безпокойство, съмнения и нарастващо напрежение от ролята му в операцията. Адютантът му щеше да го почисти, ако един пакистански снаряд не беше откъснал дясната му ръка в неделната нощ.
Майорът се надигна. Беше време за късния следобеден разузнавателен доклад на външните постове в базата. Това винаги ставаше в офицерския бункер малко по-надолу покрай окопа. Днешното съвещание щеше да е по-различно само в едно отношение. Пюри щеше да заповяда на останалите офицери да се подготвят за нощно евакуационно учение при код „жълт“. Ако индийските военновъздушни сили планираха да озарят планините с ядрени ракети, предните линии трябваше да бъдат напуснати от персонала достатъчно време преди атаката. Трябваше да се изтеглят през нощта, когато вероятността пакистанците да забележат какво става беше минимална. Врагът също щеше да бъде предупреден, но много по-късно. Нямаше смисъл да нанасят удара, ако пакистанците разполагаха с време да преместят ракетите си.
Около седем часа, след края на съвещанието, майорът щеше да вечеря, да си легне и да стане рано, за да започне следващата фаза от строго секретната операция. Той беше един от малцината офицери, които знаеха, че в Кашмир ще пристигне американски екип, за да помогне на индийската армия да открие ракетните силози. Дирекция „Въздушно разузнаване“, която отговаряше за нанасяне на ударите, имаше някаква представа за местонахождението на силозите, но се нуждаеше от по-конкретна информация. Да бомбардират напосоки хималайските планини не беше най-ефективната употреба на военните им ресурси. А и силозите най-вероятно бяха заровени на определена дълбочина, което щеше да наложи използването на нещо повече от традиционните оръжия. Индия трябваше да знае със сигурност и това.
Разбира се, домакините не бяха споделили този план с нищо неподозиращите си партньори в операцията.
Съединените щати искаха да разузнаят ядрения капацитет на Пакистан не по-малко от Индия. Американците трябваше да знаят кой подкрепя въоръжаването на Исламабад и дали обхватът на разположените ракети може да стигне до други мюсюлмански държави. И Вашингтон, и Делхи знаеха, че ако в Кашмир бъдеше открит американски отряд, това щеше да причини дипломатически скандал, но нямаше да даде началото на война. Затова американското правителство предложи да изпрати неофициално екип военни. Анонимността беше важна, защото Русия, Китай и други нации имаха „къртици“ в американската военна система. Тези шпиони държаха под око всяко движение на щатските морски тюлени, на Първи оперативен отряд „Делта Форс“ към специалните сили на американската армия и други елитни части. Получената информация ползваха за вътрешна употреба и в допълнение продаваха сведения на други държави.
Екипът, който пътуваше от Вашингтон, Ударният отряд на Националния център за разрешаване на кризисни ситуации, беше известен с богатия си опит в наблюдението на планински силози още от първата си успешна операция, проведена в Диамантените планини в Северна Корея преди години. За свръзка използваха агент на АНС, който беше работил за индийското правителство и познаваше добре претърсвания район.
Задачата на майор Пюри беше да се увери, че след пристигането на американския отряд мисията по откриването на ядрените заряди ще протече бързо и гладко. Американците нямаше да бъдат информирани за залавянето на пакистанските терористи. Нямаше да знаят, че предстои нанасяне на удар. Тази информация щеше да бъде разкрита в момента, в който станеше необходимо да потушат международното недоволство по отношение действията на Индия. Ако се наложеше, участието на Ударния отряд също щеше са бъде извадено на показ. Тогава Съединените американски щати нямаше да имат друг избор, освен да подкрепят индийската атака.
Пюри пооправи якето си. Взе тюрбана си, нагласи го на главата си и се запъти към вратата. Беше доволен поне от едно. Името му не беше свързано с акцията на СГС по никакъв начин. В официалните комюникета той фигурираше единствено като човека, който трябваше да помогне на американците да открият силозите.
Просто вършеше работата си.
