ги, за да оказвам влияние. Контролирайки тялото, контролирам и разума. Например, ако продължа натискам с ножа нагоре, знам, че острието ще опре в страничния ректусен мускул. Прережа ли го, за вас ще бъде изключително трудно да гледате нагоре или надолу. Ще ви се налага да носите превръзка на окото след това, иначе в противен случай ще бъдете дезориентиран, тъй като очите ви ще работят самостоятелно и — той се изсмя — ще изглеждате направо като надрусан, с едно око втренчено право напред, докато другото се движи съвсем нормално.
Жан-Мишел дишаше задъхано, краката му трепереха неудържимо. Ако гигантът зад него не го държеше здраво, щеше да рухне на пода. Усети леко боцкане над очната ябълка и изхлипа:
— Моля ви, не! Mon Dieu, хер Рихтер…
Германецът бавно поднесе лявата си ръка към ножа и опря длан в дръжката, сякаш се канеше да го забие с всичка сила.
— Знаехте ли също така — продължи спокойно Рихтер, — че това, което правим, е част от процеса за промиване на мозъците? Изучавал съм методиките на КГБ — те са правели чудеса с тях. Това, което се казва на индивид, подложен на състояние на болка и страх, се запечатва в мозъка му като най-чиста истина. Разбира се, това трябва да се повтаря непрекъснато, за да бъде наистина ефективно. Систематично и докрай.
Той натисна едва забележимо ножа. Убождането се превърна в крещяща болка.
Жан-Мишел изпищя. Не можеше да се овладее въпреки срама, който изпитваше.
— Какво мислите сега за равенството, мое малко агънце? — запита Рихтер.
— Мисля… Мисля, че сте пределно ясен.
— Пределно ясен ли? — запита Рихтер. — Това е първата ви смислена приказка от началото на разговора ни, макар и да се съмнявам, че е искрена.
И отново мръдна ножа, на което французинът реагира с поредния си писък.
— Това, което искам да ви кажа, всъщност е следното. Много скоро Доминик ще започне да изпитва далеч по-голяма нужда от мен, отколкото аз от него. Неговите Нови якобинци са една съвсем невзрачна сила, подходяща само за дребни местни дела. Аз обаче притежавам способността да стана интернационална сила. И ще стана. Новите му компютърни програми ще бъдат разпратени към американските градове, но те имат способността да убеждават единствено в извънработно време. Аз и помощниците ми можем да отидем лично в Америка, да се срещнем с американските нацисти и да ги вдъхновим. Ние сме хора от Фатерланда, родината на нашето движение. Вие сте хора, които са били сразени и принудени да служат. Светът ще ме последва и хората ще го направят сега, а не след пет или десет години. И едно също толкова важно нещо — те ще ни дадат пари. А това, мосю Орн, прави двама ни с Доминик повече от просто равни във всяко едно отношение. Това ме прави по-висшестоящ от него.
Рихтер се усмихна и след миг ножът изчезна в ръкава му.
Жан-Мишел простена: комбинация от болка и облекчение.
— Значи така — продължи германецът. — Когато се свържете с Доминик, разкажете му за урока, който ви предадох на тема унижение. Сигурен съм, че ще го разбере. Можете да му кажете също така, че никой, нито Карин Доринг, нито някой друг, някога ще възглави движението в Германия. Това е моя съдба. Да имате още някакви въпроси?
Портиерът разхлаби хватката си достатъчно, за да може французинът да разтърси глава.
— Отлично — заяви Рихтер и му обърна гръб. — Евалд ще ви извика такси и ще ви даде една минутка да се съвземете. Надявам се да се видим довечера. Ще бъде една незабравима нощ.
Рихтер потъна в мрака и едрият мъж пусна пленника си. Жан-Мишел се строполи на пода. Трепереше. С лявото око виждаше всичко обагрено в пурпурно, кръвта се процеждаше от горния му клепач и се стичаше върху долния.
Успя да извади кърпичката си. Когато я отдръпна от окото си, цялата беше покрита с бледорозови петна — кръв, разредена от сълзи. При всяко мигане изпитваше остра болка. По-лошо обаче от физическата болка беше душевното му страдание. Да се покаже такъв страхливец, да рухне така!
