представлявам в тази дискусия, а също така да бъда негови очи и уши в Дните на хаоса.
Рихтер се ухили.
— И да бъде абсолютно сигурен, че дарението, което така щедро даде за празника, ще бъде изразходвано по предназначение.
Жан-Мишел поклати глава.
— Грешите, хер Рихтер. Мосю Доминик не е такъв човек. Той инвестира само в хора, на които вярва.
Германецът улови госта си за лакътя и го поведе бавно през мрака.
— Не се чувствайте задължен да защитавате Доминик пред мен — проговори Рихтер. — Не е лошо човек да държи под око действията на равните си.
Равни ли? Жан-Мишел се позачуди. Мосю Доминик притежаваше производствена компания на стойност един милиард долара и контролираше една от най-могъщите десни групи във Франция… в света. Хората, които той признаваше за равни на себе си, се брояха на пръсти. А въпреки паралелните им интереси, хер Рихтер не беше сред тях.
— Харесва ли ви стаята, която ви резервирахме? — попита Рихтер.
— Изключително приятна — отвърна Жан-Мишел. Все още се бунтуваше срещу арогантността на Рихтер.
— Радвам се — каза германецът. — Това е един от малкото оцелели стари хотели в Хамбург. През войната съюзниците са изравнили по-голямата част от града със земята. Нещастието на Хамбург се корени във факта, че е морско пристанище. Ирония на съдбата е, че много от тези стари дървени сгради са оцелели. — Той направи жест, сякаш обхващайки цял Санкт Паули. — Съюзниците не са атакували проститутките и пияниците, а само майките и децата. И въпреки това според тях ние сме чудовищата, отговорни за зверствата от рода на митичния Холокост.
Жан-Мишел усети как мълчаливо се солидаризира с внезапната разгорещеност на Рихтер. Макар в Германия отричането на Холокоста да се преследваше от закона, той знаеше, че по времето на следването си в медицинския факултет Рихтер го беше правил редовно. Дори и отнемането на пълната му стипендия заради антисемитските му изказвания не го беше спряло. Служителите на съда с голяма неохота осъждаха такива агитатори, които иначе в други отношения бяха съвсем примерни граждани, но накрая се бяха видели принудени да вземат мерки, понеже един чуждестранен телевизионен екип бе записал на видеолента неговата реч в Аушвиц, посветена на „Еврейската лъжа“, и я бяха излъчили. Той прекара две години в затвора, като през това време помощниците му управляваха младите последователи на делото, с което допринасяха легендата около името му да се разраства.
Мъжът пред него бе смел и отдаден до смърт на каузата и Жан-Мишел реши да поправи неприятното начало на разговора им. А освен това имаха да вършат и сериозна работа.
Стигнаха до една маса и Рихтер включи лампата по средата й. Жан-Мишел го изчака да седне и чак тогава го последва. Светлината не докосваше очите на германеца, но въпреки това Жан-Мишел ги виждаше. Бяха почти прозрачни на лампата. Този мъж бе натрупал истинско съкровище от клуба си и от проституцията, която управляваше в Берлин, Щутгарт, Франкфурт и Хамбург. Французинът обаче беше готов да се обзаложи, че Рихтер е бил гадно копеле дори още когато е бил беден.
Жан-Мишел вдигна поглед към втория етаж. Той представляваше поредица от врати. Очевидно за стаи, където клиентите на заведението можеха не само да танцуват.
— Доколкото разбираме, вие държите тук апартамент, хер Рихтер.
— Да — отвърна германецът. — Макар и да го ползвам не повече от две нощи на седмица. Прекарвам повечето от времето си на юг, в апартаментите на националсоциалистическата партия „21 век“ в Бергсдорф. Там всъщност кипи най-оживената дейност на движението ни. Там се пишат речи, дават се напътствия и консултации по телефона, разпращат се съобщения по електронната поща, излъчват се радиопредавания, публикува се нашият вестник… впрочем, имате ли броя ни от тази седмица? Жан-Мишел кимна.
