R.I.O.T.S.3 и щеше да подпомогне катализирането на криза, която Америка не бе и сънувала. А докато Америка потъваше в хаоса и Германия воюваше с въстаналите си неонацисти, Доминик и партньорите му щяха да разширят своята бизнесимперия.
Да разширят ли? Не. Да завладеят онова, което но право винаги им бе принадлежало.
През осемдесетте години, когато президентът Митеран се нуждаеше от средства за правителството, много френски предприятия бяха социализирани. През деветдесетте същите тези предприятия започнаха да рухват поради непосилното бреме на изискванията за здравеопазване, пенсионните осигуровки и глезотиите на френските граждани, свикнали да треперят над тях от люлката до гроба. Срутващите се предприятия повлякоха след себе си и многобройни банки, увеличавайки безработицата до невероятните 11,5 процента през 1995 година и невъобразимите петнадесет процента в момента, като процентът сред добре образованите професионалисти беше два пъти по-голям. И през цялото това време Националното събрание не си помръдна и пръста. Не направи нищо, освен да подпечатва всичко, което президентът и неговите съветници му поднасяха.
Доминик възнамеряваше да промени нещата, като закупи и приватизира повечето от тези компании. Работещите в тях щяха да се разделят с някои от придобивките си, но безработните щяха да получат работа, а работещите — сигурност. Той също така планираше да се сдобие с контролния пакет в една френска банка. Парите на „Demain“ щяха да изправят банката на крака, а международните му офиси щяха да му позволят да инвестира в безброй операции зад граница. Средства можеха да бъдат движени, без да се плащат данъци, а парите щяха да пътуват безпрепятствено. Вече почти бе приключил преговорите по придобиването на едно британско филмово студио, на китайска компания за производство на цигари, на канадска фармацевтична фирма и една германска застрахователна компания. В чуждите страни установяването на контрол върху важни дялове от промишлеността беше равносилно да си стъпил на шията на правителството.
Отделните личности и дребните корпорации не можеха да маневрират по такъв начин, но за международните конгломерати това не беше проблем. Навремето баща му казваше: „Да обърнеш сто и четиридесет хиляди франка в един милион никак не е лесно. Но превръщането на сто милиона в двеста е неизбежно.“
Онова, което Япония бе опитала и в което се бе провалила през осемдесетте години, а именно да стане водещата световна икономика, Франция щеше да постигне през двайсет и първия век. А Доминик щеше да бъде регентът зад трона.
— Германия — процеди с презрение той. Германците се бяха пръкнали на историческата сцена като победена и унижена нация, завладяна от Юлий Цезар през 55 година преди Христа. А после трябваше да бъдат спасявани от Карл Велики, един франк.
Доминик вече бе финансирал един френски певец да запише нещо, което той бе написал само няколко седмици преди това, „Хитла Рап“. Под тарантелен ритъм с гъша крачка германците демонстрираха онова, което бяха: нация от шопари без чувство за хумор. Доминик възнамеряваше да сложи хуните на място, след като постигнеше набелязаните си за Франция цели, макар и да не успя да удържи на изкушението да изпревари малко събитията, започвайки с Хаузен.
Анри се бе обадил, за да съобщи за успешното приключване на мисията. Пожарът вече вървеше по всичките им масмедии. В Санкт Паули бе изгорял половин исторически квартал. Това беше добре. Интересно му беше какъв ще е отговорът на надутия хер Рихтер. Дали щеше да убие Жан-Мишел по пътя към предстоящото нощно сборище? Или щеше да атакува някой дистрибутор на продукти на „Demain“ в Германия? Съмняваше се. Това щеше да качи залозите неимоверно много, без да причини в същото време някакви особени щети на Доминик. Дали Рихтер щеше да капитулира и да отстъпи? Също се съмняваше. Рихтер беше прекалено горд, за да се огъне. Да разкаже на пресата за потайните дейности на Доминик? Едва ли. Рихтер не знаеше почти нищо за тях, а и кой ли би му повярвал? Той беше неонацистки привърженик на чистотата на расите. Така или иначе, нямаше никаква следа, по която да се доберат до него.
