След окуражителния разговор с Брет Огъст утрото за Майк Роджърс забърза с шеметна скорост. Еди, помощникът на Мат Стол, го осведоми накратко за случилото се в Германия и му каза, че е потърсил за помощ Бернар Балон от Националната жандармерия. Балон бил на мисия срещу терористи, Новите якобинци, и не отвърнал на съобщението.
Роджърс беше повече загрижен за Хърбърт, който бе отишъл да провери сам какво става в Дните на хаоса. Причината за тревогата му не се коренеше във факта, че Хърбърт е в инвалидна количка. Неговият колега и приятел не беше беззащитен. Той се тревожеше, защото Хърбърт можеше да бъде страшен инат. Не обичаше да отстъпва, особено при нерешени случаи. А в случая Оперативният център не можеше да направи много, за да му помогне. За разлика от Щатите, където можеха да разчитат на комуникациите с местните офиси на ФБР, ЦРУ или полицейските участъци, отвъд океана беше трудно да се организира широко наблюдение. Спътниците можеха да се съсредоточат върху индивидуалните клетъчни телефони или дори малки райони, но захващаха и прекалено много безполезен шум. Точно това се бе опитвал да обясни на сенатор Фокс сутринта. Без хора на място постигането на висока точност при операциите беше изключително трудно.
А Хърбърт беше от идеалните хора за работа по места. Роджърс дори малко се притесняваше какво би направил Хърбърт без вразумяващото присъствие на Пол Худ, макар и в същото време да беше възбуден от мисълта на какво би бил способен Боб Хърбърт без никакви ограничения. Ако някой беше способен да реши въпроса с вливането на свежи средства в една осакатена програма за разузнаване посредством човешки ресурси, това беше само Хърбърт.
Лиз Гордън пристигна скоро след обаждането на Еди и донесе последните вести за душевното състояние на екипа. Майор Шутър тренираше групата строго според устава.
— Така е по-добре — каза тя. — Подполковник Скуайърс обичаше доста да разбърква нещата. Строгият ред на Шутър ще им помогне да осъзнаят факта, че нещата сега са по-различни. Те страдат много и много от тях се самонаказват, като тренират с пълна сила.
— Самонаказват се заради мисълта, че са подвели Чарли ли? — запита Роджърс.
— Това, плюс вината. Синдромът на оцелелия. Те са живи, а той не.
— Как ги убеждавате, че са дали всичко от себе си? — запита Роджърс.
— Не можеш да ги убедиш. Имат нужда от време, за да погледнат нещата от нова перспектива. Това е обичайно при ситуации като тази.
— Обичайно — повтори тъжно Роджърс, — но съвсем ново за хората, които са принудени да си имат работа с такава ситуация.
— Така е — съгласи се Лиз.
— Един практичен въпрос — каза Роджърс. — Годни ли са за работа, ако възникне нужда? Лиз се замисли за момент.
— Тази сутрин ги наблюдавах известно време, докато работеха. Никой не беше разсеян, и ако не се брои енергията, породена от гнева, всичко ми изглеждаше наред. Но трябва да уточня точно какво имам предвид. Това, което правеха тази сутрин, бяха заучени, повтарящи се упражнения. Не мога да гарантирам как ще реагират в реална бойна обстановка.
— Лиз — изрече Роджърс леко раздразнен, — това са точно гаранциите, от които се нуждая.
— Прощавай — отвърна тя. — Иронията е там, че аз не съм загрижена дали членовете на групата „Страйкър“ ще се страхуват да действат. Точно обратното, аз се тревожа да не реагират прекалено безразсъдно — един класически синдром на свръхреакция при чувство за вина. Те биха се изложили на риск, за да направят всичко възможно да не пострада някои друг, за да са сигурни, че сполетялото ги в Русия няма да се повтори.
— Имаш ли някой предвид по-конкретно?
— Сондра Де Бон и Уолтър Пъпшоу са най-разклатените, поне така мисля.
Роджърс побарабани с пръсти върху бюрото.
— Имаме планове за мисия, екипи по седем души. Разполагам ли със седем души, Лиз?
