Изправи се, извади сгъваемия нож от чантичката си и я захвърли.
Намираше се в задното дворче на бара, осеяно със счупени столове, развалени уреди и оградено с висока дървена ограда. Ким се покатери на кофите с боклук, разгонвайки котките, захапа ножа в уста и се хвана за дъските. Тъкмо се канеше да се прехвърли, когато един куршум се заби в оградата на сантиметри от лявото й рамо. Тя спря на място.
— Не бързай, Ким!
Разпозна гласа и стомахът й се сви. Извърна се бавно и видя Бай Гун с още димящия „Смит и Уесън“ калибър .32 в ръка, с който охраняваше бара и касата си. Ким вдигна ръце.
— Ножа… — подкани я той.
— Мръсник — просъска момичето.
Двама агенти пристигнаха тичешком с извадени пистолети. Докато единият й помагаше да слезе от кофите, другият издърпа ръцете й зад гърба и щракна белезниците.
— Защо им помагаш, Бай! Какви лъжи ти наговориха за мен?
— Не са лъжи, Ким. — На светлината от тоалетната тя видя, че съдържателят на бара се усмихва. — През цялото време знаех коя си, така както знаех за оня певец преди теб и за бармана преди него. Шефът ми — заместник-директорът на КЦРУ Ким Хван — редовно ме осведомява за шпионите на КНДР.
Ким го изпепели с поглед. Искаше й се едновременно да го прокълне и да го поздрави, докато я водеха, препъвайки се, край него към улицата и чакащата кола.
41.
ВТОРНИК, 9:30 Ч., БЕЛИЯТ ДОМ
Худ си спомни първото си посещение в Белия дом, когато предшественикът на президента Лорънс покани на среща кметовете на Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго и Филаделфия, за да обсъдят програма за предотвратяването на бунтове. Жестът трябваше да демонстрира загрижеността му за положението в големите градове, но ефектът беше напълно противоположен — обвиниха го, че е расист, защото изказа предположение, че негрите може да се разбунтуват.
Предишният президент също бе висок и едър като Лорънс. И двамата изпълваха кабинета с присъствието си ако не в друго, то поне във физическо отношение.
Помещението не беше особено просторно, а огромното бюро, столовете и групичките високопоставени помощници, които непрекъснато сновяха между кабинета и стаите за висшия персонал в дъното на коридора, още повече го смаляваха. Бюрото до прозореца бе направено от дъбови дъски, взети от историческия кораб „Резолют“, и заемаше цели двадесет и пет процента от Овалния кабинет. Коженият въртящ се стол също бе неестествено голям — не само за удобство, но и от съображения за сигурност. В гърба му бяха вложени четири слоя кевлар. Непробиваемата от куршуми материя пазеше държавния глава от попадение през широкия панорамен прозорец. Можеше да устои на „Магнум“ калибър .348, изстрелян от най-близко разстояние. Самото бюро не беше затрупано — попивателна, поставка за химикали, снимка на първата дама и сина им и телефонът STU-3 с цвят на слонова кост.
От другата страна на бюрото имаше две меки кресла, поставени тук през мандата на Удроу Уилсън. На тях седяха Худ и шефът на националната сигурност Стив Бъркоф. Империята на Бъркоф — просторният комплекс от кабинети на Съвета за национална сигурност, в който се влизаше през двойна врата с арка — се намираше от другата страна на фоайето. Директорът на Оперативния център връчи на всички по един екземпляр от доклада за възможните варианти и те го прегледаха набързо. Тъй като Худ им бе съобщил за проблема в НРЦ и центъра, поведението на президента бе доста рязко.
— Има ли нещо, което не си включил тук — попита Бъркоф, — нещо неофициално?
Худ страшно се дразнеше от подобни въпроси. Естествено, че има. Винаги са се провеждали секретни операции, много преди Оли Норт да направи сделката оръжие срещу заложници. Те продължиха и след разкриването на дейността му. Щеше да ги има и в бъдеще. С тази разлика, че президентите вече не поемаха даже и в тесен кръг отговорността за успешните тайни операции. А хора като Худ публично биваха бичувани за неуспешните.
Хилавият Бъркоф просто искаше да го чуе от устата му. Много му харесваше отговорните служители да си признаят, че извършват нещо незаконно, за да могат после с президента да твърдят, че виновните са действали на своя глава. Пък и така им напомняше кой е тук президентът и кой — дясната му ръка и най- доверен съветник.
— Осъществяваме разузнавателни полети на всеки час, за да компенсираме загубата на сателита. Ударният отряд потегли минути след експлозията. Полетът трае дванадесет часа — исках да са на разположение, ако потрябват.
— На разположение — повтори Бъркоф, — което ще рече…
— В Северна Корея.
— Без обозначения?
— Без униформи и никаква маркировка по оръжията.
Бъркоф погледна президента и попита:
— Каква задача им е поставена?
— Наредих на групата да се спусне близо до Диамантените планини и да докладва за състоянието на ракетите „Нодон“.
— Всичките дванадесет души ли изпрати?
Худ кимна. Не си даде труд да им обяснява, че и Майк Роджърс е с тях — Бъркоф щеше да получи удар. Ако заловяха отряда, героят от Войната в Залива Роджърс бе достатъчно известен и лесно можеше да бъде разпознат.
— Този разговор не се е състоял — каза президентът, както се очакваше, и затвори доклада. — Значи Корейската група предлага да продължим с постепенното разполагане на военни части, докато не стане ясно дали Северна Корея стои зад атентата. А дори и да се окаже, че правителството или някой от членовете му носи отговорност за него, да осъществим само дипломатически натиск, но без да оттегляме войските си. Естествено, ако предположим, че няма да има по-нататъшни терористични актове.
— Точно така, сър.
Президентът забарабани с пръсти по доклада.
— Колко време се мотахме с палестинците заради ония терористи от „Хизбула“, които нападнаха стадиона в Холивуд? Шест месеца?
— Седем.
— Седем месеца. Пол, откак встъпих в длъжност, нещо много честичко взеха да ни сритват по задника, а ние все си подлагаме другата буза. На това трябва да се сложи край.
— Обади се посланик Гап — намеси се Бъркоф — и изрази съвсем проформа съжалението си. Не направи никакъв опит да ни увери, че не носят отговорност за атентата.
— Марта твърди, че те са си такива — поясни Худ. — Макар и да съм съгласен, че са нужни решителни действия, трябва да сме сигурни, че насочваме правилно удара. Повтарям това, което пише в доклада — няма данни за необичайно военно раздвижване на север, никой не е поел отговорност за взрива, а дори и да са замесени определени групировки в КНДР, това не уличава самото правителство.
— Но не го и оневинява — обади се президентът. — Ако генерал Шнайдер вземе да ръси снаряди над демилитаризираната зона, бъди сигурен, че Пхенян няма да ми се обади, за да ме пита може ли да отвърне на огъня. Пол, извинявай, но сега ми предстои среща с…
Телефонът иззвъня и президентът го вдигна. Лицето му помръкна, докато слушаше мълчаливо. След няколко секунди благодари на обаждащия се и му обеща да му позвъни по-късно. Затвори и облегна чело на събраните си ръце.
— Обади се генерал Маклийн от Пентагона. Пол, вече има необичайно раздвижване сред военните части на Севера. Един МиГ на КНДР е обстрелял наш разузнавателен самолет. Убит е член на екипажа.
Бъркоф изруга.
— Да не би да е неточен предупредителен изстрел? — предположи Худ.
Президентът го изгледа зверски.
— За бога, ти на чия страна си?
— Господин президент, самолетът ни се е намирал в тяхното въздушно пространство…
