дискутирахме и постигнахме съгласие. Ще се срещнеш с Ударния отряд в Джудар. Те ще разполагат с възможно най-прясна информация за местонахождението на групата и с необходимите ресурси за изкачване в планината. Ако настъпят някакви промени, ще те уведомя своевременно.
— Само си губим времето — протестираше Фрайдей. — Бих могъл да приключа с мисията преди Ударният отряд да е пристигнал.
— Възхищавам се на ентусиазма ти — каза Хърбърт. — Но лидерът на групата е опитна и коварна жена. Движат се предимно в сенките и под скални тераси, когато е възможно. Не знаем със сигурност какви оръжия носят. Може да разполагат и с ракетна установка. Ако тръгнеш да ги преследваш с индийски хеликоптер, съществува риск да ви свалят.
— Ако ми кажеш къде се намират, можем да ги заобиколим отдалече и да ги пресрещнем — изтъкна Фрайдей.
— Съществува и вероятността пакистански самолет да навлезе в територията, за да спаси групата — каза Хърбърт. — Не искаме да предизвикаме въздушна схватка между пакистанците и индийската машина. Това може да даде на индийците още по-голямо основание да предприемат мащабна офанзива.
Фрайдей стисна телефонната слушалка. Искаше му се да удуши седналия зад бюрото си бюрократ. Той не разбираше полевия персонал. Никой не ги разбираше. Най-добрите оперативни агенти не обичаха да кротуват. А най-добрите от най-добрите можеха да се справят с всяка ситуация с подръчни средства. Фрайдей можеше да го направи. Дори повече, той искаше да го направи. Ако успееше да хване групата и да я закара у дома, имаше шанс да се споразумее с техните пакистански началници. А стабилните връзки с Делхи, Исламабад и Вашингтон бяха безценни за всеки агент в региона.
— Една и съща страница ли гледаме? — попита Хърбърт.
Фрайдей погледна картата.
— Да — отвърна той. И докато гледаше, изведнъж му хрумна нещо, което Хърбърт беше казал за експлозията. Тя се беше случила на около осем хиляди фута височина. Това означаваше, че групата се намира на югозападната страна на планинската верига. Всичко, разположено на север, включително глетчерът и контролираната зона, се издигаше много по-високо. Фрайдей отпусна хватката си. Чиновниците и писарите можеха да вървят по дяволите. Особено Боб Хърбърт.
— Ще се свържем с теб отново, когато разполагаме с точния час на пристигане на Ударния отряд и местоположението — каза Хърбърт. — Имаш ли някакви въпроси?
— Не — спокойно отвърна Фрайдей.
— Желаеш ли да добавиш нещо, Ханк? — попита Хърбърт.
Люис потвърди, че това е всичко. Шефът на АНС благодари на Фрайдей и прекъсна връзката. Фрайдей остави телефона.
— Какво става? — попита капитан Назир.
— Онова, което чакахме — каза Фрайдей.
— Открили са групата?
Фрайдей кимна.
— А внучката ми? — попита Апу.
— Тя е с тях — отвърна Фрайдей. Разбира се, не знаеше дали е така. Но искаше Апу да ги придружи. Фермерът бе делил един подслон с вражеската група. Ако станеше необходимо да предотвратят евентуални действия от страна на Индия, признанието на Апу щеше да излезе много добре по пакистанските телевизии.
Фрайдей отново погледна картата. Хърбърт му беше казал, че групата се придържа към надвиснали скални тераси. Това означаваше, че ако хеликоптерът започнеше да следва линията на планинската верига на осем хиляди фута височина, със сигурност щяха да засекат пакистанците. Усмихна се. Пътуването, включително и връщането, щеше да бъде по-малко от двеста мили.
Щеше да ги хване. Щеше да пипне и онзи безполезен Хърбърт.
— Хайде — обърна се той към Назир.
— Къде отиваме? — попита индийският офицер.
— Да заловим една терористична група — отвърна Фрайдей.
