— На едно шосе сред тълпа веселяци в Германия и се нуждая спешно от едно нещо.
— Какво?
— Или от помощ, колкото повече и колкото е възможно по-скоро, или от една кратичка молитва.
29
Вървяха и мълчаха. После Хаузен попита:
— А кое направи деня толкова странен за вас?
Худ нямаше желание да говори за себе си. Но се надяваше, че като го направи, ще успее да развърже малко езика на Хаузен. Дай, за да вземеш, вземи, но дай. Игра, позната на всеки, живял и работил във Вашингтон.
— Докато Мат, Боб и аз ви чакахме във фоайето на хотела, помислих, че видях… не, бих могъл да се закълна, че видях жена, която навремето познавах. Побягнах подир нея като обезумял.
— И тя ли се оказа?
— Не знам — отвърна Худ. Дори само мисълта за случилото се отново усили болката му. Болката, че никога няма да разбере дали е била Нанси, и болката, че тази жена още има влияние върху него. — Тя се качи на едно такси преди да успея да я спра. Но начинът, по който си държеше главата, прическата й, движенията й… ако не е била Нанси, значи е била дъщеря й.
— Има ли дъщеря?
Худ само повдигна рамене, но не каза нищо. Всеки път, когато се замислеше за Нанси Джо, го дразнеше мисълта, че тя би могла съвсем спокойно да си има дете и съпруг, че би могла да има свой собствен живот далеч от него. Худ пое дълбоко дъх и неохотно се върна в Лос Анджелис, преди почти двайсет години.
— Бях влюбен в това момиче. Нанси Джо Босуърт. Запознахме се в един час по компютърни занятия в университета на Южна Каролина през последната година на следването ни. Тя беше деликатен и крехък ангел, с коса като пух от златни крила — Той се ухили поруменял. — Знам, че е смешно, но не знам по какъв друг начин да я опиша. Косата й беше мека и бухнала, и ефирна, а очите й бяха самият живот. Наричах я моята малка златна дама, а за нея бях големият рицар в сребърна броня. Ама наистина си бях загубил акъла.
— Това е очевидно — кимна Хаузен и се усмихна за пръв път от началото на разговора. Худ се зарадва, че нещата се развиват добре; цялата тази история направо го съсипваше.
— Сгодихме се след като завършихме — продължи Худ. — Подарих й пръстен с изумруд, избрахме го заедно. Уредих си работа като помощник на кмета на Лос Анджелис, а Нанси отиде да работи за една компания за видеоигри, пишеше им софтуер. В действителност летеше на север, в Сънивейл, два пъти седмично, за да не бъдем разделени. И тогава, една нощ през април 1979 година, всъщност 21 април, ако трябва да бъдем точни, дата, която след това години наред изтръгвах от всичките си бележници, я чаках пред едно кино, а тя не дойде. Позвъних до квартирата й, но никой не се обади, така че се втурнах веднага натам. Карах като луд. Стигнах, отворих с ключа, който ми беше дала, и намерих една бележка.
Худ забави стъпка. Апартаментът все още беше пред очите му. Още усещаше сълзите по бузите си и буцата, запречила се на гърлото му. Спомни си песента, която се бе разнасяла зад вратата на съседния апартамент, „Най-лошото, което би могло да се случи“ на „Бруклин Бридж“.
— Беше писана много набързо. Пишеше, че й се налага да си отиде, че няма да се върне повече и че не трябва да я търся. Беше си взела малко дрехи, но всичко останало си беше там: грамофонните плочи, магнетофонните записи, книгите, саксиите й, фотоалбумите, дипломата й. Всичко. О, и още нещо. Годежния пръстен, който й бях подарил, го беше взела със себе си. Или пък го беше изхвърлила.
— И никой нямаше никаква представа къде може да е заминала? — запита удивен Хаузен.
— Никой. Дори и ФБР, които на следващата сутрин дойдоха и ме разпитваха за нея, без да ми кажат какво е направила. Не можех да им кажа много, но се надявах, че те ще я открият. Бях готов на всичко, за да й помогна, без значение какво беше направила. Следващите няколко денонощия само я търсих. Посетих всичките й преподаватели, приятели, разговарях с колегите й, които бяха много загрижени. Обадих се и на баща й. Те не бяха много близки и не се изненадах, като разбрах, че тя изобщо не му се е обаждала. Накрая реших, че съм направил някаква ужасна грешка. Или това, или пък разсъдих, че се е срещала и с някакъв друг мъж и е духнала.
