— Благодаря — каза германецът, кимна учтиво на Нанси и се отдалечи.
Худ я загледа. Не знаеше какво вижда тя в погледа му, но онова, което той съзря в нейните очи, беше смъртоносно. Нежността и желанието пак бяха там, в старата взривоопасна комбинация.
— Съжалявам — произнесе тя.
— Няма нищо — каза Худ. — Почти бяхме приключили.
— Нямах предвид това — усмихна се Нанси. Вратът и бузите му поаленяха. Той се усети като последния глупак.
Нанси погали лицето му и каза:
— Имаше причина да си тръгна по онзи начин.
— Разбира се, че е имало — възкликна Худ. — Ти винаги си имала причина за всичко. — Той хвана ръката й и я свали. — Как ме намери?
— Трябваше да върна едни едни книжа в хотела — каза тя. — Пиколото ми каза, че някой си „Пол“ разпитвал за мен и че бил заедно със заместник-министъра на външните работи Хаузен. Обадих се в офиса на Хаузен и веднага дойдох.
— Защо? Тя се изсмя.
— Господи, Пол, има поне дузина причини. Да се видя с теб, да се извиня, да обясня… но най-вече да те видя. Страшно ми липсваше. Следях кариерата ти в Лос Анджелис, доколкото ми беше възможно. Страшно бях горда с постиженията ти.
— Бях като луд — каза той.
— Разбирам го, но ми се струва малко чудно. Никога не съм предполагала, че можеш да бъдеш толкова амбициозен.
— Не амбицията ме пришпорваше, а отчаянието. Непрекъснато работех, за да не се превърна в някой Хийтклиф, седнал на Брулените хълмове в очакване да умре. Защото това направи с мен ти, Нанси. Остави ме болен на умиране и толкова объркан, че единственото нещо, което запълваше съзнанието ми, беше да те намеря и да оправя всичко онова, което е било погрешно. Толкова много се нуждаех от теб, че дори и да беше избягала с друг мъж, щях да му завиждам, а не да го ненавиждам.
— Нямаше друг мъж — каза тя.
— Няма значение. Можеш ли да проумееш цялата бездна от отчаяние, в която бях потънал?
За пръв път от началото на разговора им Нанси леко поруменя.
— Да — каза тя. — Защото и аз се чувствах по същия начин. Но аз бях изпаднала в ужасна беда. Ако бях останала или ако ти бях казала къде отивам…
— Какво? — запита настойчиво Худ. — Какво щеше да се случи? Как е възможно нещо да се окаже по- страшно от онова, което се случи? — Гласът му се прекърши и той с мъка потисна зародилия се в гърлото му хлип и се извърна настрани.
Тя се приближи до него и отново погали бузата му. Този път той не отмести ръката й.
— Пол, аз откраднах копия от чертежите на една нова интегрална схема, която моята компания се канеше да произвежда, и ги продадох на една компания в Европа. В замяна получих цял куп пари. Щяхме да се оженим, щяхме да бъдем богати, а ти щеше да станеш страхотен политик.
— Това ли си мислиш, че ми е било на ума? — възкликна Худ. — Да направя кариера на гърба на усилията на някой друг?
Нанси разтърси глава.
— Никога нямаше да го научиш. Исках да се кандидатираш, без да се тревожиш за пари. Чувствах, че ти си способен на велики дела, Пол, ако не ти се налагаше да се тревожиш за групи с особени интереси и контрибуции за кампаниите. Искам да кажа, че щеше да може да се отървеш от тия досадни неща.
— Не мога да повярвам, че си го направила.
— Знам. Затова и не ти казах. И след като всичко рухна, това беше единствената причина, поради която все още не можех да ти кажа. Не ми стигаше, че те загубих, но и да стана обект на презрението ти… По онова време ти беше изключително строг по отношение на всичко, което нарушаваше законите. Дори и за най-дребните неща. Спомняш ли си колко ядосан беше, когато ми лепнаха онази квитанция за неправилно паркиране? Квитанцията, за която ме предупреждаваше, че ще получа?
