Карин не обичаше Рихтер. Не само заради старото им съперничество: неговото политическо движение срещу нейната военна организация. И двете бяха различни средства за постигането на една и съща цел, за осъществяването на мечтата, задействана в онзи далечен ден през 1933 година, в който Хитлер бе станал канцлер на Германия: установяването на един арийски свят. И двамата отлично съзнаваха, че това може да се постигне единствено чрез всенароден национализъм, последван от икономически блицкриг срещу чуждестранните капиталовложения и култура. И двамата знаеха, че тези цели ще се нуждаят от повече организация, изобретателност и ресурси, отколкото притежаваше в момента всеки един от тях поотделно.
Това обаче, което я притесняваше във връзка с Рихтер, беше, че тя не бе убедена в неговата преданост към нацизма. Той изглеждаше повече заинтересуван да стане диктатор на каквото и да е, стига да властва над нещо. За разлика от нея, която обичаше Германия повече, отколкото собствения си живот. Тя винаги бе чувствала, че той би бил доволен да управлява Мианмар или Уганда, или дори Ирак.
— Добър ден, Феликс.
— Добър ден, Карин. Чу ли вече?
— Какво?
— Значи не си чула. Нападнаха ни. Нас. Германия. Движението.
— За какво говориш? Кой ни е нападнал?
— Французите — каза Рихтер.
Само тази дума беше достатъчна, за да вгорчи деня й. През войната дядо й беше служил като Oberfeldarzt, подполковник от медицинските части в окупираната част на Франция. Бил убит от французин, докато се грижел за германски войници, ранени при завладяването на Сен Совьор. Като малка тя всяка вечер бе слушала родителите си и приятелите им да си говорят за френската бъзливост, нелоялност и предателство към собствената си страна.
— Продължавай — каза тя.
— Тази сутрин — продължи Рихтер — имах честта да се запозная с емисаря на Доминик за Дните на хаоса. Той настояваше да включа организацията си в неговата. Отказах и той разруши клуба ми. Изгори го до основи.
Карин не даваше пет пари за клуба му. Това беше свърталище на дегенерати и тя дори се зарадва на новината.
— А ти къде беше?
— Държаха ме под дулото на пистолет — отвърна той.
Карин погледна към своите огненосци. Никой от тях не би побягнал от французин, без значение дали под дулото на оръжие, или не.
— Къде си сега? — попита тя.
— Току-що се прибрах в апартамента си. Карин, тези хора възнамеряват да изградят мрежа от организации, които да им служат. Въобразяват си, че ние ще бъдем просто поредният глас в хора им.
— Остави ги да си мечтаят — каза тя. — Фюрерът винаги е оставял другите правителства да си мислят каквото си искат. И после им е налагал волята си.
— Как? — запита Рихтер.
— Как ли? Чрез армиите си.
— Не — отвърна Рихтер. — Чрез общественото мнение. Не можеш ли да разбереш? Той се е опитал да събори баварското правителство при Бирения пуч през 1923 година. Но не получава достатъчно подкрепа и е арестуван. В затвора пише „Mein Kampf“ и съставя подробен план за една нова Германия. Само след десет години застава начело на нацията. Той си е същият, произнася същите думи, но „Моята борба“ му помага да завладее масите. И щом установява контрол над тях, той контролира Фатерланда. И след като го постига, вече няма значение какво си мислят или правят останалите нации.
— Феликс, нямам нужда от лекции по история.
— Това не е история — каза той. — Това е бъдещето. Ние трябва да контролираме хората, а те са тук, Карин, сега. Аз имам план как да направим тазвечерното събитие история, която никой да не забрави.
— Добре, Феликс — каза тя. — Слушам те. Какво предлагаш?
И той й разказа. Тя слушаше внимателно и за миг дори изпита уважение към него.
Прославата на Германия и на Феликс Рихтер пронизваха всяка негова мисъл, всяка негова дума. Но това, което й говореше, наистина беше умно. И макар че Карин имаше зад гърба си тридесет и девет подобно разработени предварително акции, трябваше да признае, че е привлечена от импулсивната идея на Рихтер. Това наистина щеше да бъде изненада. Истинско предизвикателство. Историческо.
Погледна към войниците си, към реликвите, които те носеха. Това беше всичко, от което се нуждаеше. Онова обаче, което й предлагаше Рихтер, й даваше възможността да има и него, и едновременно с това да нанесе удар на французите. На французите… и на останалия свят.
— Добре, Феликс — каза тя. — Съгласна съм. Трябва да го направим. Ела в лагера ми преди празненството и ще го уредим. Тази нощ французите ще научат, че не могат да надвият на „Фойер“ с огън.
— Това ми харесва — каза Рихтер. — Страшно ми харесва. Но един от тях ще го научи още преди събитието, Карин. Просто трябва.
24
Худ и Стол прекараха ранния следобед в разговор с Мартин Ланг. После Ланг повика няколко от най- добрите си технически съветници, за да разберат каква част от исканията на Оперативния център са осъществими. Худ със задоволство установи, че по-голямата част от технологията, от която се нуждаеха, вече е върху чертожната дъска. Дейностите бяха скъпи, но успехът им щеше да се измерва в милиарди долари печалба. Първите компании, които регистрираха патенти за важните нови технологии, щяха да бъдат следващите „Апъл Компютърс“ или „Майкрософт“.
След срещата отидоха при Рихард Хаузен.
Хамбургският му офис се намираше на върха на един комплекс в югоизточния сектор, гледащ към Щатпарк. Завариха заместник-външния министър на телефона и Худ отиде до големия прозорец. В златната светлина на късния следобед видя един плувен басейн, спортни площадки, открит театър и прочутата орнитологическа градина.
Хаузен отново бе предишният спокоен и силен мъж, поне доколкото Худ можеше да прецени по външния му вид. Каквото и да го бе притеснявало преди няколко часа, или се бе уредило, или по някакъв начин Хаузен бе успял да го потисне.
„Ако и аз можех да го направя“ — помисли тъжно Худ. В службата той беше способен да надвива болката. Не позволяваше смъртта на Чарли да го изкара от релси, защото пред екипа си трябваше да се покаже силен. Новината, която му бе съобщил Роджърс — за ненавистническите игри в компютъра на Били, — го бе постреснала, но пък в Лос Анджелис имаше прекалено много ненавист, за да може нещо от този род да го разтърси из основи.
А и случаят във фоайето на хотела го тормозеше. Всички меланхолични размишления за Шарън, Ан Фарис и верността бяха глупости. Безсмислени глупости.
Само за няколко седмици бе привикнал със смъртта на Скуайърс. Но след повече от двадесет години тя все още беше с него. Той наистина беше изненадан от настойчивостта, от трескавото състояние, в което бе изпаднал, докато разпитваше пиколото.
Господи, колко му се искаше да е способен да я презре. Но не можеше. Дори сега, след толкова години. И чувстваше, че по някакъв начин той е човекът, развалил всичко.
„Макар че никога няма да го узная със сигурност“ — помисли той. А това беше почти толкова лошо, колкото онова, което се бе случило. Да не знаеш защо се е случило точно така.
Той разсеяно прокара ръка по нагръдния джоб на спортното си яке. Вътре беше портфейлът му. Портфейлът с билетите. Билетите със спомените.
