Проклет да е и той, че е толкова обсебен от Мадлин, та може да забрави репликите си. Кой би обвинил Чарлз Хейвърсли, че не може да се съсредоточи? Лоугън се съмняваше, че ще се справи по-добре, когато пред него стои Мадлин и той е готов да падне в краката й, да зарови глава в деколтето й. Тя беше така млада и свежа, кожата й беше като от коприна. И не толкова хубостта й предизвикваше този порив, а по-скоро желанието, примесено с тревога, да я защити и да я отнесе далеч от възхитените погледи на другите… да я има само за себе си.
Мадлин някак си беше влязла в живота му, беше го принудила да я забележи и сега връщане назад нямаше. А тъй като Лоугън беше отхвърлил категорично идеята да я вкара в леглото си, сега това се беше превърнало в идея-фикс. Намираше недостатъци във всяка друга жена и беше вбесен, защото разбираше, че несъзнателно търси начин да се хареса на Мадлин. Лоугън непрекъснато си представяше как би обладал младата й плът. Тя го караше да играе, да изживява пориви, които не беше изживявал като юноша… Чувства, които нито една любовница досега не беше събуждала у него.
Стана му горещо и се ядоса, беше готов да изяде декорите заедно с платната. Лоугън чу репликата си, взе бутилката от реквизитора и излезе на сцената, като я държеше леко в ръката си. Другите актьори бяха излезли и сега на сцената стояха само той и Мадлин.
Като съкрушен вдовец той трябваше да е пиян. Не беше лесно да имитираш пиян човек. Повечето актьори преиграваха или недоиграваха, което беше по-лошо. Този етюд беше една от тънкостите на сценичното майсторство — изискваше владеенето па много техники, за да се постигне непринуденост и естественост. Мъчейки се да се съсредоточи, Лоугън приложи неразбираемия говор, повишената жестикулация и несигурната походка на човек, който прекалява с бутилката от доста време.
Той седна в широко дъбово кресло пред декор, изобразяващ библиотека. Като съсредоточи вниманието си, Лоугън започна един дълъг монолог, с който разкриваше горчивата ирония и тихото отчаяние на героя си. Някъде към средата на монолога той по-скоро усети, отколкото видя как Мадлин застава зад него и поставя ръцете си на гърба на креслото. Според пиесата тя се навеждаше над него и говореше в паузите на неговия монолог, а гласът и галеше слуха му.
Лоугън не помръдваше. Той трескаво усещаше тялото на Мадлин зад себе си, мириса й, дъха й върху кожата си. Започна обилно да се изпотява. Една от дългите й златисто-кестеняви къдрици падна на рамото му и го погъделичка. Слабините му бяха до болка напрегнати. Стоеше като вкаменен и цялото му същество беше изпълнено със страстен копнеж. Не можеше да издържи повече. Спря насред изречението, също като Чарлз, но без да се смее.
В театъра цареше тишина. Лоугън се опита да се овладее с пълното съзнание, че всички актьори и сценични работници го наблюдават. Вероятно си мислеха, че е забравил репликата си, макар че това никога не се беше случвало. Той се молеше богу никой да не разбере истината — че беше напълно завладян от едно наивно момиче. Стисна зъби и направи няколко дълбоки и равномерни вдишвания.
— Господин Скот — чу зад гърба си колебливия глас на Мадлин. — Ако искате да ви подскажа репликата…
— Зная тъпата си реплика — отвърна той с вдървен гръб. Дано господ му помогне да не я погледне дори и за миг. — Лоугън се боеше от онова, което би могъл да стори.
— Има ли проблем, господин Скот? — запита Джулия от залата.
Лоугън я погледна с убийствен блясък в очите, в които се четеше желание да удуши помощничката си за това, че го е поставила в такава ситуация.
Джулия беше страшно заинтригувана и го гледаше, сключила вежди. Тя усети, че Лоугън се чувства неудобно, погледът й скачаше от него към Мадлин, застанала неподвижно от дясната му страна. Тогава Джулия разбра. Двамата с Лоугън бяха приятели от дълго време. Тя добре го познаваше и побърза да го извади от неудобното положение.
— Да направим ли кратка пауза?
— Не — отговори Лоугън. — Нека довършим проклетата сцена.
Той избърса потното си чело и продължи монолога си някъде от средата. Мадлин го последва с нотка на колебание в гласа.
Без да обръща внимание на техника, характеристика и какъвто и да е актьорски трик, Лоугън претупа