— Gott — възкликна Хаузен. — И тя никога повече не ви се обади?
Худ бавно поклати глава.
— Никога вече не чух за нея — каза той. — Много исках, разбира се. Но съм длъжен да й благодаря за едно нещо. Потънах в работата си, направих много контакти — тогава не им казвахме връзки. — Той се усмихна. — В крайна сметка кандидатствах за поста на кмета и го извоювах. Бях най-младият в историята на Лос Анджелис. Хаузен се вгледа във венчалната му халка.
— Но вие сте също така и женен.
— Да — отвърна Худ и също погледна златния пръстен.
— Ожених се. Имам чудесно семейство, хубав живот. — Ръката му се плъзна надолу и потърка джоба с портфейла. Помисли си за билетите, за които дори и жена му не знаеше. — Но все още продължавам да си мисля за Нанси и сигурно е добре, че в хотела не е била тя.
— Но вие не знаете със сигурност, че не е била тя — забеляза Хаузен.
— Да, така е — съгласи се Худ.
— Но дори и да е била тя, вашата Нанси принадлежи на друго време. На един различен Пол Худ. Ако я видите отново, сигурен съм, че ще съумеете да се справите.
— Възможно е — съгласи се Худ. — Макар и да не съм много сигурен, че Пол Худ е толкова различен. Нанси беше влюбена в момчето в мен, момчето, което умираше за приключения в живота и любовта. Дори и след като станах баща и кмет, аз не се промених. Вътре в мен си е пак същото момче, което умираше за филмите с Годзила и което продължава да си мисли, че Адам Уест е единственият Батман, а Джордж Рийвс — единственият Супермен. Някъде дълбоко вътре в мен аз съм си пак онзи младеж, който виждаше себе си като рицар, а Нанси като своя дама. Честно ви казвам, че не знам как бих реагирал, ако се изправя лице в лице с нея.
Худ пъхна обратно ръцете си в джобовете. Отново почувства портфейла под дланта си. И запита себе си — „Кого мисля, че заблуждавам?“ Дяволски добре знаеше, че само да се изправи лице в лице с Нанси, отново ще се влюби безумно в нея.
— Това е историята ми — каза Худ и стрелна Хаузен с очи. — А сега е ваш ред. — Дали онова телефонно обаждане в офиса ви има нещо общо с някоя загубена любов или някакво тайнствено изчезване?
Известно време Хаузен крачи обграден в достолепна тишина, но след секунда мрачно проговори.
— Тайнствено изчезване, да. Но любов — не. Изобщо. — Той спря и се извърна срещу Худ. Лекият ветрец развяваше косата му. — Хер Худ, имам ви доверие. Истинността на страданието ви, на чувствата ви… вие сте състрадателен и искрен мъж. Така че и аз ще бъда честен с вас. — Хаузен се огледа наляво и надясно, после сведе поглед. — Сигурно трябва да съм луд да ви разказвам това. С никого не съм го споделял. Дори и със сестра ми, дори и приятелите ми не знаят нищо.
— Нима политиците могат да имат приятели? — пошегува се Худ.
Хаузен се усмихна.
— Някои имат. Аз например. Но не бих ви товарил излишно. Въпреки това някой трябва да знае, че той се е завърнал. Трябва да знаят, в случай че нещо се случи с мен.
Агонията, изписала се в очите му, разтърси Худ и собствената му болка сякаш се стопи, заместена от все по-нарастващото му любопитство.
— Преди двайсет и пет години — започна Хаузен — бях студент в Сорбоната, в Париж. Най-добрият ми приятел беше едно момче на име Жерар Дюпре. Бащата на Жерар беше богат индустриалец, а Жерар беше радикал. Не знам дали заради имигрантите, отнемащи работата на френски работници, или просто поради собствената си адска същност. Но Дюпре ненавиждаше американците и азиатците и с особено настървение
