мразеше евреите, чернокожите и католиците. Боже Господи, той беше целият обзет от ненавист. — Хаузен облиза устните си и млъкна.
На Худ му беше ясно, че той се бори колкото с процеса на признание, толкова и със спомена за онова, което е извършил.
Хаузен преглътна и продължи.
— Веднъж вечеряхме в едно кафе, „Л’Екшанж“ на Рю Муфетар на левия бряг, на няколко крачки от университета. Там беше евтино, студентите бяха най-редовните посетители, а въздухът винаги ухаеше с тежкия аромат на силно кафе. Това беше още в първите дни на втори курс и тази вечер всичко си бе поставило за цел да дразни Жерар. Сервитьорът се влачеше като охлюв, напитките бяха топли, вечерта — студена, а в помагалото със събраните речи на Троцки се оказаха само онези, произнесени в Русия. Нямаше нищо от Мексико, което за Жерар беше ужасен пропуск. След като плати сметката — винаги той плащаше, защото беше единственият с пари — тръгнахме на разходка покрай Сена… Беше тъмно и срещнахме две американски студентки, току-що пристигнали в Париж — продължи с усилие Хаузен. — Бяха ходили да правят снимки на някакъв далечен участък от брега на реката, под един мост. Слънцето бе залязло и те не можеха да се ориентират как да се върнат в общежитието си, така че аз почнах да им обяснявам. Жерар обаче ме прекъсна и каза, че според него американците знаели всичко. Крещеше страшно ядосан на двете момичета. Каза, че са дошли в страна, която са завоювали, как така не можели да се оправят накъде да вървят?
Худ усети как вътрешностите му се свиват на топка. Предчувстваше накъде клони разказът на Хаузен.
— Момичетата си помислиха, че се шегува — продължи германецът, — и едното го хвана за ръката и му каза нещо, не помня вече какво. Жерар обаче изрева как смеела да му говори с такъв тон и я отблъсна. Тя залитна, препъна се и падна в реката. Там не беше дълбоко, но бедното момиче, разбира се, не го знаеше и запищя. Господи, как само пищеше! Приятелката й изтърва фотоапарата и затича да й помогне, но Жерар я сграбчи с лакът около шията. Тя се задушаваше, момичето във водата продължаваше да пищи, а аз стоях като парализиран. Накрая побягнах към момичето в реката. Тя вече се бе нагълтала с вода и се давеше. Започнах да я дърпам с всичка сила да я измъкна на брега. Жерар беше много ядосан, че се опитвам да помогна, и докато ми крещеше да не го правя, стискаше още по-силно другото момиче…
Хаузен спря. Челото му бе пребледняло, устата му трепереше. Ръцете му се тресяха.
Худ направи крачка към него.
— Не е необходимо да продължавате…
— Не, трябва — заупорства Хаузен. — След като Жерар се е върнал, историята не бива да се крие повече. Аз може и да рухна, но съм длъжен да го повлека със себе си. — Хаузен стисна устни и направи нов опит да се овладее. — Жерар захвърли момичето на земята. Тя беше в безсъзнание. После затича към реката, скочи вътре и блъсна другото момиче назад. Опитах се да го спра, но загубих опора и паднах. Жерар я натискаше под водата и крещеше мръсотии и че всички американки били курви. Докато успея да се изправя, всичко бе свършило. Момичето се люшкаше във водата, кестенявата му коса плуваше по вълните. Жерар я пусна, качи се на брега и повлече и другото момиче в реката. После ми махна да стоя настрани от него. Гледах го в някакъв ужас, вцепенен. Блъсках се в тъмното, събрах си вещите и тръгнах с него. Господи, без дори да знам дали момичето, което бе душил, още е живо, аз го последвах.
— И никой не ви видя? — попита Худ. — Никой не ви чу и не дойде да види какво става?
— Може и да са чули, но никой не даваше пет пари.
Студентките вечно крещят за какво ли не, или пък пищят, защото край брега се въдят плъхове.
— Какво направихте, след като си тръгнахте? — запита Худ.
