потвърдят дали сенките са генерирани от живи същества или от скални формирования. Фактът, че сенките се бяха преместили в две поредни заснемания, не им говореше много. Възможно бе да се дължи на илюзия, причинена от издигането на слънцето.
Ветеран в състава на Оперативния център, Глория търпеливо чакаше. Тишината на нощната смяна правеше забавянето някак по-дълго.
Технологичният сектор се състоеше от три кабинета, отдалечени максимално от натовареното административно ниво. Офисите на служителите бяха така изцяло овързани с всевъзможни компютри, уебкамери и безжични технологии, че обитателите им често изпитваха порив да бутнат стените, само и само да установяват човешки контакт помежду си от време на време. Но Мат Стол беше против тази идея. Вероятно се дължеше факта, че той винаги вършеше работата си насаме, далеч от погледите на околните. Но Глория знаеше тъмната му тайна. Беше го шпионирала една нощ, поставяйки дигиталната си микрокамера на дръжката на неговия минихладилник.
Четири-пет пъти дневно Мат Стол изяждаше две-три шоколадчета и изпиваше по една енергийна напитка.
Това обясняваше неизчерпаемата енергия и увеличаващото се тегло на любимия на всички дървен философ. Освен това обясняваше редовните жълти петна по ризата му. Той гълташе енергийната напитка направо от бутилката. Дори и в този късен час Стол най-вероятно преглеждаше последния брой на списание „Ядрени технологии“ или играеше на видеоигри, вместо да си почива на кушетката.
Вниманието на Глория отново се насочи към монитора, където вече пристигаха новите снимки от Националната разузнавателна служба. Бялото изображение сега бе придобило огнен цвят. Наблюдаваха се серия жълто-бели атмосферни изкривявания, излъчвани от група горещи червени обекти, които се намираха в дъното на екрана.
— Новините са добри — каза Вийнс. — Онова, което прави сенките, несъмнено е живо.
— Несъмнено — потвърди Глория. Продължиха да гледат обновяващия се образ. Червеното петно ставаше все по-ярко с придвижването си извън каменистия масив. Размазаната форма едва наподобяваше очертанията на човешка фигура.
— По дяволите! — възкликна Вийнс. — Бернардо, върни на естествена светлина.
— Това не е планинска коза — каза Глория.
— Нито пък овчар с гега — добави Вийнс.
Глория продължи да се взира в образа, докато сателитът сменяше окулярите. Тази промяна сякаш продължи по-дълго и от предишната.
Забавянето не се дължеше на самото механично превключване, а на оптичната диагностика, която сателитът провеждаше при всяка смяна на лещите. Беше изключително важно да се провери, че фокусът и проекцията са верни. Грешните данни — зле центрирано заснемане, неправилен фокус, сбъркана десетична запетая в резолюцията — бяха не по-малко безполезни от липсата на такива.
Образът изплува на монитора в естествена светлина. Виждаше се широк бял склон и сивкава скална тераса. Глория ясно забеляза човешка фигура, която се подаваше наполовина от скалите. Това не беше коза, нито пък овчар. Това беше жена. Зад нея се появи главата на друг човек.
— Мисля, че ги открихме! — развълнува се Вийнс.
— Така изглежда — съгласи се Глория и посегна към телефона. — Ще уведомя Боб Хърбърт.
Боб Хърбърт пристигна преди да се е заредил следващият образ.
А той ясно показваше петима души, които си проправяха път по тясната пътека.
27.
Каргил, Кашмир
Четвъртък, 12:01
Рон Фрайдей обичаше да е подготвен.
Ако влизаше в някоя сграда, той винаги разполагаше поне с две стратегии за бягство. Ако отиваше в някоя страна, той винаги разполагаше с поне едно друго място, на което да се оттегли при желание или по необходимост. Ако започваше мисия, той винаги проверяваше наличността на екипировка, пропуски и съюзници, които биха му били необходими. За него думата бездействие не съществуваше.
