дяволите, дори ще ти издам тайната, с която исках да те изненадам.
— Само ако е модел на „Ревел Месершмит Бф 109“, който никога не успяхме да открием…
— Какво ще кажеш за Барб Матиас? — От другата страна на линията настъпи арктическо безмълвие.
— Успях да я открия — продължи Роджърс. — Разведена е, без деца, живее в Енфийлд, Кънектикът. Продава рекламно пространство за един вестник и казва, че ще бъде щастлива да те види отново.
— Не си загубил хватката си.
— По дяволите, Брет, поне имай доблестта да се върнеш и да решим проблема лице в лице. Или да накарам някого там да ти заповяда да го направиш?
— Генерале — започна Брет, — за мен би било чест да командвам екип като „Страйкър“. Но ще бъда залостен в Куонтико, а това ще ме вкара в лудницата. Сега поне имам възможността да пътешествам из Европа. А и освен това вече съм на четиридесет години. Не знам дали бих могъл да протичам около Диамантената планина в Северна Корея, сваляйки едновременно ракети „Нодонг“, или да преследвам влак през сибирските степи.
— Дрън-дрън. Обзалагам се, че все още си в състояние да правиш лицеви опори на една ръка. Твоята малка тренировъчна програма за астронавт.
— Пак ги правя — каза Огъст, — макар и вече не толкова, колкото тогава.
— Може и да не са, но във всеки случай са доста повече, отколкото бих направил аз — възрази Роджърс. — И по-всяка вероятност са повече, отколкото са в състояние да направят момчетата от „Страйкър“. Брет, ела си и ще поговорим. Нужен си ми тук. Господи, та ние не сме работили заедно от деня, в който постъпихме в казармата.
— Преди две години построихме онзи модел на „Ф–14А Томкат“.
— Знаеш много добре какво имам предвид. Не бих те молил, ако не мислех, че ще бъдем добър екип. Виж, нали искаше да имаш малко свободно време, за да напишеш книга за Виетнам? Ще ти го осигуря. Искаше да се научиш да свириш на пиано. Кога ще го направиш?
— Все някога ще стане. Аз съм само на четиридесет. — Роджърс забарабани по бюрото. Имаше само още една карта, но тя вече трябваше да свърши работа.
— Обзет си и от носталгия — каза той. — Ти самият ми го каза последния път, когато беше тук. Какво ще кажеш, ако ти обещая, че няма да си залостен все на едно и също място? Знаеш ли откога чакам да изпратя „Страйкър“ на маневри заедно със специалните екипи на другите разузнавателни служби по света? Нека го направим. Също така работим върху изграждането на базата на един регионален оперативен център. И когато той стъпи на краката си и заработи, ще размърдаме „Страйкър“ и теб и по света. Можеш да прекараш цял месец в Италия с всичките си италиански приятели, после в Германия, в Норвегия…
— Нали сега правя точно това.
— Но не с онзи екип, с който трябва — възрази Роджърс. — Само си ела за няколко дни. Поговори с мен. Огледай екипа.
— Добре — произнесе Огъст след дълга пауза. — Ще си издействам отпуск от генерал Ди Фате. Но си идвам само да си поговорим. Не обещавам нищо повече.
— Нищо повече — съгласи се Роджърс.
— И уреди вечерята с Барб. Ти организирай как да я докараш във Вашингтон.
— Готово — каза Роджърс. Огъст му благодари и затвори.
Роджърс се отпусна назад в стола си. Усмихна се с широка и щастлива усмивка. След сблъсъка със сенатор Фокс и Марта се бе почувствал така, сякаш бе поел командването на „Страйкър“. Трябваше да направи нещо, каквото и да е, само и само да се измъкне от това здание, далеч от политическите безсмислици, да направи нещо, а не само да седи на задника си. Перспективата да работи заедно с Огъст го изпълваше с възторг.
Телефонът иззвъня и той осъзна, че щастието не трае дълго.