Но Рихтер все щеше да измисли нещо. Беше длъжен. Честта го изискваше.
Доминик се дръпна от прозореца и се върна на бюрото си. Размишленията носеха приятен привкус, но в крайна сметка бяха безсмислени. Имаше само едно нещо, в което Доминик беше абсолютно сигурен: че той не е в положението на Рихтер.
23
Лагерът беше една от най-красивите гледки, които Карин Доринг бе виждала. Мястото край река Лайне бе купено от семейството на Манфред преди десетина години. Двайсет акра гориста местност с дъх на треви и билки, заградени откъм изток от реката и от един висок хълм на запад. Дълбока котловина ги защитаваше от север, а дър осигуряваха прикритие от шпиониращи от въздуха очи. Лагерът беше от двайсет палатки, подредени в четири реда по пет, с по двама души във всяка. Платнищата бяха покрити с клони и листа, за да не могат да се забележат от въздуха, в случай че властите започнат да търсят откраднатата каравана с филмов реквизит. Колите и камионетките, с които бяха пристигнали, бяха паркирани в редици на юг от лагера и също бяха маскирани.
Най-близкото населено място беше Гарбсен, на трийсет километра на юг. Преследването на терористите, нападнали филмовата площадка, щеше да започне там, прехвърляйки се после към Хановер, седалището на развихрилите се Дни на хаоса. Властите едва ли биха ги търсили тук. Не им стигаха човешките ресурси. Значи имаха три дни, а след приключване на Дните на хаоса Карин и последователите й щяха вече да са изчезнали. Даже и полицията да стигнеше до заключението, че нападението е нейно дело, и дори да откриеха лагера й, никога нямаше да успеят да я заловят. Стражите щяха да ги предупредят, а специално обучените кучета щяха да забавят полицията, докато веществените доказателства не бъдеха потопени в реката или изгорени. Тъжна, но необходима предпазна мярка, защото в никакъв случай не биваше да откриват доказателства, показващи съпричастността им към нападението на филмовата площадка.
„Нека само се опитат да ни заловят“ — каза си тя злобно. Ако се наложеше, те щяха да се сражават до последния войник. Германското правителство щеше да прокара продажните си закони, щеше да се отрече от миналото си и щеше да завърти опашка пред Съединените щати и Европа. Но тя и последователите й нямаше да склонят глава. И след време цяла Германия щеше да прегърне наследството, което тя бе помогнала да бъде съхранено.
Четиридесетте членове на „Фойер“, дошли тук, бяха измежду най-преданите й последователи. И докато Ролф паркира, нейните „Feuermenschen“, както тя ги наричаше, „Огненосците“, се събраха в полукръг около колата, вдигнаха ръце в хитлеристки поздрав и закрещяха „Sieger Feuer“.
Карин слезе и без да каже нищо, отвори задната врата и сграбчи една стоманена каска. Имаше петна от ръжда, а черната кожена каишка беше напукана и ожулена. Но червеното, бялото и черното, белият щит от дясната страна и сребристобелият Wehrmachtadler, орелът и свастиката върху черен щит от лявата страна бяха недокоснати от времето.
Вдигна я с две ръце и я протегна пред себе си, сякаш коронясваше крал.
— Войници на каузата — започна тя, — днес ние празнуваме голяма победа. Тези реликви от Райха бяха отнети от врага и отново са в ръцете на истински бойци.
Хората й отново изреваха в един глас „Sieger Feuer“, а Карин протегна каската на младежа, застанал най-близо до нея. Той я целуна целият разтреперан. Карин започна да раздава реликвите на последователите си. За себе си задържа един кинжал на SA.
— Пазете ги добре — каза тя. — Тази нощ те отново ще оживеят. Тази нощ те отново ще се превърнат в оръжия за бой.
— Търсят те по телефона — каза Манфред зад гърба й. — Феликс Рихтер.
Лицето й не се промени. Рядко се променяше. Но тя беше наистина изненадана. Не мислеше да разговаря с него дори на сборището в Хановер, още по-малко преди него.
