онова време — освен може би единствено в очите на Ан. Което всъщност беше причината непрекъснато да се чувства привличан от тях.
Но въпреки всичко двамата с Шарън бяха имали чудесни мигове заедно, бяха си изградили една любов, различна от онази, която бяха споделяли. Дори само мисълта, че ще се прибере у дома при семейството си след една хвърчаща любов в офиса, го караше да се чувства като… съзнаваше отлично как щеше да се чувства. Беше размишлявал над проблема достатъчно дълго при онези дълги прибирания у дома от базата в Андрюс след безсънни нощи, изпълнени с обсъждания на съобщения за пресата с Ан. Щеше да се чувства като жалък и презрян червей, криещ се от светлината и промушващ се сред мръсотията, за да оцелее.
А дори и да успееше да се пребори с чувството на вина, от негова страна една такава връзка не би била почтена към Ан. Тя беше добра жена, имаше ангелско сърце. Да я улови за ръката, да й вдъхне надежда, когато самият той не изпитва такава, да свърже по този начин живота си с нейния и този на сина й би било дълбоко погрешно.
Нищо обаче не успяваше да прогони желанието му към нея. Може би точно това беше причината двамата с Шарън да работят толкова упорито. Те заменяха страстта, която бяха изпитвали един към друг навремето, с нещо, което все още можеха да вършат със същия ентусиазъм, нещо ново и различно всеки ден.
„Господи — помисли тъжно Худ, — какво ли не бих дал само за една нощ като онези тогава.“
Хотел „АлстерХоф“ се намираше между двете знаменити езера на града, но Худ, Стол и Хърбърт едва имаха време да се нанесат и да се измият преди да поемат обратно. Хърбърт хвърли един поглед през прозорците, докато провери набързо стаята с електронна метла за евентуални подслушвателни устройства.
— Случихме на хубава гледка, а? — обади се Хърбърт, докато пътуваха надолу с асансьора. Играеше разсеяно с дръжката от лопатка, която държеше под лявата облегалка на количката си. Под дясната пък беше пъхнал нож. — Тия езера ми напомнят за Чесапийк.
— Това са Биненалстер и Аусеналстер — обади се услужливо младият пиколо. — Вътрешен Алстер и Външен Алстер.
— Има смисъл — призна Хърбърт и пъхна дръжката в куките под облегалката. — Макар че лично аз бих ги кръстил Големия Алстер и Малкия Алстер. Като гледам, едното езеро май е поне десет пъти по-голямо от другото.
— Триста деветдесет и пет акра срещу четиридесет и пет — отвърна младежът.
— Значи почти съм улучил — коментира Хърбърт. Асансьорът меко намали, достигайки фоайето. — И все пак мисля, че моите имена са по-добри. Човек винаги може да различи едрото от дребното. Но пък винаги може да се обърка, ако не знае кой край на града е вътрешен и кой — външен.
— Може би не е зле да оставите бележка в кутията за предложения — обади се пиколото и посочи с пръст. — Ето я там, точно до кутията за писма.
Хърбърт го изгледа подозрително. Худ също не беше сигурен дали хлапакът си бие майтап с тях, или просто е услужлив. Германците поне според него нямаха чувство за хумор, макар и да беше чувал, че младото поколение бързо усвоявало американския сарказъм от американските филми и телевизията.
— Може и да го направя — заяви Хърбърт, докато изкарваше количката си от асансьора, и вдигна очи към Стол, който се бе превил под тежестта на раницата си. — Нали имаш електронен преводач? Какво казва той по въпроса?
Стол набра английските думи върху електронния уред с размери на книга джобен формат. Миг след това немският еквивалент изплава върху течнокристалния дисплей.
— Май трябва да им казват Гросалстер и Клайналстер — съобщи му Стол.
— Няма по-елегантно решение, така ли? — запита Худ.
— Няма — съгласи се Хърбърт. — Знаеш ли обаче какво ми идва наум? Направо ме убива, като се сетя какви имена си имаме във Филаделфия. Езерото Умрялата котка, Червясалата река…
— Тия ми харесват — прекъсна го Стол. — Пред взора ми веднага изниква пейзаж.
— Да, ама не от ония, дето ги гледаш по пощенските картички — каза Хърбърт. — Всъщност в универсалните магазини могат да се намерят само картички от Мейн Стрийт и старото училище и нищо друго.
