поглед.
След миг ядът на Джулия изчезна така, както се появи.
— Когато бях на нейната възраст, — каза тя, като избягваше да споменава името на Мадлин, — избягах от дома почти по същата причина. Исках да проваля плановете, които баща ми правеше за мен. Не мога да я виня за това, нито пък теб.
— Аз също. Виня я, че ме излъга и ме подведе.
— Какво ще стане с нея сега?
— Не ме интересува.
— Интересува те, разбира се, — отговори Джулия, наблюдавайки тъжното му лице. — Не можеш да работиш нормално, трупата е пред бунт, а критиците те разкъсват на парчета. Отслабнал си, което показва, че не се храниш, и видът ти е такъв, сякаш си махмурлия. Всичко това говори за нещо повече от наранена гордост. Сякаш животът ти се проваля.
Нямаше махмурлук. Щеше да е така, когато спре да пие, а това нямаше да е скоро. Лоугън студено се усмихна.
— Нищо не се проваля. Всеки актьор трябва да е готов за лоши рецензии в определен момент от кариерата си. Сега е мой ред. Освен това актьорите от „Капитал“ ще свикнат с факта, че повече няма да ги глезя. Отслабнал съм, защото тренирам повече фехтовка за една предстояща постановка. И нека изясня нещо — никога не съм обичал Мадлин! Пожелах я, обладах я и с нея съм приключил!
На вратата се почука, което беше посрещнато с облекчение и от двамата. Влезе прислужница и поднесе чай върху сребърен поднос. Тя се усмихна на Лоугън, когато мина покрай него.
— Не е необходимо да си откровен пред мен — каза тихо Джулия, като го гледаше изпитателно. — Бъди честен към себе си!
Една привечер на Съмърсет стрийт спря карета и Мадлин слезе от нея с разтуптяно сърце. Тя погледна към къщата на госпожа Флорънс с надежда и тревога.
— Да кажа ли на кочияша да свали багажа? — попита прислужницата й.
Мадлин се поколеба, преди да отговори.
— Не зная дали ще отседнем тук, Норма. Моля, изчакай ме в каретата, докато се обадя на приятелката си.
— Да, госпожице.
Мадлин й се усмихна с благодарност. Тя имаше възможност да посети госпожа Флорънс само благодарение на добрата и състрадателна прислужница. В този момент трябваше да е вече в дома на сестра си Джъстийн, за да остане там един месец, но Мадлин подправи писмото до сестра си и подкупи кочияша, та там щяха да ги чакат едва утре.
— Благодаря ти, Норма — каза тя тихо. — Не зная как ще ти се отплатя, че ще запазиш посещението ми при госпожа Флорънс в тайна. Разбирам какъв риск поемаш, като ми помагаш.
— Познавам ви от години, госпожице — отговори Норма. — Вие сте добро и мило момиче — най-добра сте от всички Матюс, бих казала. Цялата прислуга се натъжи, като ви видя толкова съкрушена. Ако един разговор с вашата приятелка ви подейства добре, рискът си заслужава.
Прислужницата се върна в каретата и се зави с дебелото одеяло.
Мадлин внимателно тръгна между буците лед към къщата на госпожа Флорънс. Два месеца бяха изминали, откакто я напусна, и сега не беше сигурна дали ще я приемат. Вярваше обаче, че госпожа Флорънс няма да й обърне гръб — тя беше твърде благородна за подобна постъпка.
Все пак Мадлин се чувстваше неспокойна, когато почука на входната врата.
Скоро след като напусна Лондон, тя написа писмо до госпожа Флорънс, с което й обясняваше ситуацията и й се извиняваше за случилото се. Беше я помолила да не й отговаря, тъй като родителите й бяха забранили всякаква връзка с външния свят. Вероятно всички, които я познаваха, си бяха помислили, че Мадлин е изчезнала от този свят.
