Лек пукот от дулото на автомата отхвърли Холис Арлена и го просна по гръб с разперени ръце и очи безжизнено втренчени в небето.
В мига, в който тялото му рухна на земята, хората запищяха и се разбягаха. Някаква млада актриса се развика някой да помогне на падналия помощник-режисьор и един млад актьор послушно се отзова на призива й. Докато пълзеше към падналия, откос от автомата на Карин почти отнесе черепа му. Младата актриса продължи да пищи, залегнала зад една камера.
Мощният двигател на караваната изрева и Манфред изкрещя:
— Да тръгваме!
Карин тръгна гърбом към караваната, без да отпуска автомата. Скочи вътре, издърпа сгъваемата стълбичка и затръшна вратата.
Манфред включи на скорост и караваната се стрелна към гората.
7
Жан-Мишел се замисли над факта, че срещата му с Водача, новопровъзгласения Фюрер, ще се състои в квартал Санкт Паули в Хамбург.
През 1682 година на хълмистите брегове на Елба била издигната църква, посветена на свети Павел. През 1814 година французите нападнали и плячкосали спокойното селце и след това вече нищо не било както преди. За развлечения на моряците от параходите били построени хотели, танцувални зали и бардаци и към средата на столетието районът Санкт Паули станал известен като Кварталът на греха.
В днешно време кварталът нощем си беше пак същият. Облян от неонови феерии и провокиращи табели, рекламиращи всичко от джаз до боулинг, представления със секс на живо, шоу на татуирани от главата до петите жени, от музея с восъчни фигури до хазарт. Въпроси със съвсем невинно звучене от рода на „Имате ли свободна минутка?“ или пък „Да ви се намира кибритче?“ събираха посетителите с проститутки, а наркотиците биваха предлагани свободно, макар и с ниски, внимателни гласове.
Това място беше повече от подходящо за срещата на представителя на Новите якобинци с Феликс Рихтер. Новото френско нашествие и обединяването на движенията им щеше отново да промени Германия. Този път към по-добро.
Французинът бе оставил двамата си спътници да спят в хотела и бе хванал такси на Ан дел Алстер. Петнадесетминутното пътуване до Санкт Паули бе приключило на Гросе Фрайхайт, в сърцето на разгулния квартал. Районът беше пуст, ако не се брояха туристите, които искаха да се запознаят със забележителностите на квартала.
Жан-Мишел приглади гъстата си черна коса и закопча мъхестия си блейзър. Висок и с малко наднормено тегло, четиридесет и три годишният изпълнителен вицепрезидент на „Demain“ гледаше с оптимизъм на срещата си с Рихтер. Малцината, които го познаваха, и още по-малкото, които го познаваха добре, бяха единодушни за две неща. Първо, Рихтер беше всеотдаен на каузата си. Това беше добре. Мосю Доминик и останалите от френския екип също бяха всеотдайни хора, а мосю Доминик мразеше да си има работа с хора, които не са всеотдайни към делото си.
Второ, твърдеше се, че Рихтер е човек, склонен към внезапни и диви изблици на жестокост. Че е способен да прегърне или обезглави даден човек в зависимост от настроението си. В това отношение Рихтер очевидно имаше много общо и с неговия потаен работодател. Мосю Доминик беше човек, който или ненавиждаше хората, или ги обичаше, беше щедър или безмилостен както му диктуваше моментът. Наполеон и Хитлер са били същите.
„В образа на водачите има нещо, което не им позволява да изглеждат двусмислени“ — каза си Жан- Мишел. Той беше горд, че познава мосю Доминик. Надяваше се да се гордее и с познанството си с хер Рихтер.
Жан-Мишел се приближи до черната метална врата на клуба на Рихтер на име „Auswechsein“. На вратата нямаше нищо освен една шпионка тип „рибешко око“ и един зумер под нея. От лявата страна върху касата стърчеше мраморна глава на козел. Французинът натисна бутона и зачака.
