раницата си. Изражението й беше ледено. Тя застана до въоръжения мъж, избута го настрани, притисна дулото на автомата под брадичката на Вернер и погледна табелката с името му върху нагръдния му джоб. После заяви:
— За да си нямаме никакви недоразумения, хер Даговер, искам да ви кажа, че героите просто ги убиваме. А сега, ако обичате, униформата. Веднага.
Вернер неохотно разкопча катарамата, притисна уоки-токито, за да се увери, че е в калъфа, и после пусна кожения колан на земята.
Докато разкопчаваше бронзовите копчета на униформата си, жената приклекна и вдигна колана. Очите й се присвиха.
Миниатюрният червен индикатор за включено светеше. Вернер усети как гърлото му пресъхва.
Съзнаваше добре, че е поел риск с включването му, за да може диспечерът да ги чуе. Понякога обаче работата изискваше рискове и той не изпита съжаление, че е поел този.
Жената натисна с палец бутона и изключи уоки-токито. После погледна мъжа зад Вернер и кимна.
Вернер Даговер само изхърка, когато мъжът плъзна парче меден тел около шията му и то опъна. Последното нещо, което почувства, беше раздираща болка…
Ниският як Ролф Мурнау от Дрезден, територията на бившата ГДР, стоеше отпуснато под дъба. Беше въоръжен и внимателно наблюдаваше хълма, който ги делеше от снимачната площадка. В едната си ръка държеше „Валтер Р38“, но това беше само видимото му оръжие. Затъкнатата му в колана ски-маска беше поръбена с шайби, които я превръщаха в опасно и неочаквано бойно средство. Иглата за шапки, скрита под яката на ризата му, беше съвършеното оръжие за пробождане на шии. Забий я във вената и малко я поразвърти. Кристалното стъкло на ръчния му часовник беше изненадващо ефективно оръжие, с което можеше да се издерат очите на противника. Гривната на дясната му ръка можеше да се плъзне по китката, превръщайки се в бокс.
Ролф непрекъснато се озърташе, за да се увери, че никой не се приближава откъм пътя. Никой не идваше, разбира се. Според плана той и двамата други членове на „Фойер“1 бяха паркирали до пътя и бяха навлезли в гората, докато пазачите пиеха кафе. Глупави дърдорковци!
Безцветните очи на Ролф бяха нащрек, а тънките му безцветни устни — плътно присвити. Това също беше част от обучението му. Беше тренирал упорито, докато овладее мигателния си рефлекс. Всеки боец изчаква противникът му да примига и в този момент атакува. Беше се научил също така да тренира със затворена уста. Един стон би открил на противника, че ударът му е попаднал в целта. А ако езикът ти е изплезен — мигновен удар под брадичката и ще си го прехапеш.
Ролф почувства прилив на гордост, вслушвайки се в гласовете на мошениците, педалите и богаташите на снимачната площадка от другата страна на хълма. Всичките щяха да изгорят в пламъците на „Фойер“. Някои още днес, останалите — по-късно. Но каквото и да се случеше, световното видение на Der Fuhrer щеше да се осъществи чрез хора като Карин и великия хер Рихтер.
Главата на младежа беше покрита с набола четина, която едва скриваше огненочервената свастика, врязана в скалпа му. Потта се стичаше в очите му, но той не я забелязваше. Карин държеше много на военните формалности и нямаше да одобри, ако той избършеше веждите си или се почешеше. Единствено на Манфред бяха позволени такива волности, макар че и той рядко се възползваше от тях. Ролф обожаваше дисциплината. Карин твърдеше, че без нея той и другарите му били „като отделни звена, несвързани в една верига“. И беше права. Навремето, когато се събираха в банди по трима, четирима или петима, Ролф и приятелите му бяха нападали отделни врагове, но никога вражеска група. Никога полицията или специализираните за борба с тероризма части. Тогава не знаеха как да канализират гнева и яростта си. Карин обаче щеше да промени тази ситуация.
