Хърбърт очакваше гъмжило от бръснати глави и кафяви ризи или нови-новенички кожени псевдонацистки униформи с ленти по ръкавите. Но пънкарите наброяваха не повече от десетина-петнадесет души. Повечето мъже и няколкото жени, които видя, бяха с официални дрехи и модерни консервативни прически. Напомняха млади брокери или адвокати, дошли в Хановер за някаква конференция. Именно обичайността всяваше някакво особено чувство на страх. Това би могло да бъде родният град на Хърбърт.
Докато напредваше бавно, той се вслушваше в разговорите през отворения прозорец. Не владееше перфектно немски, но схващаше достатъчно, за да разбере за какво става дума. Тези хора си бъбреха за политика, компютри и кулинария! Съвсем не беше така, както си го бе представял — гъмжило от млади хора, пеещи стари германски песни. Нищо чудно, че властите гледаха много-много да не се мяркат насам по време на Дните на хаоса. Защото ако се появяха, можеше да им се наложи да арестуват някои от водещите лекари, адвокати, борсови брокери, журналисти, дипломати и един Господ знае какви още изтъкнати представители на нацията. Ако тези хора решаха един ден да се опълчат на правителството, германските закони щяха да се срутят като картонени кули и светът отново би имал причина да се страхува.
В дъното на улицата имаше маса за регистрация. Тълпата, която чакаше пред масата, набъбваше с всяка секунда, но никой не се блъскаше, никой не се оплакваше; нищо не нарушаваше общата атмосфера на другарство. Хърбърт намали скоростта и започна да наблюдава как организаторите събират пари, раздават програмите за вечерта и продават червено-черни стикери за броните на автомобилите и значки.
И всичко беше изпипано законно и безупречно. Точно там беше проблемът, разбира се. За разлика от бръснатите глави, на които се гледаше като на низши в йерархията неонацисти, тези мъже и жени бяха достатъчно умни да се придържат към закона. А когато се съберяха достатъчно много, за да излъчат кандидати и да гласуват, щяха да променят закона. Точно както бяха постъпили през март 1933 година, когато законът бе дал на Хитлер диктаторска власт над цялата нация.
Един от домакините, висок млад мъж с пясъчноруса коса, стоеше вдървено зад масата, стискайки ръката на всеки новопристигнал.
Зад Хърбърт започваха да се трупат коли. Той освободи ръчната спирачка, натисна с длан педала на газта и колата се втурна по улицата. Той беше ядосан: ядосан на тези чудовища с болни съзнания, наследници на война и геноцид, и ядосан на системата, която им даваше правото да съществуват.
Зави по една от улиците, спря и натисна един бутон до радиото. Лявата задна врата се отвори и устройството, което държеше количката, се плъзна и я остави плавно на тротоара. Хърбърт се пресегна назад и я придърпа. Реши да си поговори с хората от компанията, за да доставят такива коли в Щатите. Те наистина биха направили живота на братята му по съдба по-лесен.
Плъзна се в креслото и натисна един бутон на вратата на колата да си прибере обратно устройството. После затръшна вратата и затъркаля количката по улицата към Бирената зала.
22
Доминик подушваше победата. Тя беше само на една ръка разстояние.
Чувстваше я още по-силно, особено след като нюйоркският му адвокат му беше телефонирал, за да му каже, че нюйоркското полицейско управление и ФБР са захапали примамката. Бяха арестували екипа „Чиста нация“, който Доминик бе подготвял за тази цел в продължение на много месеци. Гърни и хората му щяха да понесат ареста и процеса като истински нацисти: гордо и без страх. И в същото време щяха да изпратят ФБР до запасите от оръжие и литература и щяха да предадат човека, изнасилил лесбийките в Чикаго. А ФБР със сигурност нямаше да пропусне шанса да пошуми с успеха си.
Успеха си. Доминик иронично се усмихна. Да целиш мюре. Лов, който щеше да им отнеме време и персонал и най-важното, щеше да отведе най-добрите им служители на закона в погрешна посока.
