— Най-добре да включим и Лоуъл, и Лиз Гордън — каза Худ.
Лоуъл Кофи беше експертът на Оперативния център по международно право.
— Имаме нужда от добро познаване на индийските и пакистанските закони — продължи Худ. — Психологичните профили на пакистанските терористи също ще бъдат от полза. Разполагаме ли с подробна административна карта на района, в който Ударният отряд ще търси ядрени ракети?
— Не — отвърна Хърбърт. — Издирването щеше е строго локализирано на пакистанска територия.
— Тогава със сигурност ще ни трябва такава карта — каза Худ. — Ще бъдем напълно прецакани, ако Ударният отряд попадне в район под китайско влияние и бъде заловен.
— Ако Ал Джордж не разполага с такава карта в архива, ще я изискам от Държавния департамент — каза Хърбърт. — Имам един приятел там, който ще си държи устата затворена.
— Ти имаш приятели навсякъде — ухили се Худ.
Беше приятно да си част от екип с хора като Боб Хърбърт. Хора, които бяха истински професионалисти и които винаги биха подкрепили екипа и неговия лидер. Освен това беше приятно да се усмихваш.
— А Вийнс? Колко сателита има в региона?
— Три — отвърна Хърбърт.
— Ще успее ли да ги използва за нашите нужди? — попита Худ.
— Не би трябвало да има проблем — каза Хърбърт. — Никой не желае сведения от този регион точно сега. Освен това Вийнс е разпределил екипа си на смени, така че на сателитните наблюдателни станции винаги ще има наш човек. Ще можем да наблюдаваме три отделни района едновременно.
— Чудесно — каза Худ. Той продължаваше да се взира в компютърния екран. Имаше и други хора, на които можеше да се обади при нужда. Но точно сега смяташе, че би било най-добре, ако сведе броя на замесените хора до минимум. Щеше да се обади на Ханк Люис в АНС и да му препоръча да стори същото. Надяваше се, че новоназначеният шеф ще се съгласи да позволи на Оперативния център да ръководи тази операция „безшумно“, тоест без намесата на президента.
Хърбърт тръгна да изпълнява задачите си и да търси картата. Худ се обади на Кофи и го откъсна от „Политически некоректно“. Тъй като домашният телефон на Кофи не беше сигурен, Худ нямаше как да му разкаже с подробности за среднощното заседание. Съобщи му само, че заглавието на телевизионното предаване доста добре обобщава ситуацията. Кофи го увери, че ще пристигне в Оперативния център възможно най-бързо.
Худ благодари на Кофи. После хапна още няколко бисквити от кутията и се облегна назад. Трябваше да се свършат още доста неща, преди да пристъпи към тази мисия. Най-напред Стивън Вийнс трябваше да открие пакистанците. Без тази информация нямаха нищо. След това Худ и Хърбърт трябваше да решат дали да приземят Ударния отряд според плана и после да превозят членовете му с хеликоптер в близост до групата или да ги спуснат над тях. Скоковете с парашут в планините бяха изключително рисковани заради студа, вятъра и лошата видимост. Можеха да изпратят Рон Фрайдей да постави сигнални ракети. Но кацането също щеше да е проблем, защото Ударният отряд се очакваше да пристигне за напълно различна мисия. Можеше да се окаже трудно да се отърват от домакините си с необходимата бързина.
Освен това Худ смяташе, че колкото по-малко хора установяваха контакт с Ударния отряд, толкова по- добра щеше да е сигурността. Лоуъл или Хърбърт можеха да измислят основателна причина за спускането им с парашути. Индийските военновъздушни сили трябваше да се примирят — в противен случай мисията щеше да пропадне.
Худ се замисли за Роджърс и екипа му. Гордееше се, че работи с тях. Независимо как щяха да се развият нещата, Ударният отряд щеше да се сблъска с огромни трудности по пътя си напред. Мисълта за това не направи собствените проблеми на Худ по-далечни или по-маловажни. Харлей беше травматизирана от случилото се в сградата на ООН. Той знаеше, че други хора бяха загубили живота си там, но това не му помагаше да преживее по-лесно състоянието й.
