севернокорейците.
— Да не би той да е стрелял и по нашия самолет?
— Не, Майк, но те са навлезли доста навътре в Северна Корея.
— Процедурата в подобна ситуация обаче е да принудят самолета да кацне, без да стрелят — възрази Роджърс. — А ония гадове не са постъпили така, нали?
— Прав си, но нека да оставим споровете за друг път. В момента действаме според план 3 и май нещата ще стават още по-напечени. Може да се наложи да ударим нодоните по въздуха. Вие ще трябва да се погрижите за охраната.
— По свое усмотрение, така ли?
— Кой пое командването — ти или подполковник Скуайърс?
— Той. Но и двамата разсъждаваме еднакво. Значи по наше усмотрение, така ли?
— Да, Майк. Може да нямате време да съгласувате плановете си с Пентагона, а президентът предпочита да е в неведение. Ако решите, че се канят да изстрелят ракетите, унищожете ги. Честно казано, работата е много оплетена. Уж настояваме за мир, но нападението срещу летището в Саривон няма да ни се размине лесно. Добре е да разполагам с нещо по-силово.
— Разбрах те, Пол.
Естествено. Политикът Худ отново е загазил и има нужда от военно подкрепление, за да върне симпатиите на привържениците си — в случая президента и неговия екип — на своя страна. Роджърс се почувства малко виновен. Той наистина харесваше Худ като партньор за покер или човек, с когото можеш да отидеш на мач на „Ред Скинс“. Само че генералът беше привърженик на дипломацията на Джорж Патън — първо добре сритваш противника, а после преговаряш с него, стъпил на врата му. И продължаваше да бъде убеден, че Оперативният център би работил много по-добре и би внушавал повече респект и страх, ако резултатите от дейността му пълнеха не паметта на компютрите, а дулата на магнумите.
— Няма нужда да ти напомням да се пазиш — каза Худ. — Желая ти късмет. Ако нещо се случи, няма кой да ти помогне.
— Знам. Ще предам поздравите ти на момчетата.
Роджърс изключи и Пъкет веднага скочи на крака, за да прибере радиостанцията.
Скуайърс извади едната тапа от ушите си.
— Някакви новини?
— Купища. — Майк измъкна чантата си изпод седалката и я сложи в скута си. — Май шефовете няма да ни оставят да скучаем.
— Тоест?
— Знаеш ли какво е казал Хенри Уорд Бийчър за тревожното очакване?
— Не си спомням.
— „Не работата съсипва хората, а притеснението. Работата е нещо здравословно. Притеснението е ръжда по острието.“ Пол твърде много се притеснява, Чарли, но каза, ако някой нодон си подаде носа само на милиметър, да не му мислим много. Вече не сме тук само за да преценяваме обстановката от името на Оперативния център.
— Чудесно.
— Поради което е време да ти покажа как се работи с тия сладурчета. — Той дръпна ципа на чантата си и извади две сфери с диаметър около сантиметър и половина — едната тревистозелена, а другата мътносива. — Ето ги въпросните ЕТХ. Нося двадесет — половината зелени, останалите сиви. Всяка действа в радиус от километър и половина.
— Великолепно — каза Скуайърс, — но какво правят?
— Същото, което и трохите в „Хензел и Гретел“. — Той връчи топчетата на подполковника, бръкна отново в чантата, извади някакъв уред с размерите и формата на телбод и го разтвори. Показа се малък кристален дисплей с четири бутона под него — зелен, сив, червен и жълт. Към уреда бе закачена и слушалка. Роджърс я взе и натисна червеното копче. На екрана се появи стрела, сочеща към Скуайърс, а от уреда се разнесе силно пиукане.
— Премести ги нагоре — нареди Майк.
Скуайърс вдигна топчетата и стрелата също се премести.
— Ако се отдалечиш, пиукането заглъхва. Мат Стол ми ги измисли. Просто нещо, но гениално. При първоначалното навлизане в дадена територия оставяш зелената топка в залесен район, а сивата — в скалист. Когато трябва да се връщаш, просто включваш уреда, слагаш си слушалката, за да не те чува противникът, и тръгваш от топка на топка.
— Все едно че свързваш точки на картата — каза Скуайърс.
— Точно така. С тия нещица и очилата за нощно виждане, ще можем да се придвижваме като рисове.
— Сега разбрах — ЕТХ, електронни трохи хляб — засмя се Скуайърс и ги върна на Роджърс. — Хензел и Гретел. Нали сме възрастни хора?
— Децата обичат да се бият и рядко се замислят за смъртта. Те са идеални войници.
— А това кой го е казал?
— Аз, Чарли — усмихна се Роджърс. — Аз съм го казал.
63.
СРЯДА, 5:20 Ч. СУТРИНТА, ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА
Грегъри Доналд разбра за нападението над Саривон преди час, след като се върна от втората си разузнавателна обиколка и все още не можеше да повярва. Събудили бяха генерал Шнайдер, за да му съобщят, а той бе предал новината на него — с удоволствие, което се видя на Доналд доста отблъскващо.
Още един човек бе загинал, още един живот бе пожертван, за да може президентът на САЩ да демонстрира твърдост и непоклатимост. Доналд се питаше дали Лорънс така леко би убил някого, ако човекът стои на метър пред дулото на пушката му.
Разбира се, че не би могъл. Никой цивилизован човек няма да го направи.
Защо тогава същият този цивилизован човек убива — заради по-високите проценти в социологическите проучвания или за да изрази ясно намеренията си? Лорънс би възразил подобно на предшествениците си, че с такива жертви се предотвратяват много по-големи загуби в бъдеще. Но Доналд беше убеден, че диалогът предотвратява още по-големи загуби, стига само някой от противниците да не се страхува, че ще изглежда слаб или прекалено отстъпчив.
Погледна в далечината към сградата за съвещания, прекрачила границите, осветена от двете страни и зорко охранявана, да не би някой да се промъкне през нея. Знамената на Северна и Южна Корея висяха отпуснато на сюрреалистично високите си прътове. Южна Корея наскоро бе увенчала своя със заострен връх вместо с метална топка, за да стърчи с десетина сантиметра над този на Севера. Но само засега. Със сигурност петнадесетсантиметровият връх вече е поръчан в Пхенян и пътува насам. След което Югът ще си сложи още по-висок. А може би ветропоказател или радиоантена. Възможностите бяха безкрайни и абсурдни.
А всичките проблеми могат да се решат сред онези четири стени, стига участниците в конфликта да поискат. Сунджи веднъж беше изнесла реч по този повод на събрание на корейци и негри в Ню Йорк през 1992 година, когато напрежението между двете групи беше стигнало връхната си точка.
„Представете си, че правите верига — бе казала тя. — Ако само по един човек от всяка от страните иска мир и успее да убеди друг от своята страна, а после двамата убедят още други двама, а тези четири — други четирима, ще поставим началото, което ни е нужно.“
Начало… а не край. Няма повече да се пролива кръв, да се пилеят средства, да се втълпява омраза на новото поколение.
Доналд тръгна в посока, обратна на границата и базата. Очите му гледаха към звездите.
Изведнъж се почувства много уморен, обзет от болка, силно отчаяние и съмнение. Може би Шнайдер е прав. Може би севернокорейците само ще го използват и той ще причини повече вреда, отколкото полза с опитите си да помогне за постигането на мир.
Спря, седна на земята и легна по гръб върху тревата. Сунджи би го насърчила, би го накарала да
