— Това обаче, което не беше толкова смешно, беше, че аз винаги подозирах, че онзи човек, на когото продадох чертежите, ме е предал, за да ме принуди да се махна и да отида да работя за него. Не защото бях толкова способна, нали разбираш, а защото чувстваше, че ако завися от него, никога няма да го отритна. Не исках да отивам при него, защото ме беше срам от онова, което бях направила, но се нуждаех от работа. — Тя се усмихна невесело. — За капак на всичко, винаги търпях крах в любовта си, защото всеки път сравнявам мъжете с теб.
— Господи — възкликна той, — не мога да ти опиша колко по-добре ме кара да се чувствам това.
— Недей — каза Нанси. — Не се тормози. Аз още те обичам. Редовно си купувах „Лос Анджелис Таймс“, за да следя напредъка ти. Имаше толкова пъти, толкова много пъти, когато исках да ти телефонирам или да ти пиша. Но всеки път решавах, че е по-добре да не го правя.
— Тогава защо реши да ме видиш пак? — запита Худ. Отново се люшкаше между болката и тъгата. — Да не би защото си мислиш, че така по-малко ще ме боли?
— Не се сдържах — призна тя. — Когато научих, че си в Хамбург, реших, че трябва да те видя. А си мисля, че и ти искаше да се видим.
— Да — каза той. — Побягнах подир теб във фоайето на хотела. Исках да те видя. Нуждаех се да те видя. — Той разтърси глава. — Господи, Нанси, още не мога да повярвам, че това си ти.
— Аз съм — каза тя.
Худ надзърна в тези очи, с които бе прекарал толкова дни и нощи. Привличането беше едновременно невероятно и страшно, мечта и кошмар.
Искаше му се да я ненавижда. Искаше му се да може да си тръгне, веднага. Но най-много му се искаше да върне всичките тия години и да й попречи да замине.
Очите й не се откъсваха от него, ръцете й се увиха около неговите. Докосването й го накара да настръхне, преминавайки в следващия момент в електрически ток, разтърсил тялото му. И той проумя, че трябва да се освободи от нея.
Отстъпи назад и електрическият контакт прекъсна.
— Не мога да го направя — каза той.
— Не можеш да направиш какво? Да не бъдеш почтен? — Тя допълни думите си с леко сръгване, от онези, в които винаги я биваше много. — Какво е направила с теб политиката?
— Знаеш какво имам предвид, Нанси. Не мога да остана с теб тук.
— Дори и за час? За едно кафе? Да си поприказваме?
— Не — каза твърдо той. — Аз приключих.
Тя се ухили.
— Това не е приключване, Пол. Това е всичко друго, само не и приключване.
Беше права, разбира се. Очите й, излъчването й, походката й, присъствието й, всичко у нея бе вдъхнало нов живот в нещо, което в действителност никога не бе умирало. Доплака му се.
— Господи, Нанси, нямам намерение да изпитвам вина за това. Ти избяга от мен. Ти си отиде, без да ми дадеш каквото и да било обяснение, а аз срещнах друг човек. Някой, който събра живота си с моя, който ми довери сърцето и душата си. Не бих могъл да направя нищо, за да посегна на това.
— Не съм те молила за такова нещо — каза Нанси. — Едно кафе не е предателство.
— Ако не броим начина, по който го пиехме — каза Худ.
Нанси се усмихна и сведе поглед.
— Разбирам. Съжалявам за всичко, повече, отколкото бих могла да го изразя с думи, и ми е мъчно. Но разбирам. — Тя вдигна лице. — Отседнала съм в „Амбасадор“ и ще бъда там до тази вечер. Ако промениш решението си, остави ми бележка.
— Няма да променя решението си — каза Худ. — Колкото и да ми се иска.
— Значи политиката не те е корумпирала — каза тя. — Не съм изненадана. Само съм малко разочарована.
— Ще го превъзмогнеш — каза Худ. — В края на краищата нали превъзмогна и мен.
Изражението й се промени. За пръв път Худ видя тъгата, която се бе крила зад усмивката и желанието в очите й.
— Вярваш ли в това? — попита тя.
— Да. В противен случай не би могла да изкараш толкова дълго далеч от мен.
— Мъжете наистина не разбират любовта, нали така? Дори и в най-хубавия ми ден, с най-близкия претендент за трона на Пол Худ, не срещнах мъж по-блестящ от теб, или по-състрадателен, или по- нежен. — Тя се приведе и го целуна по рамото. — Съжалявам, че те разтревожих така, завръщайки се в живота ти, но исках да знаеш, че никога не съм те превъзмогвала, Пол, и никога не ще успея.
И си тръгна. Вървеше, без да се обръща. А той не откъсваше поглед от нея. И за втори път Пол Худ стоеше сам, с два билета за кино в портфейла и страдаше, защото жената, която обичаше, си бе отишла.
31
Щом зърна автомата, Боб Хърбърт включи на задна и блъсна с всичка сила ръчния педал за газта. Внезапното ускорение го отхвърли върху колана през рамото му и той извика от болка. Но куршумите пропуснаха седалката му и надупчиха само предния капак. Хърбърт продължи да се отдалечава. Околните коли занатискаха спирачките и заизвиваха рязко, за да избегнат удара с него. Шофьорите крещяха и гневно натискаха клаксоните.
Худ изобщо не ги чуваше. Гледаше как мъжът с автомата се подава от прозореца.
— Мръсни копелета. Няма ли да се откажете! — изрева Хърбърт, шибна надолу педала на газта и завъртя рязко кормилото наляво. Колата се стрелна напред, стопявайки няколкото метра, делящи го от микробуса, и удари задната броня. Микробусът отскочи напред, а Хърбърт зави, мина от страната на водача и полетя напред.
Оживеното движение бе спряло, пешеходците тичаха като обезумели във всички посоки.
В следващия миг Хърбърт си спомни за клетъчния телефон и го сграбчи.
— Майк, там ли си още?
— Господи, не ме ли чу как крещях?
— Не. Знаеш ли, сега вече два континента са ми се надървили здравата.
— Боб, какво става…
Хърбърт не можа чуе края на репликата, защото пусна телефона в скута си и изпсува — един автобус зави на улицата пред него. Той натисна ръчката на газта и го изпревари, като го остави между себе си и микробуса.
Пак вдигна слушалката.
— Извинявам се, генерале, не можах да те чуя докрай. Запитах какво става.
— Майк, преследват ме някакви идиоти с автомати. Решили са да си проведат частно Гран При в Хановер.
— Знаеш ли къде се намираш в момента? Хърбърт хвърли поглед към огледалото. Микробусът се измъкваше с пищящи спирачки иззад автобуса.
— Задръж малко — каза той на Роджърс.
Остави телефона на съседната седалка и хвана кормилото с две ръце; микробусът изрева зад него. Хърбърт погледна напред. За щастие движението не бе толкова напрегнато както обикновено по този час, защото хората бяха предпочели да излязат извън града по време на Дните на хаоса, и той успя да се откъсне поне малко от преследвачите си.
Долови гласа на Майк Роджърс, грабна пак телефона и извика:
— Прощавай, Майк. Чувам те.
— Къде си точно в момента?
— Нямам представа.