— Отидохме в имението на бащата на Жерар в южна Франция и прекарахме там няколко седмици. Жерар ме помоли да остана и да правя бизнес с тях. Той наистина ме обичаше. Принадлежахме към различни социални групи, но въпреки това уважаваше възгледите ми. Аз бях единственият, който му казваше, че е лицемер, който живее в лукс и харчи парите на семейството си, като в същото време се възхищава от Троцки и Маркс. Харесваше му начинът, по който го предизвиквах. Но аз не можех да го направя. Не можех да остана с него. Така че се върнах в Германия. Но не намерих покой…
Той спря, загледан в стиснатите си юмруци. Те трепереха и той ги разпусна.
— Така че отидох във френското посолство в Германия и им разказах какво се бе случило. Казах им всичко. Те ми казаха, че ще разпитат Жерар, а аз им обясних къде могат да ме намерят. Бях готов да отида в затвора, само и само да намеря покой, плащайки, си за престъплението.
— И какво стана?
— Френската полиция се различава доста от полициите в другите страни — произнесе горчиво Хаузен. — Те гледат само да потулват случаите, а не да ги решават, особено когато в тях са намесени и чужденци. За тях това беше неразрешено убийство и щеше да си остане такова. От друга страна, помислете си само: думата на сина на френски милиардер срещу тази на едно бедно германско момче.
— Но той би трябвало да обясни защо е напуснал така внезапно университета…
— Хер Худ — прекъсна го Хаузен, — Жерар е от този тип хора, способни да ви убедят, ама наистина, че е напуснал занятията само защото речите на Троцки от мексиканския му период са били пропуснати в учебника.
— А какво ще кажете за родителите на децата? Не мога да повярвам, че те са оставили нещата просто така.
— Какво биха могли да направят? — запита Хаузен. — Дойдоха във Франция и поискаха възмездие. Подадоха петиция до френското посолство във Вашингтон и в американското в Париж. Предложиха награда за всеки, който помогне за разследването. Но телата на момичетата бяха върнати в Америка, французите обърнаха гръб на семействата им, и това беше всичко, горе-долу.
— Горе-долу?
В очите на Хаузен блеснаха сълзи.
— Няколко седмици по-късно Жерар ми изпрати писмо. Каза ми, че щял да се върне някой ден, за да ми даде урок заради страха ми и предателството ми.
— И оттогава не ви се е обаждал?
— Първото му обаждане оттогава беше вчера. А навремето аз продължих образованието си тук, в Германия, засрамен и изпълнен с вина.
— Но вие не сте извършили никакво престъпление — възкликна Худ. — Опитали сте се да спрете Жерар.
— Моето престъпление се състоеше в това, че не проговорих веднага след престъплението — каза Хаузен. — Също като много от помирисалите огньовете на Аушвиц си останах с езика зад зъбите.
— Но има доста голяма разлика, не намирате ли?
— Мълчанието си е мълчание, както и да се мъчим да го наричаме. Убиецът е на свобода, защото аз премълчах. А сега се е нарекъл Жерар Доминик. Заплашва мен и тринайсетгодишната ми дъщеря.
— Не знаех, че имате дъщеря — каза Худ. — Къде е тя?
— Живее при майка си в Берлин. Ще й се обадя да осигури наблюдение и охрана, но Жерар е толкова неуловим, колкото и могъщ. Той може да намери чрез подкупи съюзници сред хората, които не одобряват дейността ми. — Хаузен разтърси глава. — Да бях извикал полицията онази нощ, да бях задържал Жерар, да бях направил нещо, каквото и да е. Но не направих нищо. И нямаше никакъв друг начин да притъпя угризенията си, освен да воювам с омразата, довела Жерар до убийството на тези момичета.
— Вие нямате никакъв контакт с Жерар, но дали не сте чули нещо за него през изминалите години?
— Не — отвърна Хаузен. — Той изчезна, също като вашата Нанси. Имаше слухове, че навлязъл в бизнеса при баща си, но когато старецът почина, той затвори авиационния завод, който им бе носил толкова голяма печалба през всичките тези години. Говореше се, че е станал скритият шеф зад фасадата на множество съвети на директори, без формално да членува в нито един, но не знам каква е истината.
Худ имаше още въпроси към Хаузен за работата на възрастния Дюпре, за самоличността на момичетата и за това какво би могъл да направи Оперативният център, за да подпомогне Хаузен срещу оформящото се сериозно шантажиране. Вниманието му обаче беше отвлечено от един мек глас зад гърба му.
— Пол!
Худ се обърна и сиянието на Хамбург сякаш потъмня. И Хаузен, и дърветата, и годините изчезнаха. Той
