Един от полицейските служители подкани Фрайдей да отстъпи назад. Нямаше да успее да влезе сред руините. Но въпреки това вече разполагаше с обосновани идеи за това как е била организирана атаката. Докато вървеше към взривения автобус, Фрайдей извади клетъчния си телефон и се обади на Саманта Мандор, която работеше в отдел „Фотографски архиви“ към Агенцията за национална сигурност. Помоли я да поразрови АП, Ройтерс и други дигитални фотографски файлове и да търси снимки на места в Кашмир, пострадали от терористични удари. Освен това я накара да изтегли и всички анализи, които са прикачени към снимките. Вероятно разполагаше с някои от тях в собствения си компютър в стаята си. Но сега се нуждаеше от специфична за инцидента информация. Фрайдей й каза да му се обади веднага щом открие снимките и текстовите архиви.
Американският агент се приближи към оградената с въже площ на третата експлозия. За разлика от двете сгради, където стените бяха попречили на жертвите и развалините да се разпилеят навън, останките от автобуса бяха разпръснати навсякъде от мощната експлозия. Телата вече бяха отнесени, но улицата беше осеяна с парчета от самия автобус — метал, кожа, стъкло. Имаше книги и фотоапарати, които поклонниците бяха носили със себе си, както и пътнически принадлежности, дрехи и религиозни икони, които бяха съставяли багажа им. За разлика от сградите, това място приличаше на моментална снимка, направена в мига на удара.
Телефонът на Фрайдей издаде меко пиукане. Той спря и се обади.
— Слушам? — каза той.
— Господин Фрайдей? Обажда се Саманта Мандор. Разполагам със снимките и информацията, за която помолихте. Искате ли да ви изпратя снимките някъде? Намерих около петдесет цветни изображения.
— Не — отвърна Фрайдей. — Кога е била последната атака в Шринагар?
— Преди пет месеца — информира го Саманта. — Била е насочена срещу пратка артилерийски снаряди, която е била предназначена за контролираната зона. Атаката е предизвикала адска експлозия.
— Самоубийствен атентат? — попита той.
— Не — отвърна Саманта. — В архивите има микроскопска снимка на течни кристални частици, които са открити близо до епицентъра. Лабораторният анализ сочи, че са били част от таймер. Освен това се съобщава, че сред развалините е открит сензор с дистанционно управление, който очевидно не е бил детониран.
„Вероятно е трябвало да послужи за резервен вариант“, помисли си Фрайдей. Професионалистите често използваха такива устройства, за да взривят експлозивите, в случай че таймерът не проработеше или в случай че бомбата бъдеше открита преди таймерът да я е възпламенил. Присъствието на дистанционен приемател означаваше, че поне един от терористите се е намирал в непосредствена близост до мястото, когато експлозивите са избухнали.
— Откри ли нещо за персонала на мястото на взрива? — попита Фрайдей. — Какви униформи са носели?
— Имало е офицери от Националната гвардия по сигурността, както и местни полицаи — информира го жената.
— А членове на Специалните гранични сили? — попита Фрайдей.
— Не — отвърна тя. — Има и допълнителни нападения над военни мишени в Шринагар. Случили са се шест и седем седмици преди атаката. Там също е имало офицери от Националната гвардия по сигурността.
— Някой поел ли е отговорност за тези нападения? — попита Фрайдей.
— Според данните и в трите случая отговорността е била поета от една и съща група — каза Саманта. — Милиция за свободен Кашмир.
— Благодаря ти — каза Фрайдей. Беше чувал за тях. Според сведенията му тази група подкрепяше пакистанското правителство.
— Имаш ли нужда от още нещо? — попита Саманта.
— Засега не — отвърна той и прекъсна разговора.
Фрайдей прибра клетъчния си телефон в калъфа на колана си. Щеше да се обади на новия си шеф по- късно, когато докладът му щеше да е по-пълен. Огледа се наоколо. Тук нямаше нито един командос от „Черните котки“. Това може би беше важно, а може би не. Липсата им може би беше въпрос на територия. Или Националната гвардия по сигурността не беше способна да спре терористите и проблемът беше прехвърлен към Специалните гранични сили. Може би някой бивш офицер от СГС е бил избран на висок пост в правителството. Подобни назначения обикновено водеха до реорганизация.
