Преди Ударният отряд да се запътеше към която и да е територия, Вийнс заделяше настрани достатъчно сателитно време за фотографското разузнаване, от което полковник Огъст се нуждаеше. Получените изображения бяха от първостепенна важност и се изпращаха към мисията чрез файловете на полковник Огъст. Междувременно Стол прекарваше колкото може повече време в събиране на електронни сведения от региона. Полицейските управления и военните институции не винаги споделяха всичко, което знаеха, дори и със своите съюзници. В много чуждестранни държави, особено в Русия, Китай и Израел, американските агенти често бяха наблюдавани от чужди агенти без, разбира се, да знаят за това. Единствено от членовете на Оперативния център зависеше да съберат възможно най-много информация и да се защитят по съответния начин. А те го правеха, като се отклоняваха от предварително съгласуваните маршрути и времеви графици, като използваха „излишни“ членове на екипа, за да заблудят евентуалните „опашки“, а в някои случаи и като усмиряваха онзи, който ги преследваше. Държавата приемник на съответната мисия не можеше да се оплаче, ако агентът, който беше изпратила да шпионира някои от съюзниците й, бъдеше открит овързан и със запушена уста в тоалетната на случаен крайпътен мотел.
Електронните сведения на Стол се състояха от всевъзможни данни — факсови съобщения, телефонни номера, радиочестоти. Всичко, което отиваше към или идваше от официални източници или познати сили за съпротива и опозиция. Тези цифри, честоти и шифровани кодове се обработваха със специална програма. Тя ги сравняваше с данните на познатите терористи и чужди агенти. Ако в региона имаше евентуални „спънки“, както планировчиците на мисиите ги наричаха, това сканиране им помагаше да ги открият и идентифицират. Последното нещо, което шефовете на американското разузнаване желаеха, беше някой да фотографира техните агенти под прикритие или някое чуждо правителство да наблюдава методите им на работа. От една страна, информацията можеше да бъде продадена на трета страна, а, от друга, Съединените щати никога не бяха сигурни кое от приятелските правителства ще се превърне в цел на разузнаване един ден.
„Мислете за Иран“, припомняше им полковник Огъст всеки път, когато тръгваха на съвместна мисия с някой от съюзниците.
Хонда носеше със себе си и лаптоп. Компютърът беше оборудван с безжичен високоскоростен модем, който сваляше чрез Интернет данните, събрани от Стол. Хонда автоматично запаметяваше всичко, което беше от значение за мисията. Когато Ударният отряд пристигнеше в Индия, компютърът щеше да остане в самолета и да бъде върнат в базата. С екипа щеше да остане само лаптопът на полковник Огъст и данните щяха да се приемат чрез него. Където и да отиваха, ефрейтор Хонда предпочиташе да носи възможно най- малко екипировка.
Докато приемаше новите разузнавателни сведения, от компютъра на Хонда се разнесе предупредителен звуков сигнал. Той го алармираше за някаква аномалия, уловена от програмата на Стол в Оперативния център. Хонда отвори обозначеното съобщение.
Програмата „Белхоп“ на сателита на военновъздушните сили, наречен „Неприкосновеност“, непрекъснато сканираше клетъчните телефони и радиостанциите, които използваха полицейски честоти. Оперативният център и другите американски разузнавателни агенции използваха тези номера за собствената си комуникация с чуждестранните си офиси. Не представляваше никаква трудност да се влезе в компютрите и да се потърсят други входящи обаждания.
Програмата „Белхоп“ беше идентифицирала серия от обаждания до едно и също място, направени от регистриран от полицията клетъчен телефон. Лексиконът на „Белхоп“ кодираше такива телефони като „полеви телефони“. Повечето от обажданията бяха постъпили в рамките на петмесечен период от Каргил до полицейското управление в Джаму. Телефонът приемник беше кодиран като „домашен телефон“. През цялото това време имаше само едно обаждане от домашния към полевия телефон. Програмата на Стол, която обединяваше разузнаването на Оперативния център с данните на НРС, сочеше, че това обаждане е било направено по-малко от една секунда преди насоченият към Кашмир сателит „Кластърстар 3“ да регистрира експлозия на пазара в Шринагар.
