задоволен. Години наред все пазеше сърцето си — може би беше голям глупак да й го отдаде толкова лесно. Но не го интересуваше. Мадлин беше по-различна… Тя беше невинна, любяща, честна. Опиянен от любов, той повдигна глава да я погледне. В очите й блестяха сълзи, като че от някаква скрита тъга.
— Съжаляваш ли? — тихо я попита Лоугън, защото знаеше, че много жени изпитват съжаление, когато се разделят с невинността си. Погали я по бузата с върха на пръстите си, понеже искаше да й даде онази увереност, от която тя имаше нужда.
— Не.
— Любима моя… Ти ще бъдеш щастлива с мен. Ще ти дам всичко, което искаш, което ти е необходимо…
— Искам само едно нещо — Мадлин сгуши глава на рамото му.
— Кажи го — настоя Лоугън, но тя не отговори.
После той вдигна голото й тяло и я отнесе в спалнята, като я сложи в студените чаршафи. Тя потръпна и прехапа устни, когато той сложи влажна кърпа между бедрата й. Беше разбрал, че е мокра и изпита чувство на съжаление и гордост. Била е девица… и никога нямаше да познае допира на друг мъж освен него.
— Искаш ли да се изкъпеш? — попита Лоугън, като я взе отново в ръце. — Или чаша вино?
— Искам си нощницата…
— Не тази вечер — Лоугън опря чело до нейното. — Искам да усещам кожата ти до своята.
Мадлин се поколеба, а после кимна. Когато легнаха един до друг, тя сложи глава на рамото му.
— Не исках това да се случи — въздъхна тя с ръка върху корема му. — Бях решила да си тръгна утре без изобщо…
Тя млъкна, а пръстите й се свиха в малко юмруче.
— Всичко е наред — утеши я Лоугън. — Сега спи.
Той я гушна и тихо й шепна, докато дишането й не стана бавно и равномерно, а тялото й се отпусна до неговото.
През нощта Мадлин се събуди като през мъгла, обзета от чувство на вина и беда. Тя се питаше как беше допуснала такава безотговорност… такава слабост. Леко се отдръпна от него, а той тихо измърмори. Едва го виждаше в тъмното, само очертанията на главата и раменете му се издигаха над нея. Той нежно докосна гърдата й и тялото й веднага отговори предателски — зърното й се втвърди. Мадлин усети дъха му до кожата си и устните му на връхчето… пъргавия допир на езика му.
— Ти притежаваш всичко, което един мъж би желал — промърмори Лоугън. Ръката му се плъзна между бедрата й. — И си моя!
Мадлин тихо изстена.
— Желая те, Мади — той разтвори бедрата й: — Всичко бих сторил за теб.
Тя се опитваше да го помоли да не изрича такива думи, но докато я любеше всичките й мисли се изпариха. Съществуваше само Лоугън… тялото му, което притежаваше нейното тяло, нежното му стенание, когато проникваше в нея.
— Обичам те — шепнеше Мадлин и го прегръщаше. Тя изпитваше отчаяно желание този момент да не свършва и утрото никога да не настъпи.
ОСМА ГЛАВА
Лоугън се събуди от дълбокия сън и примигна на слънчевата светлина, огряла стаята. Протегна се и откри, че е сам в леглото. Спокойната му усмивка се стопи и за миг се запита дали не е сънувал изминалата нощ. Не, на чаршафа имаше ръждиви петна… следи от кръвта на Мадлин. Заля го вълна на нежност и Лоугън почувства нужда да я прегърне, да й каже с каква наслада го е дарила, колко я обича.
Стана от леглото, облече халата си и прокара пръсти през косата си.
— Мади? — извика Лоугън и прекоси апартамента. Роклята й беше изчезнала от дневната. Дори и фуркетите бяха събрани от килима. Той се засмя учудено. Сигурно се е притеснила от факта, че са прекарали заедно нощта, и не е искала да стане предмет на клюки сред слугите. Но нямаше нужда от подобна свенливост… още повече, че тя нямаше да работи като прислужница. Дори пръста си нямаше да помръдне — от сега нататък щеше да живее като кралица.