— По всяка вероятност — отвърна тя. — Поне с толкова.
— Тая формулировка не ми върши много работа.
— Знам — каза тя. — Но точно в момента не мога да ти дам никакви гаранции. Днес следобед се връщам за индивидуални сеанси с няколко души от групата. След това ще мога да ти кажа повече.
Даръл Маккъски влезе, седна и отвори портативния си компютър.
— Добре — каза Роджърс на Лиз. — Ако не си сигурна за някого, дай му отпуск. Ще се обадя на Шутър и ще го накарам да доведе четирима или петима спомагателни членове от базата „Андрюс“. Той може да ги обучи бързо за няколко ключови позиции и да ги пусне в действие, ако се наложи.
— Ако бях на твое място, не бих го карала да довежда още хора в базата — каза тя. — Не е необходимо да деморализираш допълнително хората, които се борят да надвият чувството си за вина и мъката.
Роджърс обичаше и уважаваше бойците от ударната си група, но не беше сигурен дали препоръката на Лиз е най-добра. Навремето, когато беше във Виетнам, никой не даваше пет пари за такива неща като тъга, синдроми и дявол знае какво още. Ако приятелят ти загине при засада, ти си длъжен да измъкнеш взвода по най-бързия начин оттам, да го нахраниш, да му осигуриш сън и почивка и на следващото утро отново да си на бойната линия. Може и да ти се реве, може да си станал двойно по-внимателен или да преливаш от бяс, или да гориш от желание да рушиш, но все така стискаш карабината.
— Чудесно — произнесе остро Роджърс. — Спомагателният персонал може да се упражнява в Куонтико.
— Има още едно нещо — каза Лиз. — На мен поне ми се струва, че не е много добре да им се дават отпуски. Доклад, предписващ отпуск дори и при такава голяма загуба като тази, може да бъде доста позорящ. Би било по-добре, ако накарам доктор Мейсър да им открие нещо нередно във физиката. Нещо, което те самите да не могат да проверят, да кажем, като анемия. Или пък някакъв паразит, хванат в Русия.
— Господи — простена Роджърс, — да не би да ръководя детска градина?
— В известен смисъл точно това правиш — изрече сприхаво Лиз. — Не искам да звуча прекалено банално, но загубите или раните, понесени по време на детството ни, имат изключително голям дял в живота ни като възрастни. И в тежки моменти у нас излиза наяве самотното дете. Би ли изпратил петгодишно дете в Русия, Майк? Или в Корея?
Роджърс разтри очите си. Първо беше размекването, а сега той лъжеше и играеше игри със собствения си персонал. Но тя беше психологът, не той. А Роджърс искаше да направи най-доброто за екипа си. Макар че, честно казано, ако зависеше от него, той би шляпнал едно петгодишно момче, което си прави оглушки, и така щеше да е най-добре за всички. Този вид възпитание обаче си беше отишъл също с шейсетте.
— Както кажеш, Лиз — възкликна Роджърс и погледна към Маккъски. — Кажи ми някаква наистина хубава новина, Даръл.
— Е, ФБР са особено щастливи.
— Балтик Авеню? — запита Роджърс. Маккъски кимна.
— Всичко мина перфектно. Опипали са групата от „Чиста нация“ и компютъра им. Вътре има имена, адреси, две банкови сметки, списъци на хора с десни убеждения, складове с оръжия и още.
— Като какво?
— Голямата находка е бил планът им да атакуват следващата седмица среща на обществото Шака Зулу в Харлем. Десет души е трябвало да вземат заложници и да поискат отделен щат за чернокожите американци.
Лиз само изсумтя.
— Какво не е наред? — запита Роджърс.
— Не го вярвам. Групи като „Чиста нация“ не са политически активисти. Те са бесни расисти. Те не настояват за отделни щати за малцинствата. Те просто ги унищожават.
— На ФБР това им е пределно ясно — намеси се Маккъски. — Според тях „Чиста нация“ се опитва да заглади образа си, за да спечели повече поддръжници сред бялото население.