Разбира се, винаги съществуваше вероятността това да не е обичайно. Какви ли необичайни обстоятелства биха довели до изключването на един отдел от някое разследване? Това неизменно щеше да се случи, ако сигурността се превърнеше в проблем. Фрайдей се запита дали НГС не е била компрометирана от пакистански агенти. Или може би СГС го бяха накарали да изглежда сякаш „Черните котки“ са допуснали да бъдат шпионирани. Бюджетите тук бяха доста ограничени и съперничеството между агенциите беше много по-ясно изразено, отколкото в Съединените щати.
Фрайдей бавно се обърна. Около пазара имаше няколко дву– и триетажни сгради. Те обаче не биха могли да предложат удобни позиции на терористите. Ако им се беше наложило да задействат детонатора с дистанционно, пряката им видимост щеше да е блокирана от множеството каруци, окичени с флагчета, както и от сергиите с техните високи сенници и чадъри. Пушекът от гостилниците също щеше да замъглява погледите им. Освен това терористите щяха да имат проблеми с наемането на стаи. Беше изключително опасно да се оставят следи на хартия, както бяха постъпили терористите при плащането за микробуса, който бяха използвали при нападението над Световния търговски център в Ню Йорк. А само терористи аматьори биха платили в брой за стаята си. Това неизменно светваше червена лампичка в главата на хазяина и го караше да изтърчи право в полицията. Дори и най-алчният хазяин не искаше в сградата му да живее бомбаджия.
Освен това тук никой нямаше нужда да се крие. За един терорист би било твърде лесно да остане анонимен на този претъпкан пазар и ден след ден да оглежда целите, да поставя експлозивите, да наблюдава мястото. Но Фрайдей се чувстваше озадачен по отношение на едно нещо. Защо полицейският участък и храмът бяха избухнали по едно и също време, а автобусът се беше взривил няколко секунди по- късно? Съвсем очевидно беше, че атаките са свързани. Вероятно таймерите не бяха добре синхронизирани. Или може би имаше друга причина.
Фрайдей продължи пътя си към мястото, където по-рано през деня беше паркирал автобусът. Уличното движение беше отклонено от път 1А към други улици. Той застана насред широкия булевард и отново огледа мястото на взрива. Това беше най-прекият път за бягство. От него се излизаше на много други улици и булеварди. Гонитбата би била изключително трудна, дори и ако полицаите знаеха какво превозно средство търсят. Той откри местенцето, което предлагаше идеалната пряка визуална връзка на терориста, в случай че таймерът не се задействаше. Беше на тротоара, близо до паркиралия автобус. Намираше се на около четиристотин ярда от мишената, което приближаваше максималния обхват на повечето детонатори с дистанционно управление. Очевидно беше, че ако терористът изчакаше експлозиите на това място, той не би желал автобусът да избухне твърде рано. Той би изчакал експлозията в храма и после би се преместил на безопасно разстояние. Взривът на автобуса трябва да е бил нагласен така, че да му даде достатъчно време да се отдалечи. А може би е детонирал експлозивите собственоръчно с помощта на същото дистанционно, което е щял да използва за храма.
Но това не даваше отговор на загадката защо имаше две отделни експлозии в храма и полицейското управление. Една по-голяма бомба щеше да срути и двете сгради без проблеми.
Фрайдей отправи поглед към другия край на пазара. Щеше да се обади на Агенцията за национална сигурност веднага щом се прибереше в стаята си. Самото нападение не го притесняваше. Изобщо не му пукаше кой управлява мястото. Онова, което го тревожеше, бяха „Черните котки“. Тези хора щяха да разполагат със сведения за него и за Ударния отряд, когато екипът на Оперативния център навлезеше в планините. Ако съществуваше и най-слаба вероятност за изтичане на информация от НГС, Фрайдей трябваше да се увери, че те няма да бъдат засегнати.
14.
Каргил, Кашмир
Сряда, 19:00
