— Трудно ще се промъкнем — отбеляза Скуайърс.
— Точно това си мислех. — Роджърс му очерта пътя с курсора. — Хеликоптерът ще навлезе на югоизток откъм Осака и ще завие към морето точно над демилитаризираната зона — южно от планината Кумган като че ли ще бъде най-добре. Ще кацнем на около шестнадесет километра от целта.
— Шестнадесет километра надолу по хълмовете означава още шестнадесет обратно нагоре, за да ни приберат.
— Така е. Не е много добра стратегия за оттегляне, особено ако частите, разположени там, ни търсят.
Скуайърс посочи нодоните.
— Нали нямат бомби на тия неща?
— Независимо от всичкото ура в пресата, не са напреднали чак дотам в техниката — поясни Роджърс, без да откъсва очи от картата. — Въпреки че ако имаше по стотина килограма тротил на парче, хубавичко могат да разпердушинят Сеул. — Той прехапа устни. — Май се сетих, Чарли. Ще скочим чак като стигнем на около осем километра южно оттам — противникът никога не би го предположил.
— Я пак да чуя? — Подполковникът присви очи. — Сами ли ще си усложняваме живота?
— Не, ще го улесним. Ключът към измъкването ни е не да бягаме, а да се бием и после да се оттеглим на спокойствие. В началото на втори век от нашата ера по време на първата кампания на император Траян легионерската пехота на римляните била нападната от малка група даки в подножието на Карпатите. Даките се изправили с голи гърди и леки копия срещу броните и тежките пики на римляните и все пак победили. Нападнали ги сред нощ, изненадали ги и после ги увлекли към хълмовете, където легионерите били принудени да се разгърнат. Когато се разпръснали, даките, разпределени по двойки, започнали да ги унищожават един по един. Римляните били избити и даките се върнали необезпокоявани в лагера си.
— Май ставаше дума за копия, сър.
— Няма значение. Ако ни открият, ще ги отклоним, а после вадим ножовете. Противникът няма да посмее да стреля посред нощ из хълмовете, защото могат да улучат своите.
Скуайърс погледна картата.
— Карпатите май не са били особено родни на римляните. А даките са познавали терена така добре, както корейците — своя.
— Прав си. Но пък ние разполагаме с нещо, което даките не са имали.
— Конгресът, който иска да ни отреже скалповете ли?
Роджърс се засмя и посочи черната си чантичка.
— ЕТХ.
— Моля?
— Нещичко, което измъдрихме с Мат Стол. Ще ти разкажа, като приключим с обсъждането на плана.
40.
ВТОРНИК, 23:25 Ч., СЕУЛ
Ким Чон се питаше дали са разгадали шифъра.
От седемнадесет месеца свиреше на пиано в бара на Бай Гун и предаваше чрез музиката съобщения на мъжете и жените, които се появяваха тук на неопределени интервали. През цялото време знаеше, че я следят агентите на КЦРУ — някои от тях елегантни, други красиви, трети мърляви… Всички те добре се преструваха и се вживяваха в ролята си на преуспяващи бизнесмени, фотомодели, работници или войници. Но Ким беше съвсем наясно. Човек, който може да запамети наизуст цели музикални пиеси, запомня и някои характерни черти, нечий особен смях или обувки. Защо тайните агенти толкова се стараят да изменят облеклото, грима или прическата си, а идват пак със същите обувки, държат цигарите си по определен начин или първо изяждат бадемите от купата с ядки? Даже господин Гун забеляза, че опърпаният бохем, който се отбиваше от време на време, има същия лош дъх като войника, който наминаваше веднъж седмично.
Ако ще играеш роля, трябва да я играеш докрай.
Тази вечер жената, която Ким беше кръстила за себе си Евичка, отново беше тук. Стройната дама винаги пълнеше чашата си с много лед — беше съвсем явно, че е привърженик на здравословния начин на живот, не е свикнала да пие и не дави мъката си в усамотение, а ближе уискито си едва-едва, за да надава око и ухо към пианистката.
Ким реши да я подкокороса.
