да приеме този пост, беше работил като кмет и финансист. И преди беше изпращал Ударния отряд на опасни мисии, но никога във въоръжен конфликт. Да направи такова нещо, му се струваше безотговорно, лицемерно, страхливо.
Но както Худ беше казал на Хърбърт, то беше и необходимо. Личните проблеми на Худ не можеха да повлияят на професионалните му решения. Той трябваше да бъде безпристрастен. Беше длъжен да е такъв — пред нацията и пред президента.
Худ престана да търка очите си. Беше уморен — и физически, и психически. А щом приключеше с това, трябваше да пристъпи към закриването на пресцентъра. За щастие, дотогава лесно щеше да сведе до минимум контактите си с Ан Ферис. Тъй като това беше военна акция, Худ я беше инструктирал да наложи пълно журналистическо затъмнение върху всички действия на Оперативния център до обяд. Тя трябваше да изключи всички телефони и компютри в отдела си. На служителите на пресцентъра беше забранено вдигат клетъчните си телефони. Запитвания, получени на главния номер на телефонната централа, щяха да останат без отговор. Самият Худ щеше да остане в „Танка“ заедно с Боб Хърбърт, Лиз Гордън и Лоуъл Кофи, докато кризата не бъдеше разрешена.
Чак след това Худ щеше да съобщи на Ан Ферис лошите новини и щеше да й отдаде цялото си внимание.
Дължеше й поне това.
35.
Великата хималайска верига
Четвъртък, 16:19
Парашутите марка „Меритс“ PF3000 бяха изработени от разнородна материя с нулева шупливост. Специално подбрани за индийската армия в този регион, те предоставяха на парашутиста максимален контрол над спускането. В случаи на внезапни въздушни течения материята запазваше формата и гъвкавостта си. Самите куполи бяха елипсовидни и промазани с восък. Тази форма позволяваше най-меките приземявания. Използвани първоначално за военните операции на френските военновъздушни сили, парашутите „Меритс“ осигуряваха и най-безопасните скокове за начинаещи парашутисти.
Парашутите бяха сгънати във високи контейнери „Атом Милениум“. Имаха класически, синтетични шнурове за отваряне и тесни нагръдни ремъци. Външната им страна беше специално олекотена. Тънките ремъци и лекото тегло щяха да позволят сравнителна свобода на войниците, в случай че бъдеха принудени да влязат в битка с враговете, преди да свалят раниците от гърбовете си. Освен това разполагаха и със система за моментален разпад, която се задействаше чрез издърпването на гумирана халка. Това позволяваше на парашута да се свие мигновено при приземяване в случай на силни наземни ветрове.
Роджърс и екипът му бяха извадили парашутите и ги бяха пакетирали отново. Прегледаха внимателно материята, както и вървите и халките. Беше очевидно, че някои елементи от индийската войска играеха двойна игра, затова Роджърс искаше да се увери, че екипировката не е била саботирана.
Облечени в белите зимни облекла „Новекс“, войниците се бяха струпали около люка, преди да се строят за скок. Членовете на екипа стояха приклекнали, за да пазят равновесие в тресящия се самолет. В допълнение към парашута си всеки командос носеше на хълбока си кобур с далекобоен деветмилиметров „Браунинг“, противокуршумна жилетка от „Кевлар“, кожени ръкавици и ботуши за катерене. Жилетките имаха странични джобове за фенерчета, сигнални ракети, ръчни гранати, допълнителни пълнители и карти. Преди да скочат във външната среда с поднулева температура, командосите щяха да си сложат респираторни маски. Тези маски покриваха цялото лице и включваха големи нечупливи, тъмни окуляри, които позволяваха широка видимост. Лекарят Уилям Мюзикънт носеше допълнителния товар на медицинския колан. Този удивително компактен прибор, изобретен от морските тюлени за употреба по време на „Пустинна буря“, му позволяваше да третира широка гама от наранявания, получени при битка или падане.
Роджърс и войниците разглеждаха снимките на терена, които Вийнс беше изпратил от компютъра на НРС директно до лаптопа на Ударния отряд. Роджърс беше принтирал по две копия от всяка, за да ги раздаде на момчетата. Освен това генералът отпечата и втори комплект снимки, които бяха пристигнали току-що.
