Докато издуваше мотоциклета си през хълмовете на Хималаите, Ишак Фазели мечтаеше за едно- единствено нещо. Беше напуснал фермата на Апу, без да вечеря, и сега беше гладен като вълк. Но той не искаше храна. Караше с отворена уста — твърде лош навик, и езикът му беше пресъхнал. Но не копнееше и за вода. Онова, което истински желаеше, беше предпазна каска.
Ишак настъпваше газта на лекия си мотоциклет през планинския проход, а изпод тънките колела на машината хвърчаха дребни камъчета. На някои места пътят силно се стесняваше, точно както сега, и Ишак минаваше твърде близо до планинските скали, които го замеряха със ситни островърхи отломки, подобни на същински куршуми. Щеше да се задоволи и с тюрбан, стига да имаше плат, за да си направи такъв, и време, за да спре. Вместо това Ишак беше свикнал да кара с извърнато наляво лице. Стига камъчетата да не удряха очите му, всичко щеше да е наред. Ако пък го стореха, щеше да погледне философски на това. Щеше да му остане лявото око. Беше израснал на запад, близо до прохода Кибер, и отдавна беше научил, че планините на субконтинента не са за слабаци.
Първо, дори и през кратко, двучасово пътуване като това времето рязко се променяше. Жестоката слънчева светлина отстъпваше пред снежна вихрушка за броени минути. Лапавицата се превръщаше в гъста мъгла дори и по-бързо. Неподготвените пътници лесно можеха да замръзнат, да се дехидратират или да се изгубят много преди да стигнат до целта си. Изгарящи слънчеви лъчи, ветрове и виелици, стръмни пропасти, жега и студ от всевъзможни пролуки, пещери и високи хълмове — всичко това се редуваше непредвидимо и с бясна скорост сред мълчаливите върхове. В това отношение планините напомняха на Ишак за древните халифи. Те също бяха внушителни и надменни, подвластни само на Аллах.
Второ, подножието на Хималаите предлагаше изключително неравен терен, който беше трудно преодолим дори и пеша, а да не говорим с мотоциклет. Планинската верига беше сравнително млада и хълмовете още бяха остри и стръмни. Тук, в Кашмир, имаше само няколко пътеки, прокарани от британците в началото на англо-сикхските войни през 1845 г. Елитните планински части на кралица Виктория използвали тези маршрути, за да нападат във фланг вражеските войски, разположени в по-ниските хълмове. Твърде тесни за камиони, автомобили и артилерия и твърде опасни за коне и други товарни животни, около Първата световна война просеките ставали все по-малко използвани и постепенно останали до голяма степен непроходими, докато пакистанците не ги преоткрили през 1947 г. Индийците използваха основно хеликоптери, за да превозват хора и материали из региона, а пакистанците предпочитаха тези по-бавни, но по-дискретни пътеки. Просеките се извисяваха на осем хиляди фута височина, където през нощта температурите падаха твърде ниско, а въздухът беше твърде студен, за да позволява лагеруване или продължителни преходи. Не че рисковете и неудобствата имаха някакво значение за Ишак точно сега. Той имаше мисия, която трябваше да изпълни, и лидер, на когото трябваше да служи. И нищо не можеше да му попречи. Нито стръмните пропасти, нито жилещите като стършели камъчета, които заплашваха да го съборят от мотоциклета, нито внезапният спад в температурата.
За щастие моторът се държеше така героично, както предполагаше репутацията му. Ишак го беше откраднал от някаква казарма преди повече от година. Не беше от възхваляваните машини, произведени през петдесетте години на двадесети век, когато британската компания „Роял Енфийлд“ бе отворила първата фабрика в Индия. Но пък моделът се беше превърнал в стандартното оборудване на местните военни и полицейски части и не привличаше излишно внимание. Имаше и някои тактически предимства. Като всички машини от този клас, червено-черният мотоциклет развиваше изключителната скорост от почти осемдесет мили в час. Двигателят с мощност двадесет и две конски сили беше издръжлив и работеше сравнително тихо. Моторът тежеше малко под 180 килограма и не оказваше прекален натиск върху скалистите участъци от пътя. Слабият шум също беше важен, защото силното бръмчене можеше да причини срутване на камъни.
Ишак видя дребните цифри, издълбани в близките скали. Те обозначаваха надморската височина, която на това място беше 4 000 фута. Членът на Милиция за свободен Кашмир изоставаше. Натисна газта още малко. Вятърът го блъсна в лицето. По милостта на Пророка той и моторът се бяха слели в едно. Той се усмихна при мисълта за незнайните пътища на Аллах.
Участък 2Е се намираше близо до пресечната точка на две от просеките. Пакистанските войници бяха прекарали години в картографиране на този район. Когато отстъпвали от Каргил, войниците скрили купища оръжия, експлозиви, дрехи, паспорти и лекарства в една пещера на най-високото било в района. Шараб и екипът й често се оттегляха там, за да попълнят запасите си.
