— И нямам никакво намерение да им се извиняваме! Ще наредя на правителствения говорител да съобщи на журналистите, че в светлината на събитията от днешния следобед трябва да увеличим мерките за сигурност в района. Пресилената реакция на севернокорейците само потвърждава загрижеността ни. Ще уведомя генерал Маклийн, че считано от десет часа сутринта всички американски военни сили в района минават на план 5. По този повод пришпори твоите приятели в Сеул и заедно с Министерството на отбраната до обед ми докладвайте за военната обстановка. Изпрати я по факса — времето ти е твърде ценно, за да се разкарваш напред-назад. — Той вдигна доклада и го пусна отново. — Стив, предай на ЦРУ че искам на всяка цена да открият извършителите на атентата. Не че има значение — Северът може да не е бил замесен досега, Пол, но вече безспорно е.
42.
ВТОРНИК, 23:40 Ч., СЕУЛ
Катафалката пътуваше на юг към самолетната писта по шосета, задръстени от военни машини, излизащи от Сеул в северна посока.
Седнал отзад в мерцедеса на посланика, следващ катафалката, Грегъри Доналд обърна внимание на увеличения поток от военни части, които напускаха столицата. Като се вземе предвид и обаждането на Боб Хърбърт, можеше да заключи, че отношенията между двете правителства определено се нажежават. Не се изненада. В такава близост с демилитаризираната зона в Сеул възприемаха обявяването на тревога за нещо съвсем обичайно — като гледането на пиратски видеокасети например. И все пак мащабът на операцията бе доста различен. Числеността на прехвърляните подразделения говореше, че генералите не искат да съсредоточават прекалено много войници на едно място, в случай че севернокорейците извършат нападение с ракети.
За момента Доналд се чувстваше напълно дистанциран от всичко това. Беше се свил като в пашкул, хванат в капана на неизбежния факт, че в катафалката пред него лежи жена му, която никога повече няма да види. Не и на този свят. Фаровете на мерцедеса осветяваха колата отпред и докато гледаше черните пердета на задния прозорец, Доналд се запита дали на Сунджи щеше да й бъде приятно, че я возят с държавна кола… още повече тази. Сети се как тя стисна очи, когато й разказа за нея, и се отдаде на спомените, сякаш те някак си можеха да изличат действителността…
Черният кадилак се използваше съвместно от американското, английското, канадското и френското посолство в Сеул. Когато не беше нужен, стоеше паркиран във френското посолство. Тази практика не беше нещо необичайно, въпреки че през 1982 година почти възникна международен инцидент, когато английският и френският посланик неочаквано загубиха свои близки и поръчаха катафалката за един и същ час. Французите твърдяха, че след като колата стои при тях, те трябва да са първи, а англичаните пък настояваха, че на френския посланик е умряла само баба му, а на английския — баща му, и по-пряката роднинска връзка му дава предимство. Французите естествено заявиха, че техният посланик е бил много по-близък с баба си, отколкото английският — с баща си. За да не задълбочават конфликта, двамата посланици наеха услугите на погребални бюра от града и официалната катафалка си остана в гаража.
Грегъри Доналд се усмихна, като си спомни как Сунджи му каза със здраво стиснати очи: „Само в дипломатическия корпус може да се случи войната и резервацията за кола да бъдат равностойни.“ Което си беше вярно. И най-дребната, най-личната или зловеща подробност се превръщаха в международен въпрос. Затова се трогна, а смяташе, че и Сунджи би го оценила, когато английският посланик му се обади в посолството, за да изрази съболезнованията си, и му съобщи, че посолствата няма да използват катафалката за своите жертви от днешния атентат, докато той не свърши с нея.
Очите му неотлъчно следяха черния кадилак, въпреки че умореният му мозък витаеше в някакво полусъзнателно състояние. Припомни си последната им вечеря заедно, последния път, когато се бяха любили, последния път, когато я гледаше как се облича. Усещаше като наяве вкуса на червилото й, аромата на парфюма й, докосването на дългите й нокти по врата си. После си припомни как за пръв път се почувства привлечен от Сунджи — не от красотата или спокойствието й, а от думите й. Тя разговаряше с една приятелка, която бе работила с готвещия се да отпътува посланик Дан Туник. Когато посланикът завърши прощалното си слово пред служителите, приятелката каза:
— Той изглежда толкова щастлив.