Премина от „Най-лошото, което може да ти се случи“ на „Ти си най-добрият“ — винаги изпращаше съобщенията си под формата на песни от филми. Изсвири първата нота от втория такт — „ла“ с една октава по-ниско, задържа на „до“ и накрая изсвири целия двадесети такт без педал.
Всеки, който добре знае мелодията, би усетил разликите. „Ла“ и „до“, които се обозначаваха със С и А в солфежа, не си бяха на мястото, а педалът съответстваше на буква от азбуката — в случая „Т“.
Беше съставила думата „САТ“6 и се питаше дали тия от КЦРУ ще разберат, че се отнася за тях — в нейната система нямаше съотношение и повторяемост на буквите и всеки криптограф би се озорил, ако търси обичайното за шифрите заместване или характерно подреждане. Ким видя как нейният човек си тръгна. Евичка също го забеляза, но не тръгна след него — сигурно някой друг щеше да го проследи. Нам твърдеше, че досега не е водил опашка до дома си, само че той беше стар и полусляп и когато дойдеше, изпиваше почти всичките пари, които Ким му плащаше. Можеше да си представи в какви главоблъсканици изпадат ония от КЦРУ когато се опитват да открият как Нам и останалите й „пощенски кутии“ предават съобщенията си.
Беше й почти неудобно да взима пари за това, което върши — и от Севера, и за работата си в бара. Ако си беше у дома, в Анджу, северно от Пхенян, щеше да си живее като принцеса.
Ако си беше у дома…
Кой знае кога отново ще се върне там. Късмет ще е, ако въобще оцелее. Но все пак един ден ще се върне — когато събере достатъчно пари или й дойде до гуша от самодоволния Юг, или пък вече е разбрала къде е Хан.
Свърши с мелодията от филма за Джеймс Бонд и без пауза мина на жизнерадостна вариация от „Ява“. Песента на Ал Хърт й беше любимата, първата, която си спомняше от детството си, и Ким я свиреше всяка вечер. Често се чудеше дали в КЦРУ смятат, че тя е част от шифъра — примерно, че следващата песен съдържа съобщението или че леките импровизации с дясната ръка във втората част имат някакво скрито значение. Кой знае какво могат да измислят мозъците на „Чонгиечоно“. А пък в момента на нея не й пукаше.
Ким затвори очи и си затананика. Където и да се намираше, „Ява“ винаги я връщаше в ранното детство, когато живееше с доста по-големия си брат Хан и майка си. Съпругът на майка й — бащата на Хан — бе загинал през войната, а майка й нямаше представа кой случаен войник бе заченал Ким и даже не беше сигурна дали е кореец или руснак, а може би китаец. Не че имаше значение — тя много обичаше дъщеря си, а гърлата вкъщи все някак трябваше да се хранят. Когато намериха кутията с плочи на 45 оборота, открадната от Юга, майка й често слагаше „Ява“ на грамофона с ръчка и те танцуваха из барачката така увлечено, че ламариненият й покрив се тресеше, а кокошките и козите се подплашваха. После се появи свещеникът, който имаше пиано, видя как пее и танцува Ким и реши, че би могла да се научи да свири…
Нещо стана в клуба и тя отвори очи. Евичка се изправи — двама стегнати мъже с костюми и решителни лица влязоха през предната врата, а една друга двойка се появи откъм кухненската врата зад завесата от мъниста отляво. Без да помръдва, Ким незабелязано повдигна с пръстите на десния си крак лостчето, което задържаше пианото на място. Когато улови погледа на Евичка и разбра какво търсят тези мъже тук, скочи на крака и блъсна пианото по дължина към завесата, за да препречи пътеката. Евичката и останалите двама се провираха между масите, което осигури на Ким няколко секунди преднина.
Тя грабна чантичката си и изтича в противоположната посока, към тоалетните. Нахълта в мъжката. Чувстваше се забележително спокойна и съсредоточена. Шестте месеца обучение в Северна Корея не бяха много, но се оказаха доста полезни. Беше се научила да организира внимателно маршрутите си за отстъпление и да държи парите и пистолетите си скрити.
Прозорецът в мъжката тоалетна винаги стоеше отворен. Тя се качи на мивката и се промуши навън.