Бе се оказало много лесно да преметнат ФБР. Бяха внедрили свой човек в редиците им. Винаги постъпваха така. Той беше приет заедно с други членове. Но тъй като агентът на ФБР, Джон Уули, още не беше навършил и тридесет години и нямаше предварителен стаж в организацията, двама членове на „Чиста нация“ бяха заминали в Калифорния да „навестят“ майката, на която той пишеше. Макар че от ФБР й бяха наели къща и я бяха осигурили с легенда, всеки ден тя провеждаше по два или три телефонни разговора от автомати в местния универсален магазин. Скрита видеокамера, насочена към телефонните автомати, разкри, че разговорите се провеждат с бюрото на ФБР във Финикс. Лидерът на „Чиста нация“ Рик Майърс подозираше, че самата мисис Уули по всяка вероятност е ветеран от ФБР. Представителите на „Чиста нация“ позволиха на Уули да остане в групата, за да могат да захранват властите с фалшива информация.
През това време Доминик бе търсил американски неонацисти, които да изпълнят предназначената за страната част от плана му. Жан-Мишел бе открил „Чиста нация“, а присъствието на Уули пасваше идеално на плановете на Доминик.
Мисис Уули и „синът“ й щяха да си получат заслуженото. Само след няколко седмици, когато Съединените щати потънеха в хаос, „семейство“ Уули щеше да стане първата жертва. Проклетата дъртачка щеше да бъде изнасилена и ослепена във взетата под наем къща, а предателят щеше да бъде кастриран и оставен жив за назидание на другите мераклии за герои.
Доминик се изправи и погледна през полупрозрачното огледало залата за конференции, съседна на кабинета му, помещение с изглед към подземната му фабрика. Под краката му, в помещение, служило за производство на брони и метални оръжия по време на албигойския кръстоносен поход през тринадесети век, работници сглобяваха устройства за видеоигри и пресоваха компактдискове. В една отделена част, откъм добре изолираната крайречна страна на помещението, техниците изпращаха образци от игрите по мрежата към целия свят. Потребителите имаха възможност да поръчват играта във всякакъв формат.
Повечето от игрите, които той създаваше в „Demain“, бяха забавления, не излизащи от рамките на общия поток. Графиката, звукът и сюжетите на игрите бяха от такова високо качество, че от 1980 година, когато бе създал първата си игра, „Незабравим рицар“, „Demain“ се бе превърнала в една от най-успешно развиващите се софтуерни компании в целия свят.
Други обаче бяха игрите, които бяха по сърцето му и които представляваха реалното бъдеще на организацията му. И един от ключовете му за бъдещето на света.
„Моят свят“ — помисли той. Един свят, който той щеше да управлява от сенките.
„Циганката“ беше първата от важните му игри. Беше пусната на пазара преди девет месеца. Целта на играта беше да се събере информация от местните жители, да се открие местонахождението на курвата и после да се намерят частите от облеклото й, разхвърляни из околността. Бяха продали десет хиляди копия по целия свят. Всичките продажби се бяха извършили със заявки по пощата, от един мексикански адрес, където властите бяха подкупени и нямаше да попречат на операцията. Играта беше обявена в Web и рекламирана в бели расистки списания.
Последва я „Гетото“, с място на действието Варшава през Втората световна война; „Дефектните“, където всички инвалиди трябваше да бъдат издавени; „Промяната“, графична игра, в която всички азиатски лица трябваше да бъдат превърнати в европейски; и „Гей клуб“ при която от играчите се изискваше да застрелват хомосексуалисти по време на демонстрации.
Но любимите му игри бяха най-новите. „Концлагер“ и „Тълпата“ бяха по-сложни от всички до този момент. Първата беше дяволски образователна, а втората позволяваше на играчите да слагат собствените си лица на героите и героините, които преследваха и изтребваха черните. „Тълпата“ беше вече представена за разглеждане по мрежата в Съединените щати, след което последваха рекорден брой заявки. „Концлагер“ предстоеше всеки момент да бъде представена във Франция, Полша и Германия, в едно много специално място в Германия.
Тези игри щяха да подпомогнат разпространението на непоносимостта, но те бяха само началото. Четири седмици след пускането на игрите Доминик щеше да предприеме най-амбициозния си проект, свързан с този бизнес. Той щеше да представлява кулминацията на живота му и трябваше да започне с безплатното разпространяване на една игра за потребителите на мрежата. Тя щеше да носи името