Просто изпълняваше заповеди.
11.
Вашингтон
Сряда, 08:21
— Това не е добре — каза Боб Хърбърт, докато се взираше в монитора на компютъра си. — Никак не е добре.
Шефът на разузнаването преглеждаше последните сателитни изображения на планините, граничещи с Кашмир. Изведнъж на екрана се появи съобщение с новини от Държавния департамент. Хърбърт кликна на заглавието и започна да чете. В този момент телефонът на бюрото му зазвъня. Той раздразнено погледна малкия черен апарат. Беше външна линия. Хърбърт натисна копчето и вдигна слушалката. Продължи да чете новините.
— Хърбърт слуша — каза той.
— Боб, обажда се Ханк Люис — прозвуча глас в слушалката.
Името му се стори познато, но по някаква причина не можеше да го свърже с лице. Но пък и не полагаше кой знае какви усилия да го направи. Вниманието му беше концентрирано върху новопристигналите сведения. Според съобщението в Шринагар бяха станали две силни експлозии. И двете бяха поразили индуски цели. Това щеше да повиши напрежението около контролираната зона. Хърбърт се нуждаеше от допълнителна информация, за да уведоми Пол Худ и генерал Роджърс възможно най- скоро.
— Канех се да се обадя, откакто поех АНС — каза Люис. — Но работата ме погълна от самото начало.
Господи, помисли си Хърбърт. Ето кой беше Ханк Люис. Човекът, който беше заменил Джак Фенуик в Агенцията за национална сигурност. Люис току-що беше прекратил участието на АНС в мисията на Ударния отряд. Хърбърт трябваше да разпознае името веднага. Но побърза да си прости. На главата си имаше мисия, запътила се към гореща зона, която току-що беше станала още по-гореща. Мозъкът му работеше на автопилот.
— Няма нужда да ми обясняваш. Много добре знам какво е натоварването при вас — увери го Хърбърт. — Предполагам, че се обаждаш във връзка с новините на Държавния департамент за Кашмир?
— Още не съм видял доклада — призна Люис. — Но пък получих обаждане от Рон Фрайдей, човекът, който трябва да посрещне вашия Ударен отряд. Той ми каза онова, което вероятно вече знаеш. Преди около час на пазара в Шринагар са избухнали три мощни бомби.
— Три? — повтори Хърбърт. — Държавният департамент съобщава само за две експлозии.
— Господин Фрайдей се е намирал в непосредствен визуален контакт — информира го Люис. — Той казва, че е имало две едновременни експлозии в индуски храм и полицейски участък, последвани от трети взрив в автобус, пълен с индуски поклонници.
Докато слушаше описанието на събитията, Хърбърт за секунда се пренесе във времето на бомбената експлозия в посолството в Бейрут. Моментът на взрива не се беше запечатал в съзнанието му. Усещането беше като да се блъснеш с кола в тухлена стена. Онова, което съвсем ярко си спомняше, бяха миговете, прекарани под развалините, и ужасяващото осъзнаване за случилото се.
— Твоят човек ранен ли е? — попита Хърбърт.
— Не, колкото и невероятно да звучи — отвърна Люис. — Фрайдей каза, че експлозиите са щели да бъдат много по-разрушителни, но естеството на използваните устройства е намалило радиуса на пораженията.
— Имал е късмет — каза Хърбърт. Характерните черти на експлозиите с висока сила на удара бяха големият ударен център, сравнително слабите ударни вълни и нищожните вторични поражения. — И защо Фрайдей е толкова сигурен, че първите две експлозии са били в резултат на две отделни бомби? Втората може да е била причинена от избухнала газова бутилка или нещо такова. При такива атаки често има подобни вторични експлозии.
— Фрайдей изрично подчерта, че експлозиите са били едновременни, а не последователни — отвърна Люис. — След атаката над разрушенията са се издигнали две еднакви, но отделни взривни следи. Това означава, че са използвани идентични устройства, но на различни места.