— На мен лично най са ми по душа езерото и рекичката — заяви Стол.
Докато напредваха през гъмжащото фоайе, Худ се огледа за Мартин Ланг и заместник-министъра на външните работи Рихард Хаузен. Не се познаваше с Хаузен, но изпитваше силно желание да види отново германския електронен магнат Ланг. Бяха прекарали известно време заедно, когато Лос Анджелис беше домакин на международни гости при една компютърна конвенция. Топлотата, искреността и интелигентността на Ланг бяха впечатлили Худ. Той беше хуманист, ясно съзнаващ, че без щастливи работници не може да има просперираща компания. При него съкращения нямаше. Трудните периоди и моменти се дължаха на некадърно висше управление, а не на работниците.
Когато дойде моментът да се определи цената на новата рожба на Майк Роджърс и Мат Стол, регионалния оперативен център, или РОЦ, Ланг беше първият човек, дошъл им наум за компютрите, от които щяха да се нуждаят. Патентованата от компанията му технология, базирана на фотони, беше лесно приспособяема за конкретни нужди, с изключителни предимства, но и много скъпа. Худ обаче бе наясно, че изграждането на РОЦ ще е деликатен акт, който ще изисква изключително балансиране. Прокарването на половинмилиардния бюджет за РОЦ през Конгреса щеше да е изключително трудно, още повече когато се закупуваха вносни компоненти. В същото време Оперативният център щеше да се изприщи, вкарвайки РОЦ в чужди страни, освен ако той не съдържаше компютърно оборудване от тези страни.
Според Худ окончателната ситуация се свеждаше до две неща. Първото беше, че Германия скоро щеше да стане водещата страна в европейския Общ пазар. Възможността да се вкарва и придвижва относително свободно мобилен шпионски център даваше шанс на САЩ да следят отблизо всичко, което ставаше в Европа. Конгресът със сигурност щеше да го хареса. Второто пък беше, че компанията на Ланг, „Hauptschlussel“, или „Главен ключ“, щеше да е съгласна да закупи голяма част от материалите, необходими за този и други проекти, от американски компании. Така една голяма част от парите щяха да останат в Съединените щати.
Худ бе уверен, че ще успее да убеди Ланг в това. Той и Мат щяха да му демонстрират една нова технология, в която германците със сигурност биха поискали да вземат участие; това беше нещо, с което малкият научноизследователски отдел на Оперативния център се беше сблъскал, докато търсеше начин да провери интегритета на високоскоростни електрически вериги. Макар че Ланг беше почтен човек, той беше също така бизнесмен и патриот. Познавайки отлично цялото оборудване и възможности на РОЦ, Ланг би могъл да убеди правителството си да се ангажира с технологически контрамерки за националната си сигурност. И тогава вече Худ можеше да отиде в Конгреса за парите, необходими да се подронят тези мерки, парите, които той би се съгласил да бъдат похарчени в американски компании.
Той се усмихна. Колкото и странно да изглеждаше на Шарън, на която й се повдигаше от всякакви пазарлъци, и на Майк Роджърс, който беше всичко друго, само не и дипломатичен, Худ обожаваше този процес. Постигането на различни неща на международната политическа арена приличаше на сложна шахматна партия. Макар и никой играч да не излизаше невредим от нея, беше забавно да се наблюдава колко фигури е способен да запази човек.
Спряха до хотелските телефони, настрани от потока гости. Худ навлезе сред бароковия декор на фоайето.
Златната коса блесна през входната врата. Окото му се закачи в нея не толкова поради самото движение, колкото заради начина, по който се бе тръснала. На излизане от фоайето главата й рязко се наклони надясно и дългата й руса коса се разлюля наляво.
Худ остана втрещен. „Като птица, стрелнала се във висините!“
Неспособен да помръдне, Худ безсилно проследи с поглед как жената изчезва вдясно. Един продължителен момент той нито примигна, нито си пое дъх. Шумът във фоайето, толкова отчетлив допреди няколко секунди, внезапно се бе превърнал в приглушен ромон.
— Шефе? — обади се Стол. — Видя ли ги?
Худ не му отговори, а се втурна към вратата, провирайки се между хората и струпания багаж, разблъсквайки с рамо най-упоритите да се отместят от пътя му.