28.
Вашингтон
Четвъртък, 04:02
Кабинетът на Пол Худ се намираше на няколко крачки от конферентната зала на Оперативния център. Известна сред служителите като „Танка“, залата беше изцяло заобиколена от електрически вълни, които генерираха статично напрежение и предотвратяваха всякакви опити за подслушване с бръмбари или външни антени.
Когато Худ влезе, всички вече бяха там. Тежката врата се задвижваше от бутон, инсталиран отстрани на голямата овална маса. Худ го натисна и седна начело на масата.
Малката стая се осветяваше от флуоресцентни лампи, окачени ниско над масата. На стената срещу Худ имаше часовник за обратно броене, който сега беше тъмен. В моменти на криза и фатални крайни срокове дигиталните цифри на часовника тревожно отброяваха оставащите минути.
Стените, подът, вратата и таванът на „Танка“ бяха покрити с абсорбиращия звука материал „Акустик“. Оцветените в сиво и черно изолационни ивици бяха широки по три инча и се застъпваха една друга, за да е сигурно, че не са оставени никакви празнини. Под тях имаше два слоя корк, един фут бетон и после отново слой „Акустик“. В средата на бетона на всяка от шестте стени на стаята бяха поставени двойни решетки от жици, генериращи трептящи аудиовълни. В електронно отношение нищо не можеше да напусне стаята, без да е било разкривено до неузнаваемост. Ако някакво подслушващо устройство все пак успееше да запише разговор отвътре, случайността на променящите се модулации правеше невъзможно възпроизвеждането на смислени думи и изречения.
— Благодаря ви, че се отзовахте — каза Худ. Той намали яркостта на компютърния монитор, който беше поставен на масата, и започна да изтегля по мрежата файлове от своя кабинет.
В същото време Бъгс Бенет се опитваше да се свърже с полковник Огъст по сателитния телефон. За да бъдат сигурни, че Ударният отряд ще бъде винаги на линия, Огъст и Роджърс спяха на смени по време на полета до Турция.
— Няма проблеми — каза Лоуъл Кофи, който тъкмо наливаше вода в кафе-машината в далечния ъгъл на масата. Цедката започна да издава бълбукащи звуци. — Пътищата бяха празни. Успях да поспя, докато идвах насам. Някой сети ли се да вземе понички?
— Това ти трябваше да го свършиш — изтъкна Хърбърт. — Ти си единственият, който не беше тук. — Той придвижи инвалидната си количка и застана от дясната страна на Худ.
— Имам няколко нощни дажби, ако си толкова гладен — обади се Лиз Гордън, докато се настаняваше отляво на Худ.
— Не, благодаря — потръпна Кофи. — Ще се задоволя с кафето.
— Разполагаш с официални военни нощни дажби? — учуди се Хърбърт.
— Пакети с три блюда — каза Лиз. — Сушени праскови и ананас, резенчета телешко и бисквити. Даде ми ги една приятелка от Ленгли. Мисля, че сте работили заедно. Капитан Макайвър?
— Да, работили сме заедно по няколко операции — усмихна се Хърбърт. — Боже, нощни дажби. Не съм ги опитвал от години. Винаги са ми идвали идеално в малките часове.
— Явно се е дължало на преумората, която те е направила непридирчив — каза Кофи, който очевидно не ги беше опитвал.
Данните на Худ се заредиха на монитора в момента, в който Бъгс Бенет се обади. Худ изпрати файловете до всички компютри на масата. Лиз и Кофи внимателно започнаха да изучават документите. Асистентът на Худ го информира, че е готов да го свърже с полковник Брет Огъст от самолета С-130 „Херкулес“. Худ пусна спикера и огледа присъстващите.
— Готови сме да започваме — каза той.
Всички наостриха вниманието си.
— Полковник Огъст, чуваш ли ме? — попита Худ.
— Съвсем ясно, сякаш се намирате в кабината при нас, сър — отвърна командирът на Ударния отряд.
