войната, — той ръководеше една елитна контраразузнавателна група. Не беше женен и често изпълняваше разузнавателни мисии на Север — измерваше наземни обекти, за да могат в НЦР да преценят мащабите и да калиброват американските шпионски сателити.
— Как ти се вижда, Лиз? — попита Худ.
— В моята работа никога нищо не е ясно и категорично, но по-сходна от тази характеристика едва ли ще…
Прекъсна ги компютърът.
— Какво има, Бъгс?
— Спешно обаждане по засекретената линия от директора на КЦРУ Юн Хун.
— Благодаря. — Худ натисна осветеното копче. — На телефона е Пол Худ.
— Директор Худ, току-що получих много интересно радиосъобщение от севернокорейската шпионка, с която Ким Хван е бил тази вечер. Той я помолил да запита Севера дали в КНДР не е регистрирана кражба на военни ботуши и експлозиви.
Хърбърт изщрака с пръсти, за да привлече вниманието на Худ.
— Рейчъл ми се обади по този повод, когато бях в кабинета ти — прошепна той.
Худ кимна и прихлупи с длан дясното си ухо, за да не чува тракането на Лиз по клавиатурата.
— И какво са отвърнали севернокорейците, господин Юн Хун?
— Че известно количество ботуши, експлозиви и пистолети изчезнали от един камион, пътуващ към склад в Коксан, преди четири седмици.
— Те са се обадили на нея, а тя на вас — така ли?
— Именно. Доста е странно, понеже след като закара Ким Хван в Националната университетска болница, откраднала една кола и избягала. В момента я издирваме.
— Това ли е всичко, господин Юн Хун?
— Не. Хван е още в операционната.
— Благодаря ви. Ще държим връзка — може при нас да изникне нещо.
Значи Ли е разузнавач, който действа в Северна Корея.
— Боб, провери при генерал Сам дали нашият приятел не е ходил на разузнаване преди четири седмици.
— Добре. — Хърбърт се изтърколи от стаята с ентусиазъм, какъвто Худ отдавна не бе виждал у него.
— Знаеш ли, Пол — обади се Лиз, загледана в компютъра. — Струва ми се, че ако има заговор, тоя полковник Сун може също да е замесен.
— Защо?
— Току-що изисках досието му. В него се споменава, че никога не прехвърля пълномощията си.
— Следователно държи Ли изкъсо?
— Точно обратното. Сун на пръв поглед като че ли няма кой знае какво общо с акцията на Ли.
— Което означава, че наистина може да не е замесен…
— Или толкова много вярва на Ли, че няма нужда да го надзирава.
— Звучи ми малко…
— Случаят е направо класически. Когато двама души са на една и съща вълна, се получава нещо като симбиоза.
— Добре, ще накарам Боб да провери местонахождението и на Сун. — Худ погледна към часовника с крайния срок, а после към полуизядената салата до лакътя си. Набоде парченце омекнал морков и започна да го дъвче. — Знаеш ли, трябваха ни десет часа, за да попаднем на първата следа, и то с помощта на една севернокорейска шпионка. Това нещо да ти говори за работата ни?
— Че все още се учим.
— Не мога да се съглася с подобно тълкувание. За толкова неща не се сетихме. Ние трябваше да попитаме Севера за кражбата. Би трябвало в подобни случаи да има канали за комуникация между нас и тях. А също е трябвало да имаме досие за сепаратистите в Южна Корея.
— Какво пък, ще си открием. Съвсем добре даже се справяме, като се има предвид, че се разминаваме в целите си с президента и някои от любимите му съветници.
— Може и така да е. — Худ се усмихна. — Ти първа каза, че севернокорейският президент не стои зад атентата. Как се чувстваш сега, когато вече всички започваме да се убеждаваме?
— Уплашена — отвърна Лиз.
— Добре. Значи поне не съм единствен. — Той запази файловете от Корея. — А сега трябва да се посъветвам с Майк Роджърс дали не можем да използваме ударната група и да включим Оперативния център в играта. Майк може да успее да изненада даже ония новоизлюпени ястреби на авеню „Пенсилвания“.
62.
ВТОРНИК, 8:40 Ч. СУТРИНТА, ИЗТОЧНО ОТ ОСТРОВ МИДУЕЙ
Само преди един час, точно когато прехвърчаха над Хавай, С-141А бе зареден от танкер КС-135. Вече можеше да прелети още шест хиляди километра — предостатъчно, за да стигнат до Осака. Капитан Харихозен уведоми подполковник Скуайърс, че като се има предвид силният вятър, идващ от Южния Тих океан, който духа откъм опашката на самолета, вероятно ще пристигнат в Япония един час по-рано от предвиденото — приблизително в пет сутринта. Скуайърс се посъветва с навигатора — слънцето нямаше да изгрее в източната част на Северна Корея преди шест часа. Ако не се случеше нещо непредвидено, дотогава вече щяха да са кацнали в Диамантените планини.
Майк Роджърс седеше със скръстени ръце и затворени очи, унесен в мисли. Откъслечни спомени от миналото, случки с отколешни приятели се преплитаха във въображението му с представите му за Диамантените планини. Мислеше си за Оперативния център и се питаше какво ли става там. От една страна, съжаляваше, че не е в центъра да раздава команди… Но, от друга, се радваше, че тръгна с отряда на акция.
Мислите се рееха в съзнанието му безцелно като облачета по небето. От опит знаеше, че сложните планове се запомнят най-бързо и лесно, ако ги прочетеш два-три пъти, оставиш ги да отлежат в главата ти, а после отново ги прегледаш след час-два. Научил бе този метод от един приятел актьор. Така нещата се запечатват в мозъка ти за няколко дни, а после се изпаряват. Този начин му допадаше, тъй като не отнемаше много време и не ангажираше трайно мозъчните му клетки. Страшно се дразнеше от факта, че си спомня какви ли не безобразни дивотии от зубренето за изпити в гимназията. Примерно че Франсес Фолсъм Кливланд, овдовялата съпруга на президента Грувър Кливланд, била първата президентша, която се омъжила за втори път след смъртта на съпруга си, или че името на кораба, който съпровождал „Мейфлауър“9, но потънал, е „Спийдуел“.
Най-хубавото обаче беше, че подобно отпускане и свободно размишление върху плановете, които прегледаха със Скуайърс, му даваше възможност да се подготви за акцията…
— Генерале!
… и да си приказва с Худ от време на време по радиостанцията. Роджърс се понадигна и махна тапите от ушите си.
— Да, редник Пъкет.
— Господин Худ иска да говори с вас.
— Благодаря, редник.
Пъкет остави радиостанцията на пейката до него и се върна на мястото си. Роджърс си сложи слушалките, а подполковникът се събуди от дрямката си.
— Роджърс слуша.
— Майк, има новини. Севернокорейците обстреляха един от шпионските ни самолети, убиха член на екипажа, а президентът отвърна на удара с удар и унищожи техен самолет на земята.
— Браво на него!
— Майк, ние не сме съвсем на негова страна в случая.
— Така ли? — Роджърс стисна зъби.
— Тук смятаме, че днешният атентат е дело на един южнокорейски офицер, а не на