Повтаряше си обаче, че въпреки гаврата, която бе изтърпял, бе изпълнил заповедта на мосю Доминик. Бе направил предложението, но този надут неуправляем самохвалко го беше отхвърлил.
Рихтер обаче не подозираше за истинската причина, която движеше Доминик. Работата не беше да се подпомага разрастването на движението за етническа чистота, а да се създадат сериозни проблеми за германското правителство. Мосю Доминик искаше да дестабилизира Германия до такава степен, че да накара останалата част от Европа да внимава с четири очи да не допусне тази нация да диктува бъдещето на европейския Общ пазар. Тази роля се полагаше на Франция, а мозъкът на Франция се формираше от една шепа нейни милиардери. Азия и останалата част от света щяха да последват европейския Общ пазар, накъдето и да тръгнеше той.
И това неизбежно щеше да стане, когато хаосът сграбчеше Америка в лапите си. А когато целта бъдеше постигната, мосю Доминик щеше да се отърве от Рихтер. Преди повече от половин век французите бяха разбрали, че не е никак разумно да позволяват съсредоточаването на прекалено голяма власт в ръцете на германските фашисти.
След още няколко минути Жан-Мишел успя да се изправи на колене. Добра се до един стол и с огромно усилие се надигна. Раната вече бе започнала да смъди и да дразни окото, а всяко ново примигване усилваше яростта му към всичко германско.
Засега обаче се налагаше да сдържа страстите си. Жан-Мишел беше учен и като такъв се бе научил да бъде търпелив. А и освен това, както му беше казал мосю Доминик преди да тръгне за Германия, човек може да се поучи дори и от погрешната си стъпка. А тази специално му бе открила много за същината на новия Фюрер.
Французинът смъкна кърпичката от окото си и се насочи към вратата. Не погледна към Евалд за помощ. Отвори я, заслони с длан нараненото си око от жаркото следобедно слънце и бавно закрачи към чакащото такси.
8
Пътят от летището до центъра на града им отне тридесет и пет минути. Както винаги при подобни делови пътувания на Худ страшно му се прииска да има време да спре и да разгледа някои от сградите, паметниците и музеите, покрай които минаваха. Беше истинска мъка само да ги проследява с поглед от летящата със сто и трийсет километра кола. Църкви, които по времето, когато са се основавали Съединените щати, вече са имали история. Но дори и да имаше време, съвестта му едва ли би позволила да го използва. Където и да отидеше, той преследваше с всички сили целта, довела го на това място. Нямаше никакво време за развлечения и разходки. Отношението му към работата му бе спечелило сред колегите прозвището папа Павел II. Не беше много сигурен, но подозираше, че човекът, на когото трябваше да „благодари“ за този прякор, е служителката по печата в Оперативния център Ан Фарис.
Изпитваше странна тъга, гледайки как модерните небостъргачи проблясват покрай затъмнения прозорец на колата. Тъга към себе си и към Ан. Младата разведена жена трудно успяваше да крие привързаността си към Пол и когато им се случеше да работят рамо до рамо, той изпитваше страх от близостта й. Съществуваше някакво тъмно, потайно привличане, на което беше толкова лесно да се поддадеш. Да се поддаде? Един женен мъж с две малки деца — а той нямаше намерение да ги зарязва. Вярно, любенето със съпругата му вече не му доставяше никакво удоволствие. Ненавиждаше са за мисълта, но понякога изпитваше огромно удоволствие, когато се отървеше, без да изпълнява съпружеските си задължения. Тя вече не беше онази съблазнителна, привлекателна и енергична Шарън Кент, за която се бе оженил. Беше се превърнала на мумия. Беше персонаж от сериалите по кабелната телевизия с живот отделен от този на семейството и колеги, които той познаваше единствено от празниците по Коледа. За капак беше и по- възрастна и още по-уморена, без онази жажда, която бе изпитвала към него в началото.
Докато той, поне в сърцето си, продължаваше да е все още хлапак.
Разбира се, това беше само в сърцето му. Не можеше да се заблуждава, че като плът е онзи рицар от
