продължи. Тя беше оптимист, а не реалист, но бе осъществила повечето от целите, които си бе поставила.
— Аз съм прагматик — каза гласно Доналд през сълзи. — Винаги съм бил такъв. Знаеш го, Сун. — Той потърси в небето стройната, симетрична фигура на някое познато съзвездие, но видя само плетеница от звезди. — Ако отстъпя от убежденията си, значи или съм живял в лъжа… или отсега нататък ще заживея в лъжа. Не смятам, че досега съм грешил, следователно трябва да продължа. Помогни ми, Сунджи. Вдъхни ми малко от твоята вяра.
Облъхна го топъл ветрец и Доналд затвори очи. Тя вече никога няма да се върне при него, но той може да отиде при нея ако не на живо, то поне в съня си. И докато лежеше в мрака и тишината, отпуснат в някакъв полусън, вече не се чувстваше несигурен, уплашен или самотен.
На три километра в западна посока, няколко метра под земята, последният варел със смъртоносен газ настъпваше сантиметър по сантиметър и приближаваше на север сън от съвсем друго естество…
64.
ВТОРНИК, 16:00 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
— Какво е времето навън? — попита Худ, когато влезе в кабинета на Мат Стол.
Стол натисна Shift/F8, а после 3 и 2.
— Слънчево, температура двадесет и пет градуса, югозападен вятър — отговори му той, а после продължи да трака по клавиатурата, да задава команди, да изчаква отговорите и да подава нови.
— Как върви, Мат?
— Изчистих почти цялата система с изключение на сателитите. До деветдесет минути и те ще са готови.
— Защо чак тогава? Аз мислех, че просто се написва програма, която изтрива другата.
— Не и в случая. Във всеки фотофайл на района има вирус. Проникнал е чак до данните от 1970 година. Ония са събрали снимки откъде ли не. Ще ми се да се запозная с тоя, дето е написал програмата, преди да го застрелят.
— Не мога да ти обещая. — Худ разтърка очите си. — Днес почивал ли си?
— Само ми е до почивки. А ти?
— Това ми е почивката.
— Аха, значи кратък отдих, но пак в името на работата. Дошъл си да се поразтъпчеш и да видиш дали не съм оплескал пак нещо.
— Мати, никой не те вини за станалото…
— Освен аз самият. Господи, все се присмивах на оная поговорка — а може и да беше някакъв цитат от Шекспир, — че заради гвоздея загубили подковата. Да, ама е вярно. Не се сетих за гвоздея и цялото кралство се срути. Мога ли все пак да те попитам нещо?
— Давай.
— Не изпита ли леко злорадство, когато компютрите се побъркаха, или само си въобразявам?
— Май не си въобразяваш. Не че се зарадвах. По-скоро почувствах известно…
— Самодоволство. Извинявай, Пол, но така ми се стори.
— Може би. Понякога имам чувството, че всички прекалено много се увличаме по скоростта. Давайте да правим всичко по-бързо просто защото е възможно. Когато комуникациите и разузнаването действаха по- бавно, хората имаха време да поразмишляват и да поохладят страстите си, преди да тръгнат да се трепят един друг.
— И тогава е било същото. Струва ми се, че на теб просто ти харесва да се държиш бащински, а пък дечицата няма да се сетят, че имат нужда от нас, докато не преобърнат колата в канавката.
Преди Худ да възрази, Боб Хърбърт го повика по пейджъра.
По-късно, когато поразмисли, беше доволен, че не успя, понеже Стол до известна степен беше прав.
— Худ на телефона — обади се той от кабинета на Стол.
— Лоши новини, шефе. Открихме с какво се е занимавал майор Ли днес или поне през част от деня.
— С други терористични актове ли?
— Нещо такова. Взел е четири варелчета отровен газ — табун — от склада за опасни материали във военната база в Сеул. Съвсем законно, всички документи са редовни. Казал, че табунът е предназначен за демилитаризираната зона.
— Кога е станало?
— Около три часа след експлозията.
— Значи е разполагал с достатъчно време да постави взрива, да стигне до базата и да тръгне на север, стига наистина да е потеглил натам. А в даден момент е решил пътем да причака и Ким Хван.
— Изглежда правдоподобно.
— Ако наистина е поел на север, вече е прекарал седем часа там.
— Но какво прави? Табунът е доста сериозен газ. Все някой щеше да го забележи, ако се разхожда с ракета под мишница, а за да го разпръсне върху войсковите части, ще му е нужна специална пръскачка.
— Следователно въпросът е върху кои части. Може да нападне нашите, за да вбеси Лорънс, или севернокорейците — за да ги предизвика. Боб, няма да съобщавам на президента. Обади се на генерал Шнайдър в демилитаризираната зона. Събуди го, ако трябва, и му предай за Ли. Помоли го да открие Доналд и да му поръча да ми се обади.
— Какво смяташ да кажеш на Грег?
— Да се свърже с генерал Хон Ку и да му предаде, че един откачен броди някъде наоколо.
Чу как Хърбърт изненадано си пое въздух.
— Да каже на противника, че южнокорейците са забъркали тази каша? Шефе, президентът ще ти откъсне главата.
— Ако греша, сам ще си тегля куршума.
— А пресата? КНДР-ейците ще се ожалят по целия свят.
— Ще говоря с Ан. Тя все нещо ще измисли. Пък и мнението на световната общественост наистина може да накара президента да се позабави и да ни даде време да докажем тезата си.
— Или царски да се издъним.
— Струва си, ако ще спасиш нечий живот. Изпълнявай, Боб. Нямаме много време. — Худ затвори.
— Знам — изпревари го Стол, без да вдига очи от компютъра. — Пръстите ми летят като светкавица. Само разбери каква марка е камионът на Ли — ще имаш сателитите при първа възможност.
65.
СРЯДА, 6:30 Ч. СУТРИНТА, ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА
Ли беше пълзял неведнъж из тунелите, но така и не можа да реши кое е за предпочитане — влажните, вмирисани на мухъл проходи, чиято смрад остава в ноздрите ти седмици наред, а коренищата те гъделичкат по лицето, или сухите, задушни тунели като този, в които устата ти пресъхва и очите и носът ти се пълнят с пясък.
Не, този е по-неприятен. С миризмата все някак се свиква, но не и с жаждата.
Поне краят на усилията му се вижда. Намираха се в последния участък и прекарваха последния от варелите. Само след минути щяха да стигнат нишата, която бяха изкопали при изхода. Щеше да помогне на Йо да ги качи, а после всичко оставаше в ръцете на редника — да ги пренесе по-близо до целта и да ги постави на местата им преди изгрев-слънце. Йо предварително беше пренесъл инструментите си, а преди няколко нощи заедно бяха минали по маршрута през хълмовете и мрака. Никой нямаше да го забележи.
Докато войникът работеше, Ли щеше да се върне и да се погрижи Грегъри Доналд да не се срещне с генерал Хон Ку. Тия американци са толкова еднакви. Или строят империи, или стават досадни праведници. Точно това ненавиждаше у тях. Мразеше ги, че спряха войната точно в момента преди победата. Когато си свършат работата и му помогнат да свали правителството в Пхенян, щеше да се бори за окончателното им изгонване от родината си.