Вдясно от Ролф, зад дъба, Карин Доринг приключваше със свалянето на униформата на Вернер, а едрият Манфред Пайпър бързаше да я нахлузи. След като трупът беше разсъблечен до бельо, двайсет и осем годишната жена го завлече през гъстата трева зад един голям камък. Ролф не предложи помощта си. Нали тя му бе наредила да застане на пост.
С крайчеца на окото си видя как Манфред с мъка навлича чуждите дрехи. Планът предвиждаше Карин и един от мъжете да се приближат до снимачната площадка, от което следваше, че единият от тях трябва да има — външния вид на охранител от „Зихерн“. И след като пазачът беше широкоплещест и дебел, и дума не можеше да става Ролф да го имитира. Така че Манфред пое тази задача, макар че ръкавите му се оказаха къси, а яката — тясна.
— Гледахте ли как ни приближаваше хер Даговер — каза Манфред, докато закопчаваше с усилие униформата.
Ролф знаеше, че Манфред не се обръща към него, така че премълча. Карин беше заета с укриването на тялото на Вернер във високата трева зад камъка, така че и тя не отговори.
— Начинът, по който нагласи значката и шапката си — продължи Манфред, — походката му, всичко това издава гордостта му, че е в униформа. Той е отраснал в Райха. Много е възможно да е бил и от Младите вълци. Подозирам, че дълбоко в сърцето си е бил един от нас. — Съоснователят на „Фойер“ поклати голямата си плешива глава, приключи с копчетата и опъна ръкавите. — Много е лошо, че мъже с неговата закалка се задоволяват с мизерното си съществувание. С малко повече амбиция и въображение той би могъл да бъде от голяма полза за каузата ни.
Карин се изправи, но не каза нищо. В това отношение беше пълна противоположност на приказливия Манфред.
И въпреки това Манфред беше прав. По всяка вероятност Вернер Даговер е бил като тях. И когато накрая огненият ураган се разбушуваше с пълна сила, те щяха да открият много съюзници сред хората като него. Мъже и жени, които да не се страхуват да почистят земята от физически и умствено непълноценните, от цветнокожите, от нежеланите етнически и религиозни групи. Но пазачът се бе опитал да сигнализира на своите началници, а Карин не прощаваше никакво противопоставяне. Тя би убила и него, ако той поставеше под въпрос водаческата й роля, и би имала пълното право на това. Както му беше казала, когато бе напуснал училище, за да стане войник на каузата — противопостави ли ти се някой веднъж, ще го направи пак. Риск, който никой командир не би поел.
Карин вдигна узито си, пъхна го в раницата и отиде до Манфред. Тридесет и четири годишният мъж не беше толкова фанатичен, не беше и толкова начетен като Ролф, но беше посветил живота си на Карин. През двете години, откакто Ролф беше във „Фойер“, той никога не ги бе виждал разделени. Не знаеше дали това е любов, взаимна защита или и двете, но завиждаше на връзката им.
След малко Карин беше готова, отново в образа на безгрижното момиче, който бе използвала при срещата с пазача. Погледна към хълма и каза нетърпеливо:
— Хайде.
Манфред обгърна раменете й и я поведе към площадката. Ролф ги изчака да се скрият от погледа му, обърна се и затича към пътя, където трябваше да ги чака.
4
Генерал Майк Роджърс съзерцаваше купчината комикси върху леглото си и се чудеше какво ли, по дяволите, се е случило с невинността.
Знаеше отговора, разбира се. Умира, като всяко друго нещо. Той се усмихна.
Четиридесет и пет годишният заместник-директор на Оперативния център се беше разбудил още в два и не бе успял пак да заспи. След смъртта на подполковник У. Чарлз Скуайърс при бойна мисия с командосите си от групата „Страйкър“, Роджърс всяка нощ бе прекарвал през ума си операцията в Русия. Военновъздушните сили бяха изпаднали в делириум след пробното изпълнение с невидимия за радарите хеликоптер „Москито“ и пилотите бяха получили пълен картбланш да направят каквото им е по силите, за да измъкнат Скуайърс от горящия влак. И въпреки това ключовите реплики при последвалия анализ на действията на ударната група непрекъснато се връщаха в съзнанието му.