Сунджи го изгледа и отвърна:
— Баща ми имаше същия вид, когато изкара камък от бъбрека си. Туник изглежда облекчен, Триш, а не щастлив.
Със своята характерна откритост и независимост тя бе попаднала право в целта. Докато другите пиеха шампанско, Доналд отиде при нея, представи й се, разказа й историята с катафалката и се влюби в нея до уши още преди тя да отвори здраво стиснатите си очи. А сега седеше в колата, потокът от сълзи бе пресъхнал, но не и този на спомените и единственото му утешение беше, че когато я видя за последен път жива, докато тичаше към него с намерената обица, на лицето й бе изписан израз на пълно облекчение и щастие.
Мерцедесът отби след катафалката от шосето по посока на летището. Доналд щеше да изпрати Сунджи до самолета на ТУА, който ще върне тялото й в Щатите, а после щеше да се качи на чакащия „Бел Ирокез“ за краткия полет до демилитаризираната зона.
Хауърд Норбом ще реши, че е постигнал своето по други канали. Чувстваше се малко виновен към стария си приятел. Но поне генералът няма да бъде замесен, когато Грегъри се опита да влезе в контакт със севернокорейците. Благодарение на разговора с Хърбърт последствията ще се стоварят върху неговата глава… и върху Оперативния център.
43.
ВТОРНИК, 23:45 Ч., ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА КЦРУ
Когато Бай Гун му се обади, че арестуването е минало без произшествия, Ким Хван се почувства раздвоен — постъпиха правилно, но беше жалко, че загубиха толкова интересна фигура в лицето на госпожица Чон. Неговите криптографи все още не бяха разгадали шифъра й, въпреки че разполагаха със съдържанието на част от информацията, изпращана от нея, тъй като й я бяха подхвърлили чрез Бай Гун. Съдържателят на бара каза на Ким, че синът му служел в армията и от време на време й предаваше истински, но маловажни данни за числеността на частите, топографски координати и промени в командния състав.
КЦРУ от четири години следеше последния урожай от агенти на Северна Корея в Сеул, без да се намесва. Първият агент ги заведе при втори, после при трети и четвърти. Петимата бяха нещо като отделна групичка, в центъра на която стояха Ким и един майстор-пекар. Хван считаше, че са обхванали всички. Сега, след залавянето на момичето, щяха денонощно да следят останалите, за да проверят с кого ще се свържат или кой ще бъде новият агент, прехвърлен на нейно място.
Тревожеше го обаче фактът, че в малкото разшифровани съобщения нямаше и намек за днешното нападение. Всъщност на пекаря, който изпичаше съобщенията си заедно със закуските, даже му бе наредено да отиде на окървавеното тържество и да прецени настроенията на тълпата по въпроса за обединението. Вярно е, че Северът може да е уведомил за атентата само тесен кръг участници в него и да не е съобщил на агентите си, но Хван все пак се съмняваше, че така безразсъдно биха ги изложили на опасност. Защо ще го пращат на честването, ако възнамеряват да пролеят кръв?
Дежурният сержант се обади, че изпратените агенти са се върнали — заедно с госпожица Чон, — и Хван седна зад бюрото си, за да ги посрещне. Никога не я беше виждал на живо, само по снимки. Грегъри Доналд го беше научил как да се подготвя за срещата си с хора, които не познава лично. Опита се да запълни празнотите, за да провери доколко предположенията му ще съвпаднат с действителността. Високи ли са, какъв е гласът им, а ако подозира, че човекът е агент, как ще се държи — раздразнително, агресивно или ще е склонен да сътрудничи. Всъщност единствената полза от цялото занимание се състоеше в това, че Хван правеше преглед на цялата информация, с която разполагаше преди срещата.
Знаеше, че госпожица Чон е висока метър и шестдесет и седем сантиметра, на двадесет и осем години, с хубава, дълга, катраненочерна коса и тъмни очи. Според Бай Гун била костелив орех. Хван подозираше, че притежава и чувствителността на музикант, острия характер на жена, принудена да търпи задевките на мъжете в бара и навика на всички агенти предимно да слушат и по-малко да приказват, да събират