26
Боб Хърбърт се запъхтя, докато се отдалечаваше от автомобила си.
Количката му нямаше електродвигател, а и той никога не би поставил такъв. Ако стигнеше деветдесет години, неспособен на нищо, просто нямаше да я кара. Макар да беше прекалено възрастен, за да участва в състезания за инвалиди, както някои от онези момчета в рехабилитационния център преди години, не му допадаше идеята някой да го бута, след като все още имаше сила да го прави сам. Лиз Гордън веднъж му бе казала, че той използва тия разсъждения, за да се бичува, защото е оживял, докато съпругата му е загинала. Хърбърт обаче не беше съгласен. Той обичаше да се движи със собствени сили.
Докато се търкаляше към леко извитата улица, Хърбърт реши да не ходи до масата за регистрация и да се записва. Не знаеше нищо за германското законодателство, но предполагаше, че няма право да нарушава спокойствието на тези хора. Все пак имаше правото да отиде в някой бар и да си поръча нещо за пиене, което и възнамеряваше да направи. Това, плюс и да открие каквото може за местонахождението на Карин Доринг. Не се надяваше да изкопчи информация от някого, но развързаните езици действително бяха в състояние да сгромолясат цели държави. Страничните хора в занаята му винаги биваха изумени от количеството информация, получена просто чрез надаване ухо към разговора на съседите.
Тълпата можеше да направи опит да го спре. Не защото беше в инвалидна количка: той не беше такъв по рождение, а бе пострадал, докато бе изпълнявал дълга си към Родината. Но можеха да се опитат да го спрат, защото не беше германец и не беше нацист. Но колкото и да не им се искаше на тези смотаняци, Германия беше все още свободна страна. Щяха да го пуснат в Бирената зала, за да си нямат международен инцидент.
Зави зад ъгъла и се затъркаля към Бирената зала, към онези двеста или повече мъже, които пиеха и пееха шумно. Най-близките се извръщаха да го огледат. Започнаха да се подбутват и след малко той стана обект на внимание на многобройни презрителни погледи и жесток присмех.
— Хей, момчета, я вижте кой е тук! Франклин Рузвелт ни е дошъл на гости. Търси Ялта!
„Никой нямало да ми обърне внимание на инвалидността“ — помисли Хърбърт. Както винаги в подобни случаи, и в тази група имаше клоун.
Друг мъж вдигна халбата си с бира.
— Хер Рузвелт, дошли сте тъкмо навреме! Новата война току-що започна!
—
Хърбърт продължи да бута количката си към тях. За да се добере до Бирената зала, трябваше да мине през множество представители на Хитлерюгенд.
Той хвърли поглед наляво. На средата на улицата стоеше полицай и регулираше движението. Дали бе чул тия кретени, или просто правеше всичко възможно, за да не се забърква с тях?
Неонацистите не помръдваха. Хърбърт докара количката на сантиметри от обувките и скъпите им маркови маратонки и спря. При опасности винаги бе използвал личния подход. Ако човек има достатъчно търпение, винаги може да се постигне компромис.
— Ако обичате — произнесе Хърбърт. Един мъжете го стрелна с поглед.
— Тази улица е затворена. Това е частно увеселение. — Хърбърт долови алкохолния му дъх. Нямаше да успее да се разбере с него. Погледна друг мъж.
— Видях други хора да минават оттук. Бихте ли се дръпнали, ако обичате?
Първият мъж се обади отново.
— Прав сте. Обаче минават. А вие се возите.
Хърбърт с усилие потисна желанието да прегази крака му. Направеше ли го, това означаваше да бъде удавен в ураган от бира и юмруци.
— Не търся скандали — произнесе Хърбърт. — Просто съм жаден и искам да си купя нещо за пиене.
Няколко души се изсмяха. Някакъв мъж с бирена халба се изправи пред него, протегна халбата си точно над главата му и попита:
