генерал Роджърс вдигне кръвното или пък Марта пак я хванат дяволите, само си ги пъхаш в ушите и им се усмихваш мило.
— Не съм много сигурен, че ще има ефект — каза Стол. — Майк казва много повече със затворена уста, а Марта разпраща изпълненията си по електронната поща в целия град.
— Моля ви да сте по-внимателни с Марта — предупреди Худ. — Тя се справя отлично с работата си…
— Че как иначе — прекъсна го Хърбърт. — Ако не сме внимателни, дупе да ни е яко в съда по обвинения за расова и сексуална дискриминация.
Худ не си направи труда да възразява. Първият и най-важен аспект от управлението, който беше научил през двата си мандата като кмет на Лос Анджелис, беше, че човек не е в състояние да промени възгледите на хората чрез спор с тях. Той просто е длъжен да си затвори устата. Това го издига над дребнавите страсти и му придава достойнство. Единственият начин, по който опонентът ви може да се издигне до нивото ви, е като изостави някои от основните си принципи, което всъщност означава, че е овладял изкуството на компромиса. Рано или късно всички го проумяват. Дори и Боб, макар че при него този процес бе отнел най- много време в сравнение с останалите.
Самолетът спря и подвижният ескалатор се долепи до люка.
— Нов свят — обади се Хърбърт. — Май всички имаме нужда от тапи за ушите. Ако не чуваме онова, което не ни харесва, рискът да бъдем неразбрани в политическо отношение намалява.
Сигналът за закопчаване на коланите изгасна и всички с изключение на Хърбърт се надигнаха от седалките. Той отпусна глава на облегалката и загледа лампата над главата си. Повече от десет години бяха минали, откак бе загубил краката си при бомбардировката на посолството в Бейрут, и въпреки това не можеше да свикне с мисълта, че не може да ходи. Въпреки че никой, който работеше с него, дори не се замисляше за недъга му, той не обичаше погледите на непознати. Съжалението му беше противно.
Вратата на самолета се отвори и проходът се опразни; след малко германската стюардеса дойде, бутайки една самолетна инвалидна количка. Специалният стол на Хърбърт с клетъчен телефон и вграден портативен компютър пътуваше в багажното отделение.
Стюардесата намести количката до Хърбърт, наведе се и му протегна ръка, но той отказа помощта й и изсумтя:
— Мога и сам, малката!
Жегата на хамбургското лято ги лъхна още на стълбата, но това беше нищо в сравнение с онова, което бяха оставили във Вашингтон. После навлязоха в прохладния терминал, където стюардесата ги предаде на един правителствен служител, изпратен от Ланг да ускори преминаването им през митницата. Каза им, че ги чакала лимузина, която щяла да ги откара до хотел „АлстерХоф“ на брега на езерото веднага щом минат през митницата. Хърбърт затъркаля количката през терминала, погледна през прозореца към оживения Паул Баумер Плац и каза:
— Да ви кажа, всичко това е дяволски иронично.
— Кое по-точно? — запита Худ.
— Не мога да постигна и най-малкото съгласие със собствените си хора и въпреки това ето ме на летището, което съюзниците са изравнили със земята заедно с половината Хамбург. И съм готов да работя с хората, стреляли по баща ми в Ардените. Трябва ми малко време да попривикна.
— Нали вече го каза — отбеляза Худ. — Това е един нов свят.
— Да — отвърна Хърбърт. — Нов и доста предизвикателен. Но ще ти кажа едно нещо, Пол. Ще привикна. С Божията помощ ще свикна.
3
Жената се беше изтегнала под едно дърво малко под билото на хълма.
„Тия от екипа по отцепването на шосето са страхотни“ — помисли Вернер Даговер. Навремето в Германия цели кариери биваха съсипвани заради такива недоглеждания.
