на ЕЛИНТ. Затова СГС раздаде на цивилните си членове клетъчни телефони. Агентите се обаждат в регионалното управление и докладват за взломове, изчезнали деца, откраднат добитък и разни такива. Но в действителност това са кодирани съобщения, с които информират СГС за подозрителни раздвижвания и евентуални терористични действия.
— Добре — каза Огъст. — Но какво те кара да мислиш, че обажданията в този списък не са само рутинни полеви доклади?
— Фактът, че служителите на ЦОМ не правят рутинни полеви доклади — каза Роджърс. — Те докладват само когато има какво да кажат. Така рискът да ги подслушат е много по-малък. Бих се обзаложил, че има терористични атаки, които съвпадат с прекратяването на всяка от тези серии обаждания. Мишената е ударена, групата се премества, обажданията престават.
— Може би — каза Огъст. — Но това не обяснява обаждането в храма точно преди взрива.
— Всъщност може би го обяснява.
— Не разбирам — поклати глава Огъст.
Роджърс вдигна поглед към Хонда.
— Ефрейтор, ще донесеш ли сателитния телефон?
— Веднага, сър.
Роджърс се обърна към Огъст.
— Ще помоля Боб Хърбърт да провери датите на терористичните атаки в региона — каза той. — Искам да видя дали обажданията от полевите телефони са престанали след терористичните удари. Освен това искам да помоля Боб да провери и нещо друго.
— Какво? — попита Огъст.
Хонда затвори лаптопа и се изправи. Забави се достатъчно дълго, за да чуе отговора на Роджърс.
— Искам да разбера какви капсул-детонатори използват СГС за удари срещу терористи — отвърна генералът.
— Защо?
— Защото в определени случаи Мосад, иракската Ал Амн ал-Кас, групировката на Абу Нидал и испанските Грапо са използвали ЕТД — каза Роджърс. — Експлозиви с телефонен детонатор.
13.
Шринагар, Кашмир
Сряда, 18:59
Беше паднал почти пълен мрак, когато Рон Фрайдей се върна на пазара. От една страна, беше любопитен да види как властите се справят със ситуацията, но в действителност повече се интересуваше от онова, което сам би могъл да открие за атаката. Може би животът му зависеше от тази информация.
Дъждът беше спрял, а от планините се спускаше пронизващ вятър. Фрайдей се зарадва, че предвидливо е облякъл анорак и бейзболна шапка, въпреки че спадът в температурата не беше истинската причина да го направи. Дори и от стаята си бе успял да чуе кръжащите в небето хеликоптери. Когато пристигна на мястото на експлозията, Фрайдей откри, че два полицейски хеликоптера обикалят на по-малко от двеста стъпки височина. Освен че търсеха оцелели, машините предизвикваха оглушителен шум, който помагаше на случайните зяпачи да не се задържат твърде дълго. Но това не беше единствената причина за присъствието на хеликоптерите. Фрайдей предположи, че летят толкова ниско, за да могат да фотографират тълпите в случай, че терористите все още се навъртат наоколо. Най-вероятно пилотските кабини бяха оборудвани с ГВР — геометрични възстановяващи регистратори. Те представляваха дигитални камери, които заснемаха изображения под всевъзможен ъгъл и реконфигурираха геометрията, за да получат прецизен фронтален образ. Интерпол и повечето агенции за национална сигурност разполагаха с файл, съдържащ „лицеви отпечатъци“, състоящи се от неясни фотографии и полицейски рисунки на известни и заподозрени терористи. Подобно на пръстовите отпечатъци, тези лицеви отпечатъци също можеха да бъдат пуснати в компютърната мрежа, за да бъдат сравнени със снимките в базата данни. Компютърната програма нанасяше приликите. Съвпадение на чертите от 70 процента беше достатъчно основание да се прибегне до разпит на съответния индивид.
Фрайдей носеше бейзболната шапка, защото не искаше хеликоптерите да направят отпечатък на лицето му. Не се знаеше кои правителства разполагат с негови изображения и по каква причина. Пък и със сигурност не искаше да им даде снимка, с която да отворят ново досие.
