и Франция от друга страна.
— С признаването на злодействата, извършени от нас — каза той, — сякаш нарушихме някакъв престъпен кодекс за мълчание. Сега ни считат за малодушни, за хора, не успели да отстоят убежденията си.
— Което обяснява защо трябваше да притиснем японците към масата за преговори с две атомни бомби — промърмори под носа си Хърбърт.
Друга значителна промяна, която Худ бе забелязал през изминалите няколко години, беше нарастващото негодувание от асимилацията на бившата Източна Германия. Това беше една от личните болежки на Хаузен, както учтиво го описа той.
— Това е съвсем друга страна — каза той. — Все едно Съединените щати да направят опит да погълнат Мексико. Източногерманците са наши братя, но те са възприели съветската култура и съветския начин на мислене. Инертни са и считат, че им дължим репарации, загдето сме ги изоставили в края на войната. Протягат ръце не за инструменти и дипломи, а само за пари. И когато не ги получат, вливат се във всякакви банди и почват да прилагат насилие. Изтокът въвлича нацията ни във финансова и духовна бездна и ще са ни нужни десетилетия, за да се измъкнем от нея.
Худ се изненада от нескрития гняв на политика. Това обаче, което го изненада още повече, беше, че техният иначе безупречен сервитьор изрази с грухтене одобрението си, докато им пълнеше чашите с минерална вода.
— Два пфенига от всяка марка, която заработва той, отиват за помощи на Изтока — посочи Хаузен към келнера.
Темата за РОЦ не беше засегната. Това щеше да стане по-късно, в хамбургския офис на Хаузен. Германците считаха, че трябва да опознаят партньорите си преди да започне процесът на съблазняване.
По едно време клетъчният телефон на Хаузен изписука. Той го измъкна от джоба на жилетката си, извини се и се извърна настрани да отговори.
Ярките му очи потъмняха и тънките му устни се извиха надолу. Не каза почти нищо.
Когато разговорът привърши, Хаузен сложи телефона на масата и каза:
— Беше помощникът ми. Терористи нападнали снимачна площадка близо до Хановер. Четирима души са мъртви. Едно американско момиче е изчезнало и имаме основание да мислим, че е отвлечено.
Ланг посивя.
— Филмът… да не е „Тирпиц“?
Хаузен кимна, без да крие тревогата си.
— Знаят ли кой го е извършил? — запита Хърбърт.
— Никой не е поел отговорността — отвърна Хаузен. — Но стрелящият е бил жена.
— Доринг — произнесе Ланг. — Това може да е само Карин Доринг, водачът на „Фойер“. Една от най- войнствените неонацистки групировки в Германия. — Гласът му бе равен, изпълнен с тъжна монотонност. — Рихард е прав. Тя събира млади отрепки от Изтока и ги обучава сама.
— Не е ли имало охрана? — запита Хърбърт.
— Една от жертвите е пазач — отвърна Хаузен.
— Но защо ще им е да атакуват снимачна площадка? — запита Худ.
— Това е съвместна германо-американска продукция — каза Хаузен. — Достатъчна причина за Доринг. Тя иска да изхвърли всички чужденци от Германия. Терористите обаче също така са отвлекли и каравана, пълна с нацистки реликви. Медали, оръжия, униформи, все от този род.
— Сантиментални копелета! — изръмжа Хърбърт.
— Възможно е — изрече Хаузен. — Но може би имат други цели. Разбирате ли, господа, от няколко години насам се наблюдава един отвратителен феномен, наречен Дните на хаоса.
— Чувал съм — каза Хърбърт.
— Едва ли е било по масмедиите — отвърна Хаузен. — Нашите репортери не искат да отразяват събитието.
— Но това не ги ли прави нещо като съучастници в цензура от нацистки тип? — зачуди се Стол.
— Не, разбира се. Не ги обвинявам. Чух за Дните на хаоса от приятели в Интерпол. Наистина гадна работа.
— Така е — съгласи се Хаузен и погледна първо Стол, после Худ. — Групи на ненавистта от цяла Германия и дори от други страни се събират в Хановер, на сто километра на юг оттук. Правят ралита и обменят гадните си идеи и литература. Някои, включително групата на Доринг, са превърнали в традиция атаките на символични, както и на стратегически цели по време на тези сборища.
— В крайна сметка разузнаването ни кара да вярваме, че това е групата на Доринг — вметна Ланг. — Тя е бърза и много, много внимателна.
— А правителството се бои да ги халоса през Дните на хаоса, за да не създаде излишни мъченици — каза Хърбърт.
— Така е, повечето хора от правителството се боят именно от това — съгласи се Хаузен. — Страхуват се от все по-нарастващата и нескривана гордост, която иначе много германци с десни разбирания изпитват към това, което нацията, съживена и мобилизирана под ръководството на Хитлер, е успяла да постигне. Тези представители на правителството искат да изтрият от политическата карта радикализма, без да наказват споделящите го. Особено по време на Дните на хаоса, когато толкова много антагонистични елементи са извън контрол, правителството действа изключително внимателно.
— А вие на какво мнение сте? — запита Худ.
— Мисля, че трябва да направим и двете. Да ги мачкаме на всяко място, където се появят, и после да използваме законите, за да прогоним и останалите.
— Значи вие мислите, че тази Карин Доринг и групата й са търсели реликвите специално за Дните на хаоса? — запита Хърбърт.
— Раздаването на тези музейни експонати между тях ще привърже притежателите им директно към Райха — произнесе Хаузен замислено. — Само се опитайте да си представите как би ги мотивирало това.
— За какво? — запита Хърбърт. — За повече нападения ли?
— И това — отвърна Хаузен, — или може би просто за лоялност. При наличието на седемдесет или осемдесет подобни групи, жадуващи за нови членове, лоялността е нещо много важно.
— Или пък вестта за кражбата ще раздуха смелостта в сърцата на онези, които прочетат за това във вестниците. Мъже и жени, които, както казва Рихард, все още продължават тайно да обожават Хитлер — каза Ланг.
— Какви са новините за американското момиче? — запита Хърбърт.
— Тя е стажантка във филма — отвърна Хаузен. — За последен път са я видели да влиза в караваната. Полицията смята, че е възможно да са я отвлекли заедно с автомобила.
Хърбърт хвърли поглед към Худ, който помисли малко и после кимна.
— Извинете ме — каза Хърбърт, отблъсна количката си от масата и потупа телефона под облегалката за дясната му ръка. — Ще си намеря някое спокойно ъгълче, където да поговоря по телефона. Може би ще успеем да добавим малко информация към базата данни на разузнаването.
Ланг му благодари и отново му се извини. Хърбърт го увери, че няма за какво да се извинява.
— Терористи отнеха съпругата и краката ми в Бейрут — каза той. — И всеки път, когато видя налудничавите им лица, използвам възможността да смажа колкото може повече от тях. — Той изгледа Хаузен. — Тези копелета са най-голямата ми грижа, хер Хаузен, и аз живея единствено само за да ги унищожавам.
Хърбърт се извърна рязко и затъркаля количката си сред масите. Хаузен се замисли. Лиз имаше право: тук нещо ставаше.
— Ние водим тази битка повече от петдесет години — изрече Хаузен с гробовен глас. — Можете да направите ваксина срещу болестта и да намерите подслон срещу бурята. Но как да се защитите срещу това? Как да победите ненавистта? А това е нещо, което непрекъснато се разраства, хер Худ. Всяка година никнат като гъби нови групи с все повече членове. Господ да ни е на помощ, ако някога решат да се обединят.
— Моят заместник-директор в Оперативния център веднъж каза, че една идея може да се победи с по-