Екипът щеше да се изправи срещу така наречения „висококонтрастен“ терен. Това означаваше, че приземяването щеше да бъде проблематично. Целевата зона представляваше широка, плоска скална тераса, с приблизителни размери седемдесет на деветдесет метра. Това беше единствената сравнително голяма хоризонтална площ в района. Затрудненията щяха да бъдат предизвикани от няколко високи остри скали, както и от стръмните пропасти от северната и западната страна. От изток и юг терасата беше заобиколена от отвесни урви. Освен това полковник Огъст се тревожеше от ветровете. Той посочи цветната фотография.
— В зависимост от силата на ветровете в местността тази вдлъбната югоизточна стена може да предизвика мощна обратна тяга — изтъкна той. — Това може да попречи на приземяването ни в целевата зона.
— За съжаление групата се движи по твърде тесни скални пътеки — обясни Роджърс. — Това е единственото място, на което бихме могли да ги пресрещнем.
— Но защо трябва да ги залавяме в планините? — попита Иши Хонда. В допълнение към парашута си младият ефрейтор носеше и сателитния телефон в специална чанта на гърдите си.
Роджърс им показа втората снимка, изпратена от Вийнс. Тя изобразяваше върволица от тъмни сенки, които се движеха през пуста местност, осеяна с белезникави шубраци и преспи сняг.
— Това са индийски войници, които се придвижват към целевата зона — каза Роджърс. — Според НРС и Боб Хърбърт те се намират на по-малко от пет мили от точката на контакт. Отрядът се състои от около двеста души, въпреки че не можем да сме напълно сигурни. Получили са снимката, след като са проникнали в един от китайските сателити, които наблюдават контролираната зона. Но пък не можем да отдръпнем фокуса, за да получим по-широк обхват.
— Което означава, че ако не успеем да прекараме тайно групата покрай тях, ще трябва да се сблъскаме с много по-голяма сила — уточни Огъст.
— Поради различни причини преговорите отпадат като възможност — каза Роджърс. — По един или друг начин, ще трябва да минем покрай тях.
Генералът огледа лицата на войниците. С изключение на лекаря, всички останали бяха влизали в битка. Повечето от тях бяха убивали. Бяха проливали кръвта на други хора, обикновено от разстояние. Бяха виждали кръвта на своите другари, която обикновено разпалваше яростта им и правеше кръвта на враговете невидима. Бяха се сблъсквали и с по-лоши обстоятелства. Роджърс изпитваше увереност, че щяха да дадат на тази мисия най-доброто от себе си.
Роджърс слушаше, докато полковник Огъст обясняваше стратегията, която щяха да предприемат при кацането си. Според типичната им тактика щяха да навлязат в тила на противника. Двама или трима агенти щяха да сформират подгрупа. Те щяха да избързат напред и да минират маршрута на екипа, за да ги предпазят от враговете. Освен това щяха да разпръснат вещества като чесън на прах и сурово месо, за да объркат и подведат стражевите кучета. На снимката не се виждаха кучета и американците се надяваха, че животните нямаше да бъдат част от индийския военен отряд.
Тъй като пакистанската група очевидно се състоеше от четирима души плюс Фрайдей и двамата индийци, Огъст реши да продължат напред в разположение ABBA. Пред всяка група от двама пакистанци щеше да има по един представител на Ударния отряд. Това щеше да позволи на Ударния отряд да контролира хода напред и да наблюдава състава, който ескортираха. Нито Хърбърт, нито Роджърс очакваха някакво съпротивление от страна на пакистанците. От всичко, което знаеха досега, и двете страни искаха едно и също нещо. Да стигнат живи до Пакистан. Що се отнасяше до индийските сили, американският екип беше подготвен да се придвижва през нощта, да провежда партизански акции или просто да се окопае в земята, докато враговете отминат, и да предприеме бягство, когато беше възможно. Щяха да направят всичко необходимо, за да оцелеят.
Ударният отряд беше тренирал за подобни маневри високо в Скалистите планини. Наричаха го червено-бяло-синьото упражнение. По време на двучасовата тренировка пръстите им бяха минали през червената, бялата и синята цветова гама. Поне бяха наясно срещу какво ще се изправят. Щом стигнеха земята, щяха да знаят какво темпо да предприемат. Единствената несигурност идваше от онова, което можеше да се случи по пътя надолу. Именно това причиняваше най-големите тревоги на Роджърс. Намираха