Но пък правеше нещо друго. Напомняше му какво значи храброст. И той нямаше да го забрави в предстоящите дни и часове.
26.
Вашингтон
Четвъртък, 01:12
— Май попаднахме на нещо! — обяви Стивън Вийнс.
Глория Голд се протегна напред. Вълнението в гласа на Стивън личеше съвсем ясно по компютърната аудиовръзка. И той беше прав. След като методично бяха сканирали района в продължение на часове, камерите бяха засекли многообещаващ образ.
— Задръж така — каза Вийнс. — Бернардо ще превключи на инфрачервени лъчи. Смяната ще отнеме три минути.
— Чакам — каза Глория Голд. — Отлична работа — добави тя.
— Изчакай малко с похвалите — каза Вийнс. — Може да сме попаднали на стадо планински кози.
— Искаш да кажеш група планински кози — изтъкна петдесет и седем годишната жена.
— Моля? — не разбра Вийнс.
— Стадата се състоят от домашни животни — каза тя. — Дивите животни живеят на групи.
— Разбирам. Учителят винаги си остава учител — подразни я Вийнс. — Но кой ще се смее последен, ако се окаже, че след козите върви овчар със закривена гега?
Глория се усмихна.
— Ти, разбира се.
— Може би трябва да се обзаложим — продължи Вийнс. — Твоята микрокамера срещу моята брошка.
— Не става — каза Глория.
— Защо? — учуди се Вийнс. — Моят залог разполага с добър обхват.
— Моят пък разполага с някакъв смисъл — отвърна тя.
Разузнавателният експерт на НРС веднъж й беше показал брошката, която беше изобретил. Тя съдържаше голям колкото глава на топлийка микрофон, изработен от молекули, които резонираха една в друга. Можеше да излъчва звуци до неговия компютърен аудиоапарат на разстояние до двеста мили. Нейната микрокамера обаче беше по-добра. Тя излъчваше образи с милиони пиксели до компютъра й на разстояние до десет мили. Несъмнено беше по-добра и много по-полезна.
— Добре — каза Вийнс. — Тогава да се обзаложим на една вечеря? Загубилият ще готви. Това е подходяща сделка. Инфрачервен образ, храна, приготвена на микровълновата…
— Не ме бива в готвенето — каза Глория.
— Мен пък ме бива.
— Благодаря, но ще трябва да откажа — каза развежданата три пъти жена. По някаква причина Вийнс от край време си падаше по нея. Тя също го харесваше, но той беше достатъчно млад, за да й бъде син. — Ще се хванем на джентълменски бас — предложи тя. — Ако откриеш пакистанците, и двамата печелим.
Вийнс въздъхна.
— Дипломатическа сделка. Приемам, но с възражения.
Високата, стройна Глория се усмихна и отново се облегна на стола си. Бюрото й беше покрито със стъклен плот. Кабинетът й беше разположен в технологичния сектор на Оперативния център. Светлините бяха загасени. Единственото сияние се излъчваше от двадесет и един инчовия монитор на компютъра й. По коридорите беше тихо. Тя отпи глътка минерална вода „Евиан“ от бутилката на пода. Глория се беше научила да не държи нищо течно на бюрото си, откакто обърна бутилка вода и причини късо съединение в компютъра си още първата нощ, когато постъпи на работа тук. За щастие шефът й, заместник-директор Кърт Хардауей — „Нощният командир“, както го наричаха, си призна, че и той е правил същото. Независимо дали беше истина, все пак беше приятно, че го каза.
Разведряващият разговор за облога беше добре дошъл. Тя се беше включила във всичко това преди час, но Вийнс работеше вече цял ден. А елементите на изображенията, получени от НРС, наистина изглеждаха многообещаващо. Те бяха настроени на петметрова резолюция, което означаваше, че всеки обект, висок до пет метра, беше съвсем ясно видим. Компютърният симултантен ФАП — фотографско- аналитичен профил — идентифицираше образите като човешки сенки. Разкривени от неравния терен и ъгъла на слънцето, те се намираха в подножието на голяма скална тераса. Инфрачервените лъчи щяха да
