— … не трябваше да допускаме влака да навлезе върху моста…
— … всичко беше въпрос само на две или три секунди…
— … подполковникът мислеше само как да измъкне затворника от локомотива…
Роджърс беше ветеран с двайсет и седем годишен стаж, с две мисии във Виетнам, беше водил механизирана бригада при войната в Персийския залив и имаше докторат по история на света. Беше му пределно ясно, че „насилието е есенцията на войната“, както беше казал лорд Маколи, и че хората загиват в битките, понякога и с хиляди. Това обаче не правеше загубата на всеки отделен войник по-лека. Особено когато войникът е оставил съпруга и малък син.
Очите на Роджърс се замъглиха от сълзи и той се откъсна от мислите си и запрелиства отново комиксите.
Направо беше изумен от цената им — беше нараснала двадесет пъти от времето на детството му. От дванайсет цента на два долара и петдесет. Беше излязъл само с два долара в джоба и му се наложи да плаща с кредитната карта за дяволските му книжки. Това обаче, което го тревожеше повече, беше, че вече не можеше да отличи добрите герои от лошите. Супермен беше пуснал дълга коса и беше повече от сприхав, Батман беше на косъм да го освидетелстват психиатрично, Робин не беше вече онзи добре подстриган Дик Грейсън, а някакъв рошльо, а някакъв социопат, на когото цигарата не излизаше от устата, разпаряше хората с ноктите си.
Роджърс пусна купчината списания на пода до чехлите си. Нямаше намерения да подарява подобни гадости на дете.
Може би щеше да е най-добре да се отбие в някой магазин за играчки и да му избере някоя автоматична занимавка. Една такава и може би шахмат или някаква образователна видеокасета. Нещо, което да ангажира ръцете, и друго за ума.
Роджърс разсеяно потърка гърбавия си нос, после посегна към дистанционното управление на телевизора. Включи телевизора и се спря накрая на един канал със стари филми, където показваха нещо с Лон Чейни: играеше върколак и умоляваше един младок в лабораторна престилка да го излекува, да облекчи страданията му.
— Знам как се чувстваш — промърмори Роджърс.
Чейни обаче си беше късметлия. Болката му можеше да се излекува със сребърен куршум. В случая с Роджърс, както при повечето оцелели от война, престъпление или геноцид, страданието отслабваше, но никога не изчезваше напълно. Болката беше особено силна в малките часове на нощта, когато единствената утеха бяха ромонът на телевизора и инцидентните проблясвания от фаровете на преминаващи коли.
Той изключи телевизора и угаси лампата. Изблъска възглавниците и легна по корем.
Знаеше, че не може да промени чувствата, които го владееха в момента. Но също така му беше и ясно, че не може да позволи мъката да го размекне. Имаше да мисли за вдовицата и сина й, плюс тъжната задача да намери нов командир на Страйкърите, като на всичко отгоре трябваше и да управлява Оперативния център до края на седмицата, докато Пол Худ щеше да е в Европа.
В такива нощи мъката винаги изглеждаше непоносима. Тогава обаче Роджърс си мислеше за хората, които не бяха живели достатъчно дълго, за да бъдат обременени с тежестите на живота, и бремето сякаш се смаляваше.
Изпълнен с разбирането, че е в реда на нещата дори един Батман на средна възраст понякога да изкукурига, Роджърс накрая потъна в упоителен, лишен от всякакви видения сън…
5
Джоди нахлу с разкривена уста в караваната, вгледа се в списъка на реквизита и процеди:
— Вълшебно. Просто вълшебно.
Артикулът, който търсеше, висеше в миниатюрната баня. А за да се добере до нея, трябваше да маневрира с изключително внимание сред натрупаните маси и огромните куфари. Късметът й се топеше с невероятна бързина: Ланкфорд щеше да приключи със сцената, която снимаше, и щеше да продължи преди тя да успее да се върне на снимачната площадка.
Според списъка на реквизита трябваше да вземе една зимна униформа с двойно лице, която действително бе принадлежала на моряк от „Тирпиц“. Тя висеше в банята, защото килерът беше претъпкан с реномирани огнестрелни оръжия. Местните власти бяха заповядали оръжията да се съхраняват под ключ, а килерът беше единственото помещение, което можеше да се заключва.
Успя да се провре до тоалетната. От двете й страни бяха подпрени огромен куфар и още по-тежка дъбова маса, така че вратата можеше да се отваря само донякъде. Тя съумя да се провре и вратата рязко хлопна зад нея, което я накара неволно да подскочи. Мирисът на камфор беше толкова силен, че надвишаваше дори и спомена за онзи в апартамента на баба й в Бруклин. Дишайки с отворена уста, тя започна да прехвърля четиридесетте торби, вглеждайки се в табелките им. Прииска й се да можеше да отвори прозореца, но конструкцията от метални пръти беше заварена към рамката срещу попълзновения на крадци.
Тя изруга наум. Възможно ли бе днес всичко да върви накриво? За капак на всичко табелките бяха написани на немски.
Дочу отвън гласове, които приближаваха към караваната.
Съвсем ясно виждаше финала на режисьорската си кариера само след двадесет секунди.
6
Буба чу гласовете зад караваната и се обърна: — … Все нямам късмет — оплакваше се някаква жена. Гласът й беше дрезгав; говореше бързо. — Вляза ли в някой магазин, то ще е само секунди след като някоя филмова звезда е била вътре. Отида ли в скъп ресторант, то ще е ден преди някоя знаменитост да обядва там. На летищата ги изтървам за минути. Буба поклати глава. Бедният Вернер.
— И ето ме тук — продължи тя. Вече бяха заобиколили ъгъла. — Съвсем случайно се озовавам на снимачна площадка, само на няколко метра от известна звезда, и вие не ми давате възможност дори само да я погледна отблизо.
Мистър Буба следеше приближаването им. Жената вървеше точно пред Вернер, който бе нахлупил ниско шапката си и бе привел рамене. Тя чак размахваше ръце от безсилие. На Буба му се прииска да я утеши, че да гледаш всеки ден звездите отблизо не е кой знае какво. Че и те са като всички останали, ако, разбира се, всички останали хора са разглезени и неприятни до невъзможност.
И въпреки това съчувстваше на младата жена. Вернер беше педантичен до мозъка на костите, но може би младата дама заслужаваше едно изключение от правилата.
— Вернер — обърна се той към колегата си, — тъй и тъй госпожицата е вече тук, защо да не я заведем…
Не успя да довърши изречението си. Манфред се подаде иззад жената и палката на Вернер изсвистя. Черното дърво се стовари върху устата на Буба, пазачът се задави в собствената си кръв и разбити зъби и се свлече по стената на караваната. Манфред повтори удара си, този път по дясното му слепоочие; главата на Буба се изметна наляво. Пазачът рухна на земята, спря да се дави и замря.
Манфред отвори вратата на кабината, захвърли вътре окървавената палка на Вернер и се вмъкна зад кормилото. Някакъв дребен мъж от снимачния екип извика:
— Джоди!
Карин приклекна, смъкна раницата си и измъкна узито.
Дребният мъж поклати глава и тръгна към караваната.
— Джоди, какво правиш там, по дяволите? И това ми било стажантка!