„Auswechsein“, или „Заместител“, беше едно от най-долнопробните, декадентски и печеливши нощни кътчета за забавления в Санкт Паули. Мъжете трябваше да идват с дама. На входа двойката получаваше една розова и една синя огърлица с различни номера; всеки, който имаше съответния номер, беше техният нов партньор за вечерта. Допускаха се само добре облечени красиви мъже и жени.
През зяпналата уста на козела прозвуча груб глас.
— Кой е?
— Жан-Мишел Орн — произнесе французинът. Беше на косъм да добави: „Имам уговорена среща с хер Рихтер“, но размисли. Ако хората на Рихтер не бяха в течение кого чакат, цялата операция беше само губене на време. Такава, за която Жан-Мишел и сътрудниците му нямаха за какво да съжаляват.
Миг по-късно вратата се отвори и един културист с близо двуметров ръст го покани с жест да влезе. Грамадният мъж затвори и заключи вратата, след което положи огромната си ръка върху рамото на французина, побутна го до касовия автомат на бара и го претърси основно от главата до петите.
Жан-Мишел си отбеляза видеокамерата на стената и миниатюрния приемник в ухото на гиганта. Някой някъде сравняваше изображението му с това върху факса, изпратен от офиса на мосю Доминик в „Demain“.
— Почакайте малко — произнесе гигантът. После се обърна и изчезна в мрака.
„Много ефикасно“ — помисли Жан-Мишел, докато гръмките стъпки на едрия мъж отекваха през дансинга. Вниманието не беше лошо нещо. Мосю Доминик не бе извоювал положението, в което се намираше сега, с безгрижие и невнимание.
Огледа се. Единствената светлина идваше от четири червени неонови обръча, разположени около плота от дясната му страна. Не му помогнаха особено да види добре как изглежда вътрешността на бара или дали грамадният мъж е напуснал залата. Единственото нещо, което Жан-Мишел знаеше със сигурност, беше, че му се повдига въпреки включените вентилатори. Мястото излъчваше лека воня на застоял цигарен дим, алкохол и сладострастие.
След минута-две Жан-Мишел долови нови стъпки. Те се различаваха значително от първите. Бяха уверени, но леки, и по-скоро потрепваха, отколкото стържеха пода. Миг по-късно Феликс Рихтер изплува в аленото сияние на бара.
Жан-Мишел разпозна елегантния тридесет и две годишен мъж от фотографиите, които беше виждал. Снимките обаче не бяха в състояние да предадат динамизма му. Рихтер беше висок метър и осемдесет, с руса късо подстригана коса и гладко избръснат. Беше облечен в безупречен костюм по поръчка, огледално лъснати обувки и черна вратовръзка на алени райета. Не носеше никакви скъпоценности. Хората на Рихтер считаха този навик за суетен и в партията нямаше място за такива хора.
„Медали. Това е единственото украшение, което позволявам на хората си да носят“ — беше казал хер Рихтер в уводната статия на вестника си „Unser kampf“ — „Нашата Борба“.
Очите му обаче бяха най-впечатляващи. Фотографиите изобщо не бяха успели да ги уловят. Дори и в червеното сияние на бара те бяха като копия. И веднъж уловили плячката си, не помръдваха. Рихтер беше от онези хора, които никога и от никого не извръщат поглед.
С приближаването си германецът направи любопитен жест, сякаш се канеше да измъкне пистолет. Ръката му се плъзна покрай крака и бедрото, после се стрелна право напред. Странно, но елегантно движение. Французинът я разтърси здраво, изненадан от силата на хватката.
— Направихте добре, че дойдохте — каза германецът. — И въпреки това съм изненадан; очаквах и работодателя ви.
— Както добре знаете, мосю Доминик предпочита да управлява бизнеса си от фабриката си — отвърна Жан-Мишел. — След като разполага с такива съвършени технологии, няма смисъл да напуска работното си място.
— Разбирам — каза Рихтер. — Няма фотографи, няма журналисти, значи господинът е тайнствен.
— Мосю Доминик е тайнствен, но не и безразличен — посочи Жан-Мишел. — Той ме изпрати да го