Родителите й обмисляха различни варианти за бъдещето й — от това да живее в чужбина до работа като компаньонка на възрастна роднина. Онова, което сигурно ги ядоса най-много, беше твърдото решение на Мадлин да предпочете която и да е от тези възможности пред женитба с лорд Клифтън.
Лорд и лейди Матюс бяха съкрушени от посещението на лорд Клифтън, който пожела официално да се развали годежа и да се върне пръстена, даден на Мадлин. Когато застана пред нея с презрително стиснати челюсти, тя не можа да скрие леката си усмивка. Само мисълта за Лоугън и мъката, която му беше причинила, й попречиха да изпита чувство на триумф.
— Заложих пръстена, лорд Клифтън — каза Мадлин без следа от разкаяние.
Той я погледна като настъпена жаба.
— Вие сте заложили фамилния ми пръстен?! И сте използвали средствата за финансиране на дяволското си планче?
— Да, милорд.
Гневният му поглед се местеше от решителното лице на Мадлин към сконфузените лица на родителите й.
— Е, — сърдито изръмжа той. — Изглежда, че нещо ме опази да не допусна голяма грешка. За жалост, не разбрах по-рано, че вие не сте подходяща да станете моя съпруга.
— Лорд Клифтън — изплака Агнес, майката на Мадлин. — Нямам думи да изразя дълбокото съжаление, което ние …
— Не, аз съжалявам… всички вас. — Той погледна Мадлин презрително. — Сега не се знае какво ще стане с вас. Надявам се, че ви е известно какво щяхте да имате, ако не бяха измамата и глупостта ви.
— Зная много добре от какво се отказах — увери го Мадлин с лека ирония и горчива усмивка. Тя беше успяла да избяга от лорд Клифтън… Но цената за това беше твърде висока. Не само за нея, но и за Лоугън.
Беше й жал за родителите й. Нещастието им беше очевидно. Майка й изглеждаше особено отчаяна.
— Не мога да понеса мисълта какво ще кажат хората — беше заявила Агнес със строг глас, дърпайки конеца на бродерията си. Тънките й пръсти се свиха в юмрук, който продължи да дърпа конеца. — Не мога да понеса нещастието, което ни докара Мадлин. Явно тя трябва да замине в чужбина. В обществото ще кажем, че е пожелала да продължи образованието си на континента.
— Колко време трябва да остана там? — попита Мадлин със зачервени бузи. Не беше лесно да слушаш как собствената ти майка крои планове да се отърве от теб.
— Нямам представа — строго каза Агнес. — Хората помнят дълго и години ще са необходими, за да се забрави скандалът. Глупаво момиче, как не разбра колко по-добре щеше да бъде, ако беше станала съпруга на лорд Клифтън.
— Казах ви, че не искам лорд Клифтън — спокойно рече Мадлин. — Вие не ми предложихте друг избор. Готова съм да понеса последствията от случилото се.
— Никак ли не съжаляваш? — беше я попитала Агнес сърдито. — Онова, което стори, е грешно и жестоко.
— Да, така е — прошепна Мадлин. — Никога няма да си простя, че накарах господин Скот да страда. Колкото до останалото…
— Ти не причини страдание на онзи развратен актьор, а на себе си! Опропасти целия си живот и ни посрами!
Мадлин беше замълчала след тези думи, защото разбираше, че нещо наистина не е както трябва… Не се измъчваше от факта, че беше направила нещастно цялото си семейство, а от мисълта, че е причинила болка на Лоугън. Споменът за лицето му — равнодушно и сдържано, я хвърляше в страшно терзание винаги, когато се сещаше за това.
Ако трябваше да изживее всичко отново, тя щеше да постъпи по-различно. Щеше да се довери на Лоугън, да му каже честно всичко и той вероятно щеше да се вслуша. Тя копнееше да се грижи за него, което беше доста смешно, като се има предвид, че точно тя му причини мъка. Ако можеше отново да го види, да се убеди, че е добре… Здравият разум обаче й подсказваше, че подобни идеи са безполезни. Тя трябваше да го забрави и да спаси онова, което беше останало от собствения й живот.