Лоугън влезе в нейната стая. Тя беше странно гола, сякаш девойката никога не беше живяла там. Той се намръщи, отиде до шкафа и го отвори. Няколкото й рокли не бяха вътре, също обувките и шапката й.
Обзеха го съмнения. Все още бос, Лоугън се насочи към стълбището. За свое облекчение съзря дребната фигурка на Мадлин в предверието. Тя се беше спряла и разговаряше с икономката. Госпожа Бийчъм изглеждаше очевидно притеснена и се опитваше да я задържи.
Мадлин беше облечена във вълнената си наметка и носеше чанта, в която вероятно бяха вещите й. Тя го напускаше.
Лоугън безшумно слезе по стълбите и приближи. Обърканият поглед на госпожа Бийчъм се спря върху него. Усетила присъствието му, Мади се обърна.
— Добро утро — каза Лоугън и обгърна раменете й. Той се вгледа в напрегнатото й лице и забеляза бледите страни и тъмните кръгове под очите. Видът й беше като на излязла от преизподнята. Лоугън от опит знаеше, че нито една жена, прекарала любовна нощ с него, не бе имала подобен израз. Това почти го ласкаеше.
Без да проявява излишна скромност, той смяташе, че е добър любовник. Партньорките му досега винаги бяха показвали задоволството си на сутринта. Освен това Мади явно изпита наслада от любенето с него — той добре познаваше белезите на върховно удоволствие при жените, за да се съмнява в това. Защо тогава тя имаше такъв измъчен вид?
Устните й се разтвориха и тя понечи да каже нещо, но той я прекъсна и спокойно се обърна към икономката:
— Госпожо Бийчъм, бихте ли се погрижили за закуската?
— Да, господине.
Икономката разбра желанието му да останат насаме и веднага се оттегли.
— Няма да остана… — започна тъжно Мадлин, а Лоугън я накара да замълчи с една дълга целувка.
Отначало тя се възпротиви, тялото й беше стегнато, устните плътно затворени. Лоугън продължи да я целува, докато тя не потръпна и не се подчини. Едва когато се увери, че отговаря на целувката му, Лоугън вдигна глава. Тя беше леко зачервена, но лицето й все още изглеждаше напрегнато.
— Мади — каза той нежно и погали с палеца си брадичката й. — Какво става, по дяволите?
— Казах ти, че ще си отида.
Лоугън дълго я гледа, докато тя не сведе очи.
— Искаше да си тръгнеш, без да ми кажеш дума? След всичко, което се случи снощи? — Гласът му стана по-груб. — Дявол го взел, всичко това ми омръзна!
Въпреки възраженията й, той я хвана за китката и насила я набута в съседната стая. Затвори вратата зад себе си, прегърна я, а пръстите му се заровиха в косите й.
— Мади — бързо заговори Лоугън. — Първия път никога не е лесно. Снощи трябваше да проявя повече нежност към теб…
— Не — каза тя с блеснали очи. — Ти… ти беше много нежен.
— Следващия път ще бъде по-хубаво. — Лоугън нежно докосна брадичката й. — Ела горе е мен и ще ти покажа колко прекрасно може да бъде всичко това. Ще те накарам да забравиш болката, която изпита…
— Пусни ме да си отида — прошепна тя тихо.
— Не преди да ми обясниш какво има.
Мади се опита да се освободи и да се отправи към вратата.
— Не издържам, когато ме гледаш така, защото зная, че скоро ще ме намразиш… така, както аз се мразя.
Лоугън се обърка и се опита да разбере думите й.
— Да не би да те е срам, че ще бъдеш моя любовница?
Това беше единственото обяснение, което имаше смисъл. Ненавистта към самата себе си, изразена