Местата на експлозиите бяха оградени с червени ленти. Около периметъра на взрива бяха издигнати прожектори, поставени върху високи десет стъпки триножници. Физическото измерение на пазара напомняше на Фрайдей за училищен физкултурен салон след вечер с танци. Събитието беше приключило, мястото изглеждаше мрачно и безжизнено, а остатъците от кипящата дейност се валяха навсякъде. Само че тук вместо разлян пунш имаше кървави петна. Вместо гирлянди от цветна хартия имаше разпокъсани навеси и покривала. И вместо празни столове имаше изоставени каруци. Някои от продавачите бяха откарали каруците си, а на земята под тях бяха останали чисти правоъгълни петна, непокрити от гъстия прах. Ярката светлина ги караше да наподобяват черните сенки на хората и дърветата, изгорели от ядрения огън в Хирошима и Нагасаки. Други каруци бяха просто изоставени. Може би собствениците им не са били край тях по времето на взрива, а наетата работна ръка нямаше желание да се навърта наоколо. Може би някои от продавачите бяха убити или ранени.
Военни милиционери от редовната армия бяха разположени около периметъра. Те бяха въоръжени с полуавтоматични пушки МР5К, които излъчваха остър блясък на ярката светлина. Наоколо патрулираха и полицаи с техните отличителни пистолети „Уебли“ 455. Освен да разколебаят желаещите да плячкосват, след подобен удар извадените оръжия можеха да имат само една цел — да възстановят наранената гордост и да вдъхнат увереност в населението, че властимащите все още притежават влиятелна сила. Всичко това беше толкова жалко и предвидимо.
На журналистите беше разрешено да направят своите новинарски репортажи, да заснемат няколко снимки, а после бяха подканени да се омитат. Един офицер обясняваше на екипа на CNN, че би било много по-трудно да контролират мародерите, ако на мястото се струпа тълпа от хора.
Или може би просто не искаха разни камери и фотоапарати да заснемат собствените им грабежи, помисли си Фрайдей. Беше готов да се обзаложи, че повечето от изоставените стоки на пазара щяха да бъдат изчезнали до сутринта.
Имаше и хора, които бяха дошли на пазара просто за да зяпат. Каквото и да очакваха да видят — разкъсани тела, разрушения, извънредни новини на живо — то явно не им носеше задоволство. Повечето си тръгваха с някак окаян вид. Сцените на експлозии, зоните на военни битки и автомобилните катастрофи често имаха такъв ефект върху хората. Притегляха ги, а после ги отвращаваха. Може би ги караха да се чувстват разстроени от внезапното осъзнаване на собствената си кръвожадност. Някои хора носеха цветя, които полагаха на земята под червената лента. Други отправяха молитви за мъртвите си приятели, роднини или непознати жертви.
Инспектори по строителството обхождаха оцелелите конструкции в близост до полицейския участък и храма, за да преценят дали взривът ги е повредил. Фрайдей ги разпозна по белите им каски и малките електронни устройства за измерване на отекващия звук. Тези уреди излъчваха звукови вълни, които проникваха в състава на определен предмет, бил той от дърво, бетон или камък. Ако звуковите вълни срещнеха по пътя си нещо, което противоречеше на нормалната структура на материала и което обикновено сочеше наличието на пукнатини, устройството задействаше аларма, а инженерите проучваха проблема по- задълбочено.
Освен инженерите на трите места работеха обичайните полицейски екипи и медицински работници. Едно нещо обаче озадачи Фрайдей. Обикновено терористичните атаки в Индия бяха разследвани от районната полиция и Националната гвардия по сигурността. НГС беше създадена през 1986 г. именно за да действа като антитерористична сила. Командосите, наречени „Черните котки“, се занимаваха с различни ситуации — от отвличания на хора и задигане на бойна техника до съдебно разследване на местопрестъпления. Тук обаче не се мяркаше нито една от типичните черни униформи на агентите на НГС. Местата на експлозиите бяха под контрола на Специалните гранични сили, а техните агенти пъплеха навсякъде, облечени в кафявите си униформи. Фрайдей никога не беше присъствал на бомбен атентат в Шринагар. Може би отговорността за антитерористичните разследвания беше разделена между агенциите по този начин, а СГС бяха получили най-близките до контролираната зона райони.