— Спомням си — каза Худ. — Разбира се, че си спомням, Нанси. Спомням си всичко, което сме правили… Тя отпусна ръката си и се извърна.
— Все пак тогава извадих късмет да се измъкна навреме. Нали си спомняш Джесика, приятелката ми? Худ кимна.
— Джес обикновено работеше до късно — продължи Нанси, — а аз тъкмо се приготвях за срещата ни пред киното, когато тя ми се обади и ми каза, че двама агенти от ФБР я били посетили. Каза ми, че били на път да разпитат и мен. Имах време колкото да взема паспорта си, малко дрехи и кредитната си карта, да ти напиша онази кратка бележка и да се измъкна от апартамента. — Тя сведе поглед. — И от страната.
— И от живота ми — довърши Худ и стисна устни. Не беше сигурен дали желае Нанси да продължи. Всяка нейна дума му причиняваше неописуемо страдание, разкъсваше го с ослепяващите надежди на един двадесетгодишен влюбен безумно мъж.
— Казах ти, че имаше още една причина, поради която не ти се обадих — каза Нанси. — Знаех, че ще те разпитват или следят, или пък ще подслушват телефона ти. Ако се бях обадила или писала, ФБР можеше да се добере до мен.
— Това е вярно — каза Худ. — Те идваха и при мен. Разпитваха ме, без да ми кажат какво си направила, и аз се съгласих да ги известя, ако ми се обадиш.
— Ти си се съгласил? — изненада се тя. — И си щял да ме предадеш?
— Да — каза той. — Само че никога нямаше да те изоставя.
— Нямаше да имаш никакъв избор — каза тя. — Щеше да има съдебен процес. Щяха да ме пратят в затвора…
— Вярно. Но аз щях да те чакам.
— Двадесет години?
— Колкото трябва — каза Худ. — Но това нямаше да се случи. Промишлен шпионаж, извършен от млада влюбена жена… щеше да имаш възможност за обжалване и най-много след пет години щеше да бъдеш на свобода.
— Пет години — повтори тя. — И после щеше да се ожениш за една престъпничка?
— Не. Щях да се оженя за теб.
— Добре, една бивша престъпничка. Никой не би ми имал повече доверие — нито пък на теб — и ти нямаше да припариш до никаква работа, свързана с промишлени или държавни тайни. Това щеше да означава край на мечтите ти за политическа кариера.
— Така ли? Аз пък се почувствах така, сякаш собственият ми живот беше свършил.
— Бедният Пол — усмихна се Нанси. — Всичко това е много романтично и малко театрално, което е точно едно от нещата, поради които те обичах. Но истината е там, че животът ти не свърши, когато си отидох. Ти си срещнал друга жена, много красива. Оженил си се. Родили са се децата ти, които толкова желаеше. Животът ти влезе в релси.
— Какво направи след като си тръгна? — попита Худ. Жадуваше да разговаря, а не да мисли.
— Преместих се в Париж и се опитах да си намеря работа като специалист по програмно осигуряване на компютри — отвърна тя. — Там обаче нямаше много хляб за мен. Пазарът все още не се бе разраснал, а и освен това съществуваше невероятна протекционистична политика, която не даваше на американец дори и да припари до работа във френска фирма. Така че след като изхарчих парите, които бях получила от продажбата — животът в Париж е много скъп, особено когато ти се налага да подкупваш правителствени служители, защото не можеш да получиш виза и не можеш да си позволиш името ти да се появи в американското посолство, се преместих в Тулуза и започнах работа в компанията.
— Компанията?
— Същата, на която продадох промишлените секрети — обясни тя. — Не искам да ти казвам името й, защото не искам да вършиш нищо, към което би те тласнала знаменитата ти рицарска гордост. Защото знаеш много добре, че би го направил.
Нанси имаше право. Той щеше да отлети за Вашингтон и би намерил дузина различни начини да притисне съответните служители там да вземат ответни мерки.