Ишак често поглеждаше часовника, докато напредваше нагоре по хълмовете. Не искаше да кара Шараб да го чака. Не защото като лидер на групата беше избухлива и нетърпелива, а защото той искаше да бъде до нея винаги, когато, където и по каквато и причина тя да се нуждаеше от подкрепата му. Шараб беше преподавател по политически науки. Въпреки че нямаше опит в полевите действия, нейната отдаденост и находчивост бързо й спечелиха уважението и пълната преданост на всеки член от екипа. Освен това Ишак беше малко влюбен в нея, но внимаваше да не издаде чувствата си. Не искаше Шараб да си мисли, че това е единствената причина да бъде с нея. Тя обичаше да работи с патриоти, а не с обожатели. Въпреки това Ишак често се питаше дали предводителите на Милиция за свободен Кашмир не й бяха поверили командването на групата именно защото беше жена. Когато древните лекари трябвало да обгорят раните на бойците, раненият бил удържан от петима или дори повече мъже или от една жена. От любов към Шараб или от страх да не посрамят мъжеството си мъжете в нейната група бяха готови на всичко.
В кобура под вълнения му пуловер беше затъкнат пистолет „Смит и Уесън“, 38-и калибър. Той беше пристигнал в ръцете на МСК чрез охранителите на летище Карачи, които бяха закупили почти хиляда пистолета от Съединените щати преди около тридесет години. Тежестта на зареденото оръжие приятно притискаше ребрата му. Вярата на Ишак го беше научила, че един мъж става силен само чрез Пророка и Аллах. Ишак страстно вярваше в това. Молитвите и Коранът му вдъхваха сила. Но да имаш зареден пистолет в кобура си също внасяше увереност. Религията беше основно ястие, което помагаше на човека да преживее деня. Пистолетът „Смит и Уесън“ беше кратка закуска, която му позволяваше да преживее момента.
Пътят стана още по-неравен заради скорошно свличане на камъни. И двете външни страни бяха много опасни. За да влоши нещата още повече, започна да пръска и ситен дъжд. Капките щипеха лицето му като твърди песъчинки, понесени от вятъра. Но въпреки тези неудобства той настъпваше газта още по-силно. Ако дъждът се задържеше още малко и замръзнеше, склонът щеше да се превърне в смъртоносна пързалка. Освен това трябваше да внимава за диви зайци и други животни. Блъснеше ли се в нещо такова, със сигурност щеше да се пребие. Но не можеше да намали скоростта. Не и ако искаше да стигне до зоната навреме. Винаги се срещаха тук след изпълнена мисия, но никога не беше толкова спешно. Първо, Шараб имаше навика да се връща в къщата, колибата или хамбара, в който бяха живели, за да проведе последен разговор с техния домакин. Искаше да се увери, че онзи, който оставаше след тях, напълно осъзнаваше, че ще спаси живота си само ако си държи устата затворена. Някои от членовете на екипа не одобряваха нейната милост, особено когато се касаеше за индуси като Апу и внучката му. Но Шараб не искаше да настройва хората срещу себе си. Независимо дали бяха мюсюлмани или не, тя вече считаше повечето от тези фермери, овчари и работници за пакистанци. И не искаше да убива невинни жители, нито сега, нито за в бъдеще.
Небето притъмня и Ишак запали фаровете. Силният прожектор осветяваше пътя на почти двеста ярда напред. Това не му осигуряваше достатъчно видимост, за да поддържа скоростта си. Завоите изникваха така неочаквано, че на два пъти той едва не изхвърча от ръба. От време на време намаляваше устрема си, за да се отърси от чувството, че може да полети. А това си беше съвсем реална илюзия при тези височини и тази скорост. Използваше тези моменти, за да погледне назад. Искаше да се увери, че никой не го следи. Ръмженето на мотоциклета, отекващо в околните зъбери и долини, фучащият вятър и тропането на отскачащите камъчета щяха да попречат на Ишак да чуе приближаването на преследващо го превозно средство или хеликоптер. Беше предупредил Апу да остане в къщата и беше прерязал телефонната линия. И все пак нямаше как да предвиди реакцията на човек, чийто роднина е пленен.
Ишак забеляза още един отличителен знак край пътя. Вече се намираше на четири хиляди и петстотин фута надморска височина. Не знаеше докъде ще стигнат Шараб и екипът с камиона. Те се движеха по друга просека. Може би щяха да стигнат до пет хиляди фута, преди пътят да стане твърде тесен за возилото им. Двата пътя се съединяваха на неколкостотин фута напред. Щом пристигнеше, щеше или да види следите от гумите им, или да ги изчака в пещерата. Надяваше се вече да са там. Нямаше търпение да разбере какво се
