Златната лейди!
Добра се до отворената врата и се стрелна през нея. Погледна надясно.
— Такси? — запита едно пиколо в ливрея.
Худ дори не го чу. Обърна се на север и видя едно такси да се отдалечава към главната артерия на града. Яркото слънце му пречеше да се вгледа във вътрешността на автомобила. Той се обърна към пиколото.
— Не се ли качи току-що една жена в това такси? — запита Худ.
—
— Познавате ли я? — запита настойчиво Худ. Още докато произнасяше думите, осъзна колко заплашително звучаха. Пое си дълбоко дъх. — Извинявайте. — Не исках да ви крещя така. Просто… Мисля, че познавам тази жена. Тя гост на хотела ли е?
— Не — отвърна пиколото. — Остави някакъв пакет и си тръгна.
Худ махна с палец към фоайето зад гърба си.
— Къде го остави?
— Не на рецепцията — отвърна пиколото. — Даде го на някого.
Възрастна англичанка се приближи в търсене на такси.
— Извинете — каза младежът на Худ и се обърна към дамата.
В този момент изникна Стол, последван от Хърбърт.
— Какво става — попита Стол. — Ти хукна като някой, дето кучето му е решило да се поразходи по магистралата. Добре ли си?
Худ кимна.
— Да бе, вярвам ти — обади се Хърбърт.
— Добре съм — изрече Худ с далечен глас. — Аз… всъщност нищо. Това е дълга история.
— Видя ли някого?
За момент Худ остана мълчалив, после каза:
— Да.
— Кого? — запита Хърбърт.
— Една златна лейди.
Стол само цъкна с език.
Худ изчака пиколото да се върне при тях и го попита:
— Случайно да видяхте на кого остави пакета? Младежът поклати глава.
— Съжалявам. Тъкмо виках такси за хер Тсубурайя и не успях да забележа.
— Няма нищо. — Худ измъкна една десетдоларова банкнота и я подаде на пиколото. — Ако дамата случайно се върне, бихте ли се опитали да проверите коя е тя? Кажете й, че Пол… — Той се поколеба. — Не, не й казвайте кой иска да знае. Само се опитайте да разберете коя е, става ли?
—
Стол побутна Худ с крак.
— Хей, за десетарка и аз ще почакам тук. Двойно подсигуряване.
Худ дори не го чу. Това беше истинска лудост. Още не можеше да реши дали е навлязъл в територията на мечтите, или на кошмара.
Една дълга черна лимузина се плъзна покрай бордюра. Пиколото се приведе и отвори вратата. Отвътре се показа набит среброкос мъж. Двамата с Худ впиха едновременно погледи един в друг.
— Хер Худ! — изрече Мартин Ланг с лъчезарна усмивка, слезе и протегна ръка. — Толкова е хубаво пак да се видим. Изглеждате чудесно.
— Вашингтон ми действа много по-благотворно от Лос Анджелис — отвърна Худ.
Гледаше Ланг, но пред очите му още беше онази жена. Движението на главата й, блясъка на косите й…
„Стига — изкрещя той в себе си. — Имаш толкова важна работа. И собствен живот.“
Докато Худ представяше колегите си, един висок рус мъж с изразителни черти, между четиридесетте и петдесетте, излезе от колата и бавно ги приближи.
— Хер Худ — каза Ланг, — позволете ми да ви представя Рихард Хаузен.
— Добре дошли в Хамбург — проговори Хаузен. Гласът му беше звучен, а английският му — безупречен. Поздрави всекиго поотделно със стискане на ръка и леко привеждане.
Худ с изненада установи, че Хаузен е пристигнал без обичайния антураж от помощници. Американските официални лица не стъпваха и крачка, без край тях да пърхат поне две момчета за всичко.
Първото впечатление на Стол обаче беше различно.
— Напомня ми за Дракула — прошепна офицерът по поддръжката на Операционния център.
Худ се престори, че не е чул коментара на Стол, макар той да не беше лишен от основание. Хаузен беше облечен в черен костюм. Лицето му беше бледо, но напрегнато. Излъчваше осезателната учтивост на човек от Стария свят. Образът на Дракула обаче наистина би бил най-точното описание за този човек. Рихард Хаузен преследваше неонацисти. Служебният психолог на Оперативния център Лиз Гордън беше използвала информацията, съдържаща се в гофъра на Обединените нации в Интернет, за да подготви портрет на Хаузен. Бе го описала като човек, обзет от „ненавистта на капитан Ахав, но насочена към радикалите с десни убеждения“, и бе пояснила, че Хаузен не само гледа на тях като на заплаха за статуса на нацията си като член на международната общност, но и че „ги атакува със страст, предполагаща личен мотив, вероятно свързан с нещо в миналото му. Твърде възможно това да се дължи на жестокото отношение, на което е бил обект като дете, случващо се на много селски момчета, изпратени да продължат образованието си в големия град.“
В една забележка под черта Марта Макол бе предположила, че Худ трябва да е нащрек за едно нещо: че Хаузен може би търси по-близки връзки със САЩ, за да изкара от релсите националистите и да привлече атаките им върху себе си. „Това би му осигурило имиджа на мъченик, така нужен на политиците“ — пишеше тя.
Худ помести тази мисъл в едно от крилата на мозъка си с надпис „може би“. Засега за него присъствието на Хаузен на срещата беше индикация за голямото желание на германската електронна индустрия да работи с правителството на САЩ.
Ланг ги поведе към лимузината с обещанието, че ще се насладят на най-фината истинска германска храна в Хамбург, както и на най-хубавия изглед на Елба. Худ не придаваше кой знае какво значение на факта какво яде или къде. Единственото, което го вълнуваше, беше да се потопи в работа и дискусии и да стъпи отново на краката си.
Този път обаче Худ яде с огромно наслаждение, макар че когато отнасяха празните съдове, Стол се приведе към него и му довери, че супата от костенурка и боровинките със захар и сметана съвсем не предизвиквали у него усещането, както когато си похапвал бифтек и ягодов шейк.
Според германските обичаи обядът беше много ранен и ресторантът беше празен. Разговорът се водеше предимно на политически теми, възпламенен от обсъждането на наближаващата петдесета годишнина от плана „Маршал“. За почти две десетилетия работа с международни изпълнители, инвеститори и политици Худ се бе уверил, че повечето германци са благодарни за програмата за възстановяване, възродила Германия от развалините на войната. Също така бе открил, че някои от същите тези германци са упорити апологети на действията на Райха. През последните няколко години обаче той също така бе забелязал, че все повече и повече германци изпитват и гордост от това, че са приели безусловно отговорността за действията на страната си по време на Втората световна война. Рихард Хаузен бе взел активно участие в издействането на репарации за жертвите на концентрационните лагери.
Мартин Ланг също изпитваше гордост, макар и с привкус на горчивина.
— Японското правителство използва думата „извинение“ едва на петдесетата годишнина от приключването на войната — каза Ланг още преди да им поднесат ордьоврите. — А на французите им беше потребно още повече време да признаят, че държавата им е била съучастник в депортирането на седемдесет и пет хиляди евреи. Това, което направи Германия, надхвърля всякакво въображение. Все пак като нация поне полагаме всички усилия да осмислим случилото се.
Ланг отбеляза, че един от страничните ефекти от това е възникналото напрежение между тях и Япония