Широкоплещестият шестдесет и две годишен охранител живо си спомни как когато беше на седем години, чичо му Фриц се бе преместил да живее у тях. Инструкторът от армейското училище по езда Фриц Даговер бил дежурен, когато някакъв пиян негов помощник отмъкнал коня на генерал-майора от конюшнята. Яздил го цяла нощ и накрая му счупил крака. И макар да бил извършил нарушението без знанието на Фриц, и двамата били изправени пред военен съд и уволнени дисциплинарно.
Въпреки че по време на войната цивилните занаятчии се брояха на пръсти, а чичо му Фриц беше сръчен кожар, той така и не успя да си намери работа. Седем месеца по-късно се самоуби, обръщайки канче бира с арсеник.
Вярно, че по време на дванайсетгодишния райх бяха извършени големи злини. Но пък личната отговорност бе достигнала небивали висоти. С тоталното отричане и отхвърляне на миналото се изхвърляше и дисциплината, и трудовата етика, и още много други добродетели.
В днешно време малцина охранители дръзваха да залагат живота си срещу надница на час. Ако не чувстваха присъствието си на снимачната площадка, в завод или в някой универсален магазин като задължение, лошо му се пишеше на работодателя. За повечето охранители фактът, че се наемат на работа, не означаваше кой знае какво.
За Вернер Даговер от „Зихерн“ обаче означаваше. Името на компанията със седалище в Хамбург означаваше „сигурност“. Без значение дали това беше жена, неволно нарушила снимките, или банда отрепки, празнуващи рождения ден на Хитлер по време на безславните Дни на хаоса през тази седмица, той щеше да си свърши работата както трябва.
След като извести диспечера, че в гората в района на снимките се намира някаква жена, очевидно сама, Вернер изключи уоки-токито. Изпъна плещи, проверявайки дали значката му стои правилно, и приглади косите си под шапката. Тридесетте години служба в полицията на Хамбург го бяха научили, че човек не може да изисква ред от околните, ако той самият не е в ред.
Като пазач с общо предназначение от „Зихерн“, Вернер беше поставен на пост до командната каравана на главния път към малкото градче. След като получи сигнала от Бернард Буба, той яхна велосипеда, отиде до мястото на снимките, остави там велосипеда, с нехайна походка заобиколи екипа и се запъти към просналата се върху двадесетина акра гора. Отвъд гората имаше друг път, където охранителите от „Зихерн“ трябваше да наблюдават за любители на пикници, природолюбители или такива като тази жена.
С гръб към слънцето той се приближаваше към дървото; в един момент някаква орехова черупка изхрущя под подметката му. Стройната млада жена рязко се изправи и се обърна. Беше висока, с аристократични скули, правилен нос и очи, напомнящи течно злато под слънчевите лъчи. Носеше свободна бяла блуза, джинси и черни ботуши.
— Здравейте! — поздрави тя.
— Добро утро — отвърна Вернер, спря на две крачки пред нея и докосна шапката си. — Госпожице, от другата страна на хълма се снима филм и ние охраняваме района срещу навлизане на странични лица. Ако дойдете с мен, ще ви придружа до главния път.
— Съжалявам — отвърна жената. — Тъкмо се чудех какво ли правят онези хора на пътя. Мислех си да не е станал някакъв нещастен случай. Един момент, само да си взема раницата.
Вернер се обади на диспечера по портативната радиостанция и обясни, че съпровожда една жена до главния път.
— Филм значи, а? — проговори жената, надявайки раницата върху лявото си рамо. — Има ли някакви знаменитости?
Вернер се накани да й каже, че няма кой знае каква представа за филмовите звезди, но дочу зад себе си някакъв шум. Извърна се и видя как двама мъже в зелени дрехи и със ски-маски скачат от клоните на близкото дърво. Единият се приземи пред него с „Валтер Р58“ в ръка. Другият скочи зад гърба му.
— Тихо — каза нападателят. — Униформата ви, бързо.
Погледът на Вернер се премести върху жената. Тя тъкмо изваждаше едно „Узи“ със сгъваем приклад от
