отново се бе озовал пред киното в очакване на Нанси.
На момичето, което най-сетне се бе появило.
30
Белият микробус се появи в огледалото за обратно виждане, докато обикаляше из града, опитвайки се да реши какво да прави. Той не му обърна внимание, понеже се мъчеше да измисли как да събере информация за отвлеченото момиче. Макар директният подход да се бе провалил, Хърбърт започна да мисли дали подкупът не е по-доброто решение.
Но когато се отклони в една странична улица и микробусът го последва, той го огледа внимателно. На предната и задната седалка седяха хора с маски. Хърбърт направи няколко резки завоя и увеличи скоростта, хвърляйки от време на време погледи върху картата, само за да се увери, че микробусът го следва. Не се бе излъгал. Белият автомобил го следваше по петите. И докато здрачът, покриваше Хановер, Хърбърт телефонира в Оперативния център. Алберто го прехвърли на Майк Роджърс.
Точно тогава Хърбърт помоли за екстрена помощ или кратка молитва.
— Какво не е наред? — запита Роджърс.
— До Бирената зала имах лек сблъсък с някакъв неонацист — каза Хърбърт. — И сега са се залепили за задника ми.
— Къде се намираш в момента?
— Не съм много сигурен — каза Хърбърт и се огледа. — Виждам липи, множество градини, някакво езеро. — Голям пътен знак проблесна покрай колата и изчезна. — Аха. Карам през някакво място на име Велфенгартен.
— Боб — каза Роджърс, — Даръл е тук. Той има телефонния номер на местната полиция. Можеш ли да си го запишеш и да им се обадиш?
— Давай — каза Хърбърт.
Преди обаче да успее да запише номера, микробусът се блъсна в бронята му. Колата подскочи напред и ремъкът на седалката се вряза в гърдите му. Хърбърт с огромно усилие изви волана, за да избегне автомобила пред себе си, и изрева:
— По дяволите! Слушай, генерале, загазил съм я здравата.
— Какво?
— Тия момчета не се шегуват. Искат да ме изхвърлят от пътя. Трябва да спра, преди да съм прегазил някой пешеходец. Кажете на местната полиция, че съм в бял мерцедес.
— Не, Боб, не спирай! — изрева Роджърс. — Вкарат ли те в микробуса, с нас е свършено!
— Те не се опитват да ме отвлекат! — изрева в отговор Роджърс. — Опитват да ме убият!
Микробусът отново се вряза в него отляво и дясната страна на колата изскочи върху тротоара и насмалко щеше да блъсне един човек, излязъл да разходи териера си. Хърбърт съумя да се върне обратно на пътя, макар че десният му преден калник закачи една паркирана кола. Сблъсъкът скъса опората на бронята и тя провисна, задирайки шумно асфалта. Той спря, уплашен разпраната хромирана стомана да не разкъса предната гума, и включи на заден ход в опит да откъсне полуотпраната вече броня. Тя се стовари върху асфалта с бавно стенание и после се затъркаля по улицата.
Хърбърт погледна в страничното огледало, за да се увери, че е в състояние да дръпне напред всеки момент. Точно тогава микробусът закова от лявата му страна. Фигурата в седалката до шофьора се обърна към него, провря един автомат през отвореното стъкло и го насочи към мерцедеса.
Дулото на автомата изригна огън.
31
Облечена в къса черна пола и жакет, с бяла блуза и перли, Нанси изглеждаше така, сякаш бе изскочила от някакъв приказен свят. Ефирна и зашеметяваща.
Или може би изглеждаше така поради сълзите в очите на Худ.
Той примига, разтърси глава, стисна юмруци, разкъсван от хиляди противоречиви емоции.
„Това си ти.“ Това беше първото.
Беше последвано от: „Защо го направи, проклета да си!“
И после: „Ти си по-вълшебна дори и от спомена ми за теб…“
И „Ами Шарън? Трябва да си тръгвам, но не мога.“
Накрая: „Отивай си. Не ми трябваш…“
Но той наистина се нуждаеше от нея. И докато тя се приближаваше към него, сърцето му се изпълни със старата любов, слабините лумнаха със стария пожар, а разумът възкреси скъпоценните спомени.
— Хер Худ? — обади се Хаузен.
Гласът му се стори приглушен и слаб, сякаш долиташе от някаква дупка далеч, далеч под него.
— Добре ли сте?
— Не съм много сигурен — отвърна Худ. Собственият му глас сякаш извираше от същата дълбока дупка.
Худ не отмести очите си от Нанси. Тя не помаха с ръка, нито проговори. Не отклони поглед и не наруши елегантната си чувствена походка.
— Това е Нанси — съобщи накрая Худ.
— Но как ви е открила тук? — произнесе удивено Хаузен.
Накрая тя спря пред тях. Худ дори не можеше да си представи как ли изглежда в очите й. Стоеше с отворена уста, а главата му бавно се клатеше. Не беше рицар в сребърна броня, беше сигурен в това.
По лицето на Нанси се мярна нещо като присмех — дясното ъгълче на устата й леко се повдигна, — но той бързо премина в онази широка, подкосяваща коленете усмивка, която Худ толкова добре познаваше.
— Здравей — каза спокойно тя.
Гласът се също бе узрял заедно с лицето. От двете страни на сините й очи се бяха появили бръчици, върху някога гладкото чело, покрай носа и горната й устна — онази вълшебна устничка с прекрасна извивка, която почиваше върху сякаш ухапаната от пчела долна устна. Но тези бръчици не я загрозяваха. Точно обратното. Худ ги намери необикновено чувствени и сексуални. Те казваха, че тя е живяла, обичала, воювала, оцеляла, оставайки все така жизнена, непокорна и буйна.
Изглеждаше дори още по-добре сложена, сякаш изваяна от скулптор; Худ ясно си я представяше как играе аеробика или бяга, или плува.
От гърлото му успя да се изтръгне само:
— Здравей, Нанси.
Това навярно беше най-идиотското нещо, което можеше да измисли след всичките тия години. Нали съзнанието му гъмжеше от обиди и обвинения, готови да се изсипят върху нея.
Очите на Нанси се изместиха към мъжа от дясната му страна и тя протегна ръка.
— Приятно ми е, Нанси Джо Босуърт.
— Рихард Хаузен — каза той.
— Знам — отвърналия. — Познах ви. Худ не чу останалите реплики. „Нанси Джо Босуърт — повтаряше той наум. — Нанси Джо…“
— Ще ви бъда много благодарен, ако ме изчакате няколко минути — обърна се Худ към Хаузен.
— Разбира се — отвърна германецът. — Ще се видим пак в офиса ми.
— Това, за което говорехме преди малко… — каза той. — Ще си поговорим още. Мога да ви помогна.