След разговора с Боб Хърбърт Фрайдей осъзна, че с капитан Назир може би ще се наложи да навлязат в планините. Знаеше, че хеликоптерът е добър за превози до дванадесет хиляди фута височина и до температура минус дванадесет градуса по Целзий. Разполагаха с достатъчно гориво за още седемстотин мили. Това означаваше, че могат да навлязат на около четиристотин мили в планината и да се върнат обратно. Разбира се, съществуваше проблемът да приземят хеликоптера на твърде висока надморска височина и всички съдържащи течност компоненти да замръзнат. В зависимост от това, докъде щеше да се наложи да летят, полетът на връщане можеше да се окаже дълъг и неприятен.
Фрайдей взе подвижния телефон от стойката и го прибра в джоба си. След това провери принадлежностите, с които разполагаха на борда на хеликоптера. Имаше основно алпинистко оборудване, но не и топли дрехи. Това обаче нямаше да е проблем. Беше разгледал вещите на Апу Кумар. Сред тях имаше няколко дебели палта. Имаше също и ръкавици, и шапки, така че студът нямаше да е проблем. Най- голямото му притеснение беше свързано с кислорода. Ако с капитан Назир трябваше да се изкачват на по- голяма надморска височина, изтощението със сигурност трябваше да бъде взето под внимание.
Може би Ударният отряд разполагаше с необходимата екипировка. Но Фрайдей нямаше да разбере това, нито местоположението на целевата зона, докато не говореше с Боб Хърбърт или Ханк Люис.
Междувременно Фрайдей преглеждаше наличните карти заедно с капитан Назир, за да се запознае с района. Апу седеше с тях в малката кухничка на фермата и добавяше някои неща от своя непосредствен опит, тъй като на младини беше обхождал предпланините.
Фрайдей скицира най-прекия път от пазара в Шринагар до експлозията в планината. Освен това начерта и маршрут от фермата до мястото на взрива в Хималаите. И пакистанската група, и мъжът от фермата бяха разполагали с достатъчно време да стигнат до това място преди детонацията. Въпросът беше накъде бяха поели оттам. Групата имаше да измине около двадесет мили до пакистанската граница. Но това бяха двадесет планински мили, които включваха и контролираната зона, и суровия глетчер Сиячин. Глетчерът се извисяваше на осемнадесет хиляди фута надморска височина и беше труден за изкачване и при най-добрите условия. Уморените пакистанци, преследвани и по въздух, и по земя, се нуждаеха от истинско чудо, за да го пресекат.
Телефонът от хеликоптера меко иззвъня, докато Фрайдей разглеждаше топографските карти на района. Назир вдигна. Обаждаха се Боб Хърбърт и Ханк Люис. Той подаде телефона на Фрайдей.
— Открихме групата — информира го Хърбърт.
— Къде са? — нетърпеливо попита Фрайдей. Наведе се над разпръснатите по масата карти. — Разполагам със седем до десет тактически летателни карти на пограничния район на Музафарабад, пограничния район на Шринагар и цялата област от Шринагар до Каргил.
— Намират се в пограничния район на Шринагар — каза Хърбърт. — Малко преди Джудар.
— Какви са координатите? — попита Фрайдей, който започна да прелиства картите, за да открие малкото селце.
— Рон, искаме веднага да отидеш на координати тридесет и четири градуса и четиридесет минути северно, седемдесет и пет градуса източно — каза Люис.
— Това е Джудар — отбеляза Фрайдей, гледайки картата. — Там ли е групата? В селото?
— Не — отвърна Люис. — Там ще се срещнеш с Ударния отряд.
Фрайдей се изправи.
— Господа, аз разполагам с хеликоптер. Ще бъда там за по-малко от час. Ударният отряд няма да кацне още поне четири часа. Вероятно дотогава ще успея да заловя групата.
— Както и партньорът ти — припомни му Люис.
— И какво от това? — настоя Фрайдей.
— Не сме приключили с проверката на командоса — каза Люис. — Възможно е той да предаде пакистанците на своите хора, а ние не можем да поемем този риск.
— Това няма да се случи — Фрайдей увери новия шеф на АНС. — Аз лично ще се погрижа.
— Не можеш да поемеш подобна гаранция — каза Люис. — Освен това сме съгласни, че господин Кумар трябва да ви придружи, но не можем да сме сигурни и за неговите действия. С господин Хърбърт вече го