— Проклятие — измърмори Хонда.
Хонда се зачуди дали полковник Огъст или генерал Роджърс са били информирани за възможна терористична атака. Фактът, че секунда преди експлозията на мястото е постъпило обаждане от полицейски клетъчен телефон, можеше да е съвпадение. Може би някой се е обаждал на служител от охраната. От друга страна, беше вероятно между двете да съществува някаква връзка. Хонда разкопча колана, който го притискаше към неудобната седалка, и тръгна напред, за да докладва на командващите офицери. Турбуленцията го караше да върви бавно и внимателно, за да не падне върху някой от другарите си.
Огъст и Роджърс се бяха привели над лаптопа на генерала.
— Извинете, сър — каза Хонда. Трябваше да крещи, за да надвика ревящите двигатели на самолета.
Огъст вдигна поглед.
— Какво има, ефрейтор?
Хонда разказа на двамата офицери за експлозията. Огъст го информира, че току-що са получили имейл от Боб Хърбърт за терористичната атака. Той съдържаше малкото подробности, които бяха известни за момента. След това Хонда съобщи на началниците си за телефонните обаждания. Тази информация привлече вниманието на генерал Роджърс.
— Имало е по две обаждания на ден в продължение на пет месеца и винаги по едно и също време — каза Хонда.
— Нещо като рутинна проверка — отбеляза Роджърс.
— Точно така, сър — отвърна Хонда. — С изключение на днес. Днес е имало само едно обаждане до полевия телефон. И е било направено секунда преди експлозията в храма.
Роджърс се облегна.
— Ефрейтор, искам да прегледаш цялата база данни и да провериш дали схемата на обажданията се повтаря най-вероятно от полеви телефони с различни кодове? Изходящи повиквания към един и същи домашен телефон?
— Да, сър — отвърна Хонда.
Хонда приклекна на студения тресящ се под и вдигна едното си коляно. На него закрепи лаптопа. Не беше сигурен какво точно търсят офицерите, но сега не беше времето да задава въпроси. Въведе кодовия номер на домашния телефон и активира опция „търсене“ на програмата „Белхоп“. Предположението на полковник Огъст се оказа вярно. Ефрейторът им докладва, че в допълнение към тази серия обаждания е имало и обаждания от друг полеви телефон в Каргил в продължение на седем седмици. Те бяха правени два пъти на ден по едно и също време. Преди това имаше обаждания от друг полеви телефон в продължение на шест седмици и пак по два пъти дневно. Архивите на програма „Белхоп“ обхващаха минал период от тринадесет седмици.
— Очевидно цивилни агенти от Делхи са се опитвали да засекат терористична група — каза Роджърс.
— Как би могъл да знаеш? — попита Огъст. — Обажданията може да са постъпвали от оперативни работници, които са докладвали ежедневно.
— Не мисля така — каза Роджърс. — Първо на първо, само едно-единствено обаждане от тези в списъка на ефрейтор Хонда е направено от домашния телефон към полевия телефон.
— Онова, направено в момента на експлозията — отбеляза Огъст.
— Правилно — отвърна Роджърс. — Този факт говори, че офицерите, отговорни за разузнаването, не са искали полевите им телефони да зазвънят в неподходящо време.
— Звучи ми логично — каза Огъст.
— Но има и още нещо — продължи Роджърс. — Когато през 1999 г. Пакистан беше изритан от Каргил, индийските Специални гранични сили знаеха, че зад тях ще останат вражески групировки. Но не можеха да ги заловят с помощта на военната полиция. За сметка на това обаче бяха наясно, че местните жители винаги узнаваха за разни странници, които минават през селото. А ако местните го знаеха, значи и членовете на групата щяха да го разберат. Затова СГС създадоха тяхната Цивилна операционна мрежа и привлякоха в нея десетки местни жители. — Генералът почука с пръст по лаптопа си. — Всичко е описано в разузнавателното проучване. Но нямаха възможност да дадат на новите си сътрудници истински полицейски радиостанции, защото в областите, близки до Пакистан, тези канали и честоти се наблюдават от персонала