— Отлично — продължи Рихтер. — Всичко е абсолютно законно. Не е като в ранните ми години, когато властта ме преследваше като куче с всевъзможни скалъпени обвинения. Така че вие сте дошли тъкмо навреме да отдадете почит на Дните на хаоса. И да представлявате работодателя си в „обсъжданията“, както той ги нарече в единствения ни кратък разговор по телефона.
— Да, хер Рихтер. — Жан-Мишел се приведе напред и сплете ръце върху масата. — Дошъл съм с едно предложение.
Изпита остро разочарование, защото Рихтер дори и не помръдна, а каза съвсем спокойно:
— Цял съм внимание.
— Малцина са посветени във факта, че мосю Доминик подкрепя неонацистки групи по целия свят. Бръснатите глави в Англия, Войниците в Полша, асоциацията „Само за бели в Америка“. Той се опитва да изгради една световна мрежа от организации с една обща цел — етническа чистота.
— Заедно с неговите Нови якобинци — каза Рихтер, — това ще увеличи силата му до шест хиляди членове.
— Някъде там — съгласи се Жан-Мишел. — И когато нахлуе в електронните мрежи в Америка, този брой със сигурност ще нарасне.
— Почти сигурно — потвърди Рихтер. — Виждал съм копия от игрите му. Страшно занимателни са.
— Предложението на мосю Доминик е да доведете вашата организация „21 век“ в нашите редици. Той ще ви осигури финансиране, достъп до технологията на „Demain“ и роля при формирането на бъдещето на света.
— Роля — изрече Рихтер. — Също като в някаква пиеса.
— Не в пиеса — коригира го французинът. — В историята.
Рихтер се усмихна студено.
— Защо ми е да приемам роля в драма на Доминик, когато мога да режисирам собствена пиеса?
Жан-Мишел за втори път се порази от самомнението му.
— Защото мосю Доминик притежава ресурси, за които вие можете само да мечтаете. А чрез връзките си може да ви предложи политическа и персонална защита.
— Защита от кого? — запита Рихтер. — Правителството не смее да ме докосне дори и с пръст. Двете години, прекарани в затвора, ме превърнаха в мъченик на каузата. А хората ми са посветени до смърт на делото.
— Има и други лидери — изрече Жан-Мишел с неприкрита заплаха. — Други потенциални нови фюрери.
— Така ли? — запита Рихтер. — Да не би да имате някого предвид?
Французинът изпитваше остро изкушение да натрие здраво носа на тоя самовлюбен палячо и сега му се предостави идеалната възможност.
— Да ви кажа честно, хер Рихтер, говори се, че Карин Доринг и „Фойер“ са изгряващите звезди на движението.
— Така ли? — запита любезно Рихтер.
Жан-Мишел кимна. Знаеше, че преди две години Феликс Рихтер и Карин Доринг са били открити врагове. Тогава Карин бе напуснала Източна Германия вече сгодена за тероризма, а току-що излезлият от затвора Рихтер проповядвал политическа активност. Критикували се открито до момента, в който двама членове на „Фойер“ нападнали от засада и убили двама членове от групата на Рихтер. Накрая вождовете провели среща в един берлински хотел и се споразумели да преследват целите си, без да се критикуват и да си пречат. Въпреки всичко обаче между небрежната в облеклото си източногерманска партизанка и елегантния западногермански лекар напрежението си оставаше.
— Карин е енергична, обаятелна и смела — каза Жан-Мишел. — Според сведенията, с които разполагаме, тя е планирала и водила атаката срещу банката в Бремен, тя е причинила пожара в съдебната зала в Нюрнберг…
— Да, тя е автор на това и на още доста — прекъсна го Рихтер. — Карин е много добра в бойните действия. Тя е боец, който води останалите бойци, уличен боец, полеви командир. Това обаче, което вие и нейните последователи пропускате да отбележите, е, че тя не е от хората, способни да изградят или поведат политическа партия. Тя все още настоява да участва лично във всяка своя мисия и един ден властите или някоя погрешно хвърлена бомба ще я унищожат